Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

СТЕНЛИ КУБРИК


20.05.2011  Текст:  Красимир Кастелов

64 кинофестивал в Кан

   

 

Гениалният създател на „Портокал с часовников механизъм“ не е между живите след 7 март 1999г., но затова пък филмите му продължават да ни напомнят за неговата необикновена последователност и дълбочина в третирането на най-сложните философски теми със специфичните средства на киното.

Премиерата на последния му филм „Широко затворени очи“ (1999) е съпътствана от неадекватна на съдържанието му рекламна кампания, базирана върху „скандалното разголване“ на семейната двойка Том Круз - Никол Кидман. Но ако все пак си послужим с определението „скандално“, което е твърде изтъркано от употреба напоследък, ще трябва да кажем, че то пасва повече за определение на липсата на усет за стойностното у повечето киноразпространители и „тълкуватели” на творчеството на Кубрик.
Тяхното нежелание да отворят очи за тревогата на Кубрик относно оцеляването на любовта в този свят, отдаден на нравствен упадък, доказва само, че иронията в заглавието на филма му „Широко затворени очи” е съвсем основателна. Впрочем неразбирането, а понякога дори превратното възприемане, съпътства повечето от филмите на този режисьор. Отчасти на това се дължи и неговата емиграция през 1961 г. от Америка в Лондон. Опитва се да избяга от конфликтите с холивудската система на филмопроизводство, която просто го задушавала.

Още първият филм („Пътеките на славата“, 1957 г.), който го прави световно известен, среща трудности при разпространението, заради необичайната острота и сарказъм спрямо събития от Първата световна война.
Ако погледнем само заглавията на филмите му, заснети преди това („Денят на боя“, „Страх и желание“, „Целувката на убиеца“, „Убийство“), ще констатираме несъмнен интерес у все още младия режисьор към темата за насилието.

Английският критик Ейдриън Търнър отбелязва например, че неговите филми са посветени на темата за „универсалното зло“. А самият режисьор се изказва докато снима „Сиянието“ (1980) по следния многозначителен начин: „Човешката личност крие нещо порочно в своята природа. Тя има своя тъмна страна. Всички ужасни истории събуждат архетиповете на безсъзнателното, предоставяйки ни възможност да видим тази тъмна страна, без да се сблъскваме с нея непосредствено.“

През 1964 г. Стенли Кубрик се обръща към темата за възможния ядрен Армагедон с гениалния си трагикомичен фарс, озаглавен „Д-р Стрейнджлав или как престанах да се страхувам и обикнах атомната бомба“, който и до днес не е загубил силата си на въздействие.

Знае се, че филмите бързо остаряват и това важи особено за научната фантастика в киното. Обаче Кубрик ни е оставил „2001: космическа одисея“ (1968 г.), който остава ненадминат в жанра си и до днес. Техническото му съвършенство - смайващо за времето си (отличен е с “Оскар“ за специалните ефекти и комбинираните снимки), впечатлява и сега.
За Кубрик представянето на грандиозното зрелище на техническия прогрес никога не е било самоцел, а средство, за да се открои на неговия фон пълната липса на напредък в нравствено отношение. Не случайно във филма му преходът от праисторическата епоха към ерата на космонавтиката е представен само чрез един великолепен кадър, който говори красноречиво. Подхвърлената кост от умряло животно се превръща в космическа ракета от бъдещето! Тази блестяща метафора е ключова за разбирането на режисьорския възглед относно аморалната същност на човешкия прогрес, отбелязал качествен скок именно тогава, когато човекоподобните ни праотци използват оръжие за покоряване на себеподобните си. Дали ще си служим с кости или ще използваме ракети за покоряване на космоса – няма съществена разлика: в основата е неизтребимият ни стремеж към надмощие. Цивилизацията и науката не ни правят по-добри, нито пък ни помагат да разгадаем смисъла на живота.
Затова в края на „Одисеята...“ героят от филма се взира в тайнствения черен монумент със същото неразбиране, с каквото го гледат и праисторическите хора от зората на човешката история.

Идеята, че сме марионетки, подвластни на импулси, които не само че не можем да овладеем, но и въобще не проумяваме, е развита перфектно в „Портокал с часовников механизъм“, заснет през 1971 г. по романа на Антъни Бърджес. Философските прозрения в този филм са въплътени в превъзходни кинематографични образи. Кубрик не отдава голямо значение на оригиналността на сюжета, но виртуозността му като режисьор се проявява винаги в изобразителната форма на филмите.

Концепцията за неизтребимостта на заложеното в човека зло, ставащо все по-изобретателно в рамките на високоразвитото технически, но духовно сакато общество, получава в „Портокала…“ блестяща и донякъде плашеща обосновка. Констатацията на Кубрик, че цивилизацията е безсилна да смекчи агресивността на нашата природа е внушена великолепно и чрез музикалното оформление на сцените (с фрагменти от творби на Бетовен, Росини и мюзикъла „Да пееш под дъжда“), в които Алекс (Малколм Макдауел) се отдава на най-жестоките си буйства.

