Марлон Брандо

• 
• Add new коментар

Навършиха се 87 г. от рождението на един от най-големите актьори в киното – ненадминатият Марлон Брандо! На 3 април навярно всеки истински синефил мислено му е благодарил за ролите, които дават основание на седмото изкуство да се гордее със своята история.

Марлон Брандо е роден през 1924г. в град Омаха (щата Небраска, САЩ) в семейството на търговец на строителни материали и неуспяла актриса, чийто съвместен живот е нескончаема поредица от кавги, побоища и алкохолни запои.
Брандо е импулсивен младеж, който не проявява особен интерес към учението. Заради проблеми с дисциплината, на 16-годишна възраст е изпратен във военно училище. Там прекарва 3 години, но е изключен преди да завърши.
После отива в Ню Йорк, където постъпва в театралния клас на школата за социални изследвания на Ервин Пискатор и в прочутото Актърс студио, където под ръководството на известната преподавателка по драматично изкуство Стела Адлър усвоява тънкостите на знаменития актьорски „метод“, основан върху принципите на Станиславски.
Сред основателите на това студио е и Елия Казан, който също силно повлиява върху изпълнителския стил на Брандо,

изиграл блестящо ролята на Стенли Ковалски в неговата постановка по пиесата на Тенеси Уилямс „Трамвай "Желание“. Изпълнението на младия актьор предизвиква истински фурор в Ню Йорк, а възторжените критици се надпреварват да му предричат бляскаво сценично бъдеще. Но Брандо заминава за Холивуд и не се връща повече в театъра.

Ако трябва да посочим само един от 44-те филма с негово участие, в който Брандо е най-типичен, със сигурност би трябвало да изберем „Трамвай „Желание“, екранизиран от Елия Казан през 1951 г. Това, разбира се, не означава, че тази ранна върхова изява на актьора няма блестящо продължение и по-късно – например в началото на 70-те години, когато излизат „Кръстникът“ и „Последно танго в Париж“. Някои могат да имат известни възражения срещу лесните трикове с подпълнените бузи и дрезгавия шепот, придаващи ефект на неговия дон Корлеоне, но дори и те едва ли биха отрекли неоспоримото въздействие на този превъзходно изграден образ върху зрителите. Също така и никоя от еротичните сензации във филма на Бернардо Бертолучи не може да подкопае убеждението ни, че в „Последно танго в Париж“ Брандо демонстрира невероятно тънко и изпълнение, благодарение на необикновения си талант за импровизиран емоционален изговор, който едва ли е по силите на друг актьор.
Все пак типичният Брандо е актьорът, за когото съдим до голяма степен по създаденото от него през петдесетте години, когато прави първите си експлозивни стъпки в киното и то с така подчертана индивидуалност, че в представите ни си остава тясно свързан именно с тази епоха.
Изключителните му актьорски качества се проявяват ярко още в първия филм с негово участие, излязъл през 1950 г. В „Мъжете“ на режисьора Фред Цинеман той пресъздава осакатен от войната (в буквалния и преносен смисъл на думата) човек. По времето, когато на мода са идеализираните военни герои, Брандо представя образ на наранено душевно човешко същество, което дълбоко негодува против състоянието, до което го е довел дългът му.
Но в истинска кинозвезда Марлон Брандо се превръща благодарение на гениалното си изпълнение във филма на Елия Казан „Трамвай „Желание” (1951). Превъплъщението му в Стенли Ковалски, признато за едно от най-ярките в историята на киното, буквално взривява екрана с животинската сила на чувствен самец. С непосредствения си импровизационен маниер, откровена сексуалност, своеобразен грубоват хумор и проблясъци на човечност върху общия бездуховен фон, Марлон Брандо демонстрира не само огромния си природен талант и личностна притегателност, но и рядкото си умение да се слива емