Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

НАЙ-ЯРКИТЕ ФИЛМИ НА SO INDEPENDENT


03.11.2015  Текст:  Красимир Кастелов

КЛАСАЦИИ

   

Шестото издание на фестивала на американското независимо кино (Sofia Independent Film Festival) завърши на 1 ноември с премиерна прожекция в кино „Люмиер“  на филма „Септември в Шираз“ (Septembers of Shiraz), в който блестят Салма Хайек и Ейдриън Броуди. Той е екранизация по автобиографичния бестселър на иранско-американската писателка Далия Софер и е заснет изцяло у нас (в киноцентъра „Ню Бояна филм“) под режисурата на австралиеца Уейн Блеър.
Тази година за първи път бяха връчени и две награди „Независим дух на София“ в категориите „най-добър документален" и “най-добър игрален филм”. И двете отличия спечелиха продукции с българско участие. 

„ГЛУТНИЦАТА“ (The Wolfpack, 2015, реж. Кристал Мозел) e невероятен, но все пак документален, разказ за шестима братя, израснали заключени в нюйоркски апартамент и опознали живота и света чрез киното. Продуцент на филма е българката Изабела Ценкова.
„ДОКОСНАТИ ОТ ОГЪНЯ“ (Mania Days, 2015) на американския режисьор Пол Далио е не по-малко разтърсваща история за красотата и ужаса в романтичната връзка на двама влюбени, страдащи от маниакално-депресивни разстройства. Българскага следа в него са продуцентката Кристина Николова и операторът Александър Станишев.

* * *

Макар и да не успях да видя абсолютно всички заглавия, представени тази година, все пак, уверено мога да заявя, че програмата отново бе много силна. За пореден път се убеждавам, че независимите филми от САЩ са истинското американско кино, защото отразяват реалните проблеми на обикновените хора в тази многолика страна по начин, който се различава коренно от чисто развлекателните и безумно скъпи холивудски продукции.
Впрочем, не някой друг, а легендарният Франсис Форд Копола, заяви само преди няколко дни в интервю по повод награждаването му в Овиедо с престижната испанска награда „Принцесата на Астурия” за неговия принос в изкуството, че Холивуд е индустрията на комерсиалното кино. И като такъв просто произвежда продукт, който трябва да бъде доходоносен за инвеститорите, но той няма нищо общо с киноизкуството.

