КЛАСАЦИИ

• 
• Add new коментар

21-ят София Филм Фест е вече история, а това означава, че са позволени и опитите за обобщаване на видяното. Ще започна от международния конкурс, в който за трети пореден път триумфира българска продукция („БЕЗБОГ” на Ралица Петрова).
За мен обаче по-заслужен бе успехът на Кристина Грозева и Петър Вълчанов с „УРОК” в 19-ото издание на фестивала, а най-неубедителна - миналогодишната победа на „ЖАЛЕЙКА”. Студентският филм на Елица Петкова основателно не получи наградата за най-добър български игрален филм, връчвана от международно жури, съставено от Кирил Разлогов (програмен директор на Московския международен кинофестивал), Елма Татараджич (програматор на международния конкурс на кинофестивала в Сараево, Босна и Херцеговина) и Роберто Куето (селекционер от филмовия фестивал в Сан Себастиан). Миналата година то предпочете филма на Светла Цоцоркова „Жажда” пред „Жалейка”.

А и „Урок”, и „Безбог”, освен че победиха в международните конкурси на 19-ия и 21-ия СФФ, получиха и наградата за най-добър български игрален филм от Кирил Разлогов, Елма Татараджич и Роберто Куето. Макар че, според мен, повече я заслужаваха отново Кристина Грозева и Петър Вълчанов – този път за „СЛАВА”, с който спечелиха Балканския конкурс. Защото именно техният филм изследва с безспорно кинематографично майсторство неумолимите процеси на разпад в нашето общество. Докато „Безбог”, макар и да е още по-краен в песимистичните си внушения, не съумява да надхвърли равнището на констатацията за ужасния хал, до който сме се докарали.

Мисля, че не е достатъчно просто да покажеш на екрана униженията, на които са подлагани нашите сънародници от институциите (полиция, съд, болници, министерства, медии), върху които се крепи клептократичната ни система. Нужно е и вникване в техните драми, в дълбоките причини за личностния им разпад. А „Слава” в това отношение е по-убедителен от „Безбог”, в който тези важни неща са само загатнати чрез намека за душевната травма на болногледачката Гана (актр. Ирена Иванова), причинена в детството ѝ от нейния баща.

Както в „Урок” (предишният филм на Кристина Грозева и Петър Вълчанов), така и в „Слава“ става пределно ясно, че драмата на основните персонажи произтича от невъзможността да спазват професионалните си задължения и да останат верни на моралните завети на своите предци. Нещо повече – и в двата случая те са тласнати към престъпления. Образите на реалността в тези филми са изградени около точно намерени и поради това силно въздействащи метафори и символи. В единия ключово значение има черната дъска в класната стая, олицетворяваща бъдещето на обществото ни, неглижирало възпитанието на подрастващите поколения. А в другия подобна роля играе подмяната на семейна реликва (марка „Слава“) с неточни часовници, символизираща нравствения релативизъм на времето, в което живеем.

В „Урок“, притиснатата до стената учителка е принудена да заложи семейните реликви, завещани ѝ от нейната майка. В „Слава“ заекващият кантонер се бори със зъби и нокти да си върне часовника-реликва, завещан от баща му. Систематичното унижение, което претърпяват учителката от „Урок” (актр. Маргита Гошева) и кантонерът от „Слава” (акт. Стефан Денолюбов), разклащат тяхното самоуважение и обезсилват моралните им задръжки. Именно в подронването на нравствените устои на хора като тях, за които обикновено казваме, че са солта на земята, се крие най-голямата опасност за обществото. Още по-страшно е, че тя е причинена от процеси, задействани от ключови институции в държавата.

В „Слава“ това е недмусмислено подчертано чрез образа на министъра на транспорта (акт. Иван Савов), проявяващ непростимо невежество в разговора си с кантонера, след което отказва да го изслуша за злоупотребите в повереното му ведомство. Освен като напълно бос за сферата, която ръководи, той се изявява като самодоволен простак, събувайки си обувките по време на официалната фотосесия за награждаването на Цанко. Тази комична сцена е не само остроумно напомняне за байганьовската природа на управляващите, но и предупреждение, че простотията им може да бъде и много опасна, защото е облечена в безконтролна власт.

Сред най-големите достойнства на „Слава“ е именно директното обвинение към властимащите в цинична употреба на малките хора за своите меркантилни цели, както и в присвояване на тяхното ... време. Не случайно, един от най-хубавите отзиви за филма, публикувани в медиите, бе озаглавен „Чуждо време“. Та нима най-голямата илюзия на кантонера Цанко, а и на повечето от нас, не произтича от наивната ни вяра, че ВРЕМЕТО Е НАШЕ? Горчивата истина е, че то не ни принадлежи и това ще продължава, докато дневният ред, по който функционира обществото, не започне поне малко да се съобразява с обикновените хора в него.

Любопитно е мястото на представителите на медиите в тази картинка, изобразени безпощадно точно от Грозева и Вълчанов като полагащи неимоверни усилия за самоутвърждаването си, но същевременно оставащи напълно глухи и слепи за житейските драми. 

Юлия Стайкова (актр. Маргита Гошева), която работи като пиар в Министерството на транспорта, е дотолкова влюбена в себе си, че държи да демонстрира пред всички колко е перфектна в отклоняването на вниманието от назряващия корупционен скандал в БДЖ. Но нейният нарцисизъм ѝ попречва да види границата, която не бива да прекрачва в пренебрежението си към другите. Разследващият журналист Колев (пресъздаден сполучливо от кинорежисьора Милко Лазаров) също не се поколебава да използва нещастния Цанко в името на сензацията, която може да допринесе за рейтинга на телевизията, както и за неговата лична слава, разбира се. Въобще мотивът за употребата на честните, но наивни хора от държавата и обслужващите я медии, служещи си популистки с моралните поощрения като параван за користните си цели, е сред най-мощно изведените в „Слава”.

„В основата на морала за всички култури – от индианците Маори до Просвещението на Кант – стои идеята за дълга, за вярата в това, че полученото трябва да бъде върнато. Задълженията да даваш, да приемаш даденото от другия и да връщаш […] е в основата на самата социалност на човека – онзи, който ги отказва, остава извън общността и в този смисъл, извън човешкото.”

Позволих си този цитат от хабилитационен труд на Ивайло Дичев, защитен през 2001 г., само за да акцентирам върху това, че в нашите условия всичко е преобърнато с главата надолу, защото извън общността са изтиквани хора като кантонера Цанко, които още се опитват да отстояват идеята за дълга и за вярата, че полученото трябва да бъде върнато и че сме длъжници на нашите достойни предци...

Да, разпадът винаги започва отгоре (всеизвестно е, че рибата се вмирисва от главата!). Но за да се срине нещо, то трябва да бъде подронено и отдолу. Точно това се случва днес – подронват се устоите на обществото чрез тоталното маргинализиране и обезличаване на достойните хора, върху които се крепи всичко. И в превъзходните филми на Грозева и Вълчанов това е представено по най-убедителния начин. Въпросът е – ще се стреснем ли от видяното на екрана и дали въобще киното може да допринесе за нашето освестяване?