Големият въпрос за правото на свободен избор е интерпретиран в смисъл, че когато човек получи възможност да действа без забрани, неизбежно постъпва агресивно под въздействие на заложената в природата му воля за властване над другите. Паралелът с Ницше е неизбежен и обяснява защо е било немислимо филм като „Портокал с часовников механизъм“ да бъде разпространяван в комунистическа България навремето.

Любопитно е обаче, че и на Запад предизвиква противоречиви и дори немалко крайно отрицателни реакции. Обвиняват го в цинизъм и аморалност.
„Британската преса и съд възприемат филма като стимул за младежкото улично насилие, макар доказателствата за това, че вдъхновява тийнейджърите за престъпления, да не са убедителни“, пише Джон Бакстър в книгата си, посветена на Стенли Кубрик.

Кинематографичните достойнства на тази етапна в историята на киното творба, все пак получават признание, макар че както стана ясно Американската академия за киноизкуство не се решава да му даде заслужените награди. Все пак прави чест на Уилям Фридкин, който при получаването на „Оскар“-а за „Френска връзка“ споделя пред журналистите: „Според мен най-добрият режисьор на годината е Стенли Кубрик. И не само тази година, но цяла епоха.“

В екранизацията по Стивън Кинг „Сиянието“ (1977) легендарният режисьор задълбава изследването на най-тъмните страни на човешката природа. Предмет на анализа този път е състоянието на вбесеност, обладаността от свръхагресивност. Кое поражда внезапната агресия в човешките взаимоотношения? - това е мъчителният въпрос, който си задава Кубрик. Отговорът е мъгляв, защото според него човешкото съзнание е енигма, мистичен лабиринт, в който властват енергии, тласкащи ни към необясними прояви на насилие.

В „Широко затворени очи“ (1999) Кубрик дава воля на терзанията си относно бъдещето на семейството след краха на такива „старомодни” чувства като вярност и любов, върху които винаги се е крепяла „основната клетка на обществото”. Самият Кубрик е баща на две дъщери и третият му брак с Кристиан просъществува до края на живота му.
Веднъж при прожекция на ранния му филм „Страх и желание“ режисьорътг се просълзява (нещо крайно необичайно за него) и отронва: „Ако се позамислим сериозно, всъщност семейството е главното нещо в този живот.“

И в последната си творба той остава верен на идеята за агресивната същност на човешката природа, проявление на която, според него, е не само насилието, но и сексът. Мотивът за завладяването е доминиращ и в сферата на интимните отношения, доста наивно определяна от мнозина за деликатна. В действителност тя е полесражение, на което нерядко си служим с каквито ни попаднат оръжия.
„Широко затворени очи“ ни води към печалния извод, че сексуалните отношения между хората са се превърнали в основен фетиш на нашето езическо време. Неслучайно във филмите си Кубрик никога не показва секс между хора, които наистина се обичат. Джон Бакстър отбелязва: „Кубрик, подобно на Мики Спилейн, използва скритите и яростни прояви на сексуалния опит: воайорство, властност, робска зависимост, насилие.“

Би било невероятно, ако от вниманието му бе убегнало едно от най-важните литературни произведения по темата - романът на Набоков „Лолита”. Кубрик го екранизира още през 1960 г.
Само една негова идея не намира никога своята реализация. Въпреки огромното си желание, не успява направи филм за човека, посветил целия си живот на завоевателството. Джак Никълсън неведнъж е споделял, че много се е надявал Кубрик да му повери ролята на Наполеон в него.
Впрочем работата с актьорите е сред най-забележителните страни на необикновения режисьорски талант на този кинематографист. Александър Уокър пише, че Кубрик сякаш добавял на актьора кислород, за да може въображението му да се разгаря още по-силно.

Питър Селърс изпълнява една от най-хубавите си роли именно под неговата режисура в „Доктор Стрейнджлав“. „Този актьор, - пише за него Джон Бакстър - има много общи неща с Кубрик. И двамата рано напускат училище, участват в джазови състави, боготворят фотографията и в детството си повече време прекарват на тъмно, проявявайки снимки, отколкото на въздух.“
Малколм Макдауел също достигна зенита си в роля от филм на Кубрик. Неговият Алекс в „Портокал с часовников механизъм“ винаги ще бъде сочен като пример на гениално демонично актьорско превъплъщение.

Кърк Дъглас, Лорънс Оливие и Тони Къртис в „Спартак“, Джеймс Мейсън в „Лолита“, Джак Никълсън в „Сиянието“, а и Том Круз и Никол Кидман в „Широко затворени очи“ също дават най-доброто от себе си благодарение на Кубрик.

Независимо от подчертания им аналитичен подход, във филмите на Кубрик властва магията на спектакъла. Те са незабравими във визуално отношение - величествено монументални, а понякога и бароково претрупани.

Но самият Кубрик като човек е една голяма загадка. Какъв все пак е бил този най-голям философ сред режисьорите - мизантроп или безпощаден реалист? На този въпрос може да си отговорим само, ако гледаме внимателно неговите филми. Но това едва ли е толкова важно. Защото преди да е философ, Стенли Кубрик е гениален кинотворец.



Коментари (0)


     



 

Други



 

Подобни публикации