От заглавията, които ми направиха най-силно впечатление тази година, бих откроил „Докато сме млади“ (While We're Young, 2014) и особено „ГОСПОЖИЦА АМЕРИКА“ (Mistress America, 2015) на Ноа Баумбах. Впрочем един от най-силните филми в миналогодишното издание на фестивала беше пак негов. Имам предвид „Франсис Ха“ (Frances Ha, 2012), в който за пръв път видяхме превъзходната Грета Гъруик, която изпълнява една от главните роли и в „Госпожица Америка“.
Отново в тандем с любимата си актриса, но и със съвсем младата Лола Кърк, 46-годишният нюйоркчанин демонстрира завидния си режисьорски усет както за комичното в преживяванията на деликатните си героини, така и за същностните проблеми на младото поколение, представяйки пъстра, но правдива картина на интелектуалния живот в един от емблематичните мегаполиси на Америка и света.
Ще си позволя да сравня новия филм на Баумбах със „Закуска в Тифани“ (Breakfast at Tiffany's, 1961), не само защото изпълнението на Грета Гъруик ми напомня това на легендарната Одри Хепбърн - холивудската звезда с лице и осанка на тийнейджърка, преминала като метеор през американското кино от 60-те. Сходни са и сюжетите им, основани върху (почти) мелодраматичните истории на две очарователни авантюристки, пристигнали да покоряват Ню Йорк. Историите на Холи Голайтли от „Закуска в Тифани“ и Брук от „Госпожица Америка“ са представени през гледните точки на млад писател на име Пол в първия случай и студентка на име Трейси, която мечтае да стане писателка – във втория. Освен това действието и в двата филма се развива насред Манхатън. Парадоксално, но този на Ноа Баумбах е по-близък до реализма на Труман Капоти, по чийто роман е заснета прочутата екранизация на Блейк Едуардс. Не случайно вместо повторение на захаросания й хепиенд със знаменитата целувка под дъжда, Ноа Баумбах е предпочел да покаже как героинята се готви да поеме към ново предизвикателство, подобно на Холи (но не от филма, а от книгата), която излита към несигурното си бъдеще.
Преди появата на „Госпожица Америка“, а и на „Франсис Ха“, в който изгря звездата на Грета Гъруик, пресъздаденият от Одри Хепбърн образ в „Закуска в Тифани“ бе смятан за може би най-убедителният опит за представяне на екрана на разкрепостената, съвременна млада жена, живееща в големия град. Отсега нататък обаче всеки, който се пробва да създаде нещо подобно в киното, ще трябва да се съобразява и с постигнатото от Ноа Баумбах и Грета Гъруик.
Приятно ме изненада филмът на Алекс Рос Пери „СЛУШАЙ, ФИЛИП!“ (Listen Up Philip, 2014), който е спечелил Специалната награда на журито от фестивала в Локарно. Той също се фокусира върху живота на интелектуалци - отново представители на писателското съсловие. Единият е млад, амбициозен и донякъде неприлично самоуверен, но и все още мъчително търсещ истинското си аз, а другият е прочут и преуспял и по тази причина в значителна степен отегчен от обкръжаващата го суета. Разказвайки живо и ненатрапчиво техните егоцентрични истории чрез гласа зад кадър на прочутия актьор и писател Ерик Богосян, филмът завлича неусетно към дълбокото почти като водовъртеж. Идеално вписващият се непретенциозен саундтрак ни помага да почувстваме атмосферата на обърканост и студенина, витаеща около главните герои, които така и не успяват да се обвържат с никого истински. Умело воденият разказ, както и убедителната игра на актьорите (Джейсън Шварцман, Елизабет Мос, Кристен Ритър, Джонатан Прайс и др.), подтикват към размисъл и очевидни паралели с живота на интелектуалците в нашите условия, колкото и невероятно да изглежда това. Защото и ние също се мятаме като риби на сухо, смятайки се за непотребни на другите, а нерядко и на самите себе си. И всичките ни борби и надежди са продиктувани от отчаяното желание да придадем поне някакъв смисъл на своите интелектуални напъни, а и на живота си като цяло.

Най-силният от всички игрални филми в програмата, според мен, беше „ОМАРЪТ“ (The Lobster, 2015), който е осъществен със съвместните усилия на различни компании от Ирландия, Великобритания, Гърция, Франция, Холандия и САЩ. Но и той си е чиста проба независима продукция, не само защото е заснет с нищожен бюджет (4 млн. евро), но най-вече заради абсолютно независимия си дух.
Името на гръцкия режисьор Йоргос Лантимос нашумя преди 6 години, след като излезе победител с филма си „Кучешки зъб“ (Kynodontas, 2009) в конкурсната програма „Особен поглед“ на фестивала в Кан, а впоследствие бе номиниран и за неанглоезичния „Оскар“. Още тогава той покори международната критика с безкомпромисното си отношение към недъзите на съвременната цивилизация. Тази година се завърна триумфално в Кан с „Омарът“, който е неговият англоезичен дебют. Спечели заслужено наградата на международното жури, председателствано от братята Коен, демонстрирайки израстването и зрелостта на новата вълна гръцки режисьори, чието творчество в контекста на кризата, обхванала тяхната родина, се отличава със сюрреалистичната си специфика.
Независимо от недостъчната финансова подкрепа от държавата, новото гръцко кино успява по удивителен начин да се развива, благодарение на плеяда опитни кинематографисти (Йоргос Лантимос, Атина Цангари, Екторас Лигизос, Бабис Макридис и др.), обединени от сходни мирогледи и естетически платформи при създаването на самобитните си експериментални творби.
Френският журналист от в. „Монд“ Беноа Паван (Benoit Pavan) пише, че тази „странна вълна“ в гръцкото кино се откроява с подчертано мрачната си естетика, подчертаваща критичния поглед на младите към действителността. Освен това, нейните представители демонстрират и великолепно владеене на „подривни прийоми, родени от конфликта между поп-изкуството и реализма“.
42-годишният Йоргос Лантимос, който е родом от Атина, където завършва кинорежисура, много бързо се налага като един от главните представители на тази неочаквана гръцка филмова вълна на абсурда, на който той откровено залага и в четвъртия си пълнометражен филм „Омарът“. За да може да го заснеме, му се налага да замине за Лондон, където успява да си набави необходимите финансови средства и да събере екип от превъзходни актьори като Колин Фарел, Рейчъл Вайс и Джон Си Райли. А от Париж привлича и Леа Сейду. А сценария си за тази черна романтична комедия написва отново със своя постоянен съавтор Ефтимис Филипоу. По думите на самия режисьор, „Омарът“ е нестандартна любовна история за плашещите последствия от самотата, от страха от смъртта и от трудността на съвместното човешко съществуване.
Действието на филма се развива в недалечно бъдеще, в което всеки е задължен да има партньор, а непокорните самотници са превръщани в животни. Парадоксалното е, че успелите да избягат в гората, попадат в обществото на индивиди, които пък са подвластни на друга крайност. На тях им е строго забранено да се привързват един към друг, като за спазването на абсурдните правила бди безмилостен диктатор в женски образ (Леа Сейду), която е истинско чудовище и за разлика от останалите отблъскващи персонажи във филма, в нейните действия няма нищо комично.
Така конструираната сюжетна схема служи на режисьора да изследва внимателно потребността ни от любов, която, както се оказва, е напълно деформирана в тотално бездуховния бъдещ свят. Изискването да си намериш партньор за 45 дни под заплахата да бъдеш превърнат в животно предизвиква притворство, вместо истински чувства. Забягналите в гората самотници също бързо се научават да се преструват, че са абсолютно безразлични към себеподобните си. Само една двойка (Колин Фарел и Рейчъл Вайс) се опитва да наруши табуто, обаче възмездието е повече от страшно. Но дори и техните неимоверни усилия да си повярват, че наистина изпитват нещо един към друг, са представени по-скоро иронично.
Не случайно на пресконференцията след премиерата на филма в Кан актрисата Рейчъл Вайс засяга темата за нарцисизма. Защото може би именно това е болестта, която пречи на човешките същества от антиутопичното общество във филма на Лантимос да се привързват истински едно към друго. Стремят се да си намерят само партньори, с които да имат някакви общи признаци, вероятно защото тяхната представа за любов е деформирана от желанието им да видят в другите своите собствени отражения. Трагедията на „любовната“ двойка, пресъздадена на екрана от Рейчъл Вайс и Колин Фарел, произтича именно от неспособността им да обичат Другия, заради него самия. Това е и големият проблем, за който предупреждава гръцкият режисьор в своя на пръв поглед абсурдистки, но всъщност плашещо реалистичен филм. 

Документалните филми, представени на So Independent’2015, не отстъпваха по сила на въздействие на игралните. А един от тях се оказа истински шедьовър, според мен. Това е „ЗЕМЯ НА ДРОГА“ (Cartel Land, 2015) на режисьора, сценариста, продуцента и оператора Матю Хайнман, отличен с приза за режисура и с наградата за операторско майсторство (заедно с Мат Порол) на тазгодишния фестивал на независимото кино „Сънданс“, а впоследствие и с наградата „Сребърен Свети Георги“ за най-добър документален филм на Московския международен кинофестивал.
Изключително острите социални проблеми, породени от чудовищния терор, упражняван от наркомафията над населението на мексиканския щат Мичоакан, са разгледани в този уникален документален филм по начин, който превъзхожда в много отношения и най-задълбоченото игрално кино.

* * *

Докато вървеше 6-ят фестивал на независимото американско кино, се опитвах да си припомня кои са най-добрите филми, които съм гледал в неговите издания и в резултат на това си съставих следната класация на 20-те най-ярки заглавия, представени досега.

ТОП 20 ИГРАЛНИ ФИЛМА НА SO INDEPENDENT
„ОМАРЪТ“ (The Lobster, 2015) - реж. Йоргос Лантимос
„НЕБРАСКА“ (Nebraska, 2013) – реж. Александър Пейн
„КАМШИЧЕН УДАР“ (Whiplash, 2014) – реж. Деймиън Чазел
„ФРАНСИС ХА“ (Frances Ha, 2012) – реж. Ноа Баумбах
„ГОСПОЖИЦА АМЕРИКА“ (Mistress America, 2015) – реж. Ноа Баумбах
„ИСТИНСКИЯТ ЛЮИН ДЕЙВИС“ (Inside Llewyn Davis, 2013) – реж. братя Коен
„ОТЧУЖДЕНИЕ“ (Detachment, 2011) – реж. Тони Кей
„СЕАНСИ“ (The Sessions, 2012) – реж. Бен Люин
„ПРЕДИ ПОЛУНОЩ“ (Before Midnight, 2013) – реж. Ричард Линклейтър
„ВСИЧКО Е ЗАГУБЕНО“ (All Is Lost, 2013) – реж. Джей Си Чандър
„УЧИТЕЛЯТ“ (The Master, 2012) – реж. Пол Томас Андерсън
„ЗВЕРОВЕТЕ НА ДИВИЯ ЮГ“ (Beasts of the Southern Wild, 2012) – реж. Бен Зайтлин
„ЦВЯТ ПО ТЕЧЕНИЕТО“ (Upstream Color, 2013) – реж. Шейн Керът
„БАВЕН ЗАПАД“ (Slow West, 2015) – реж. Джон Маклийн
„ПОСЛЕДЕН КВАРТЕТ“ (A Late Quartet, 2012), режисьор: Ярон Зилбърман
„ВОЙНАТА Е ОПИАТ“ (The Hurt Locker) – реж. Катрин Бигълоу
„СЕРИОЗЕН ЧОВЕК“ (A Serious Man, 2009) – реж. братя Коен
„ИМИГРАНТКАТА“ (The Immigrant, 2012) – реж. Джеймс Грей
„СЛУШАЙ, ФИЛИП!“ (Listen Up Philip, 2014) – реж. Алекс Рос Пери
„ПРИНЦ ЛАВИНА“ (Prince Avalanche, 2013) – реж. Дейвид Гордън Грийн
----------------
ТОП 10 ДОКУМЕНТАЛНИ ФИЛМА НА SO INDEPENDENT
„В ТЪРСЕНЕ НА ШУГЪРМЕН“ (Searching for Sugar Man, 2012) – реж. Малик Бенджелоул
„ЗЕМЯ НА ДРОГА“ (Cartel Land, 2015) – реж. Матю Хайнман
„ВЪТРЕШНА АФЕРА“ (Inside Job, 2010) – реж. Чарлс Фъргюсън
„ПЪТЕШЕСТВИЕ С МАРТИН СКОРСЕЗЕ ПРЕЗ АМЕРИКАНСКОТО КИНО“ (A Personal Journey with Martin Scorsese trough the American Movies, 1995) – реж. Мартин Скорсезе и Майкъл Хенри Уилсън
„ПИСМО ДО ЕЛИА“ (A Letter To Elia, 2010) – реж. Кент Джоунс и Мартин Скорсезе
„ЛЕВИАТАН“ (Leviathan, 2012) – реж. Люсиен Кастeнг-Тейлър и Верена Паравел
„НА КРАЧКА ОТ СЛАВАТА“ (20 Feet from Stardom, 2013) – реж. Морган Невил
„ЖИВОТЪТ, КАКЪВТО Е“ (Life Itself, 2014) – реж. Стив Джеймс
„ЗАВРЪЩАНЕ В ХОМС“ (The Return to Homs, 2013) – реж. Талал Дерки
„ГЛУТНИЦАТА“ (The Wolfpack, 2015) – реж. Кристал Мозел



Коментари (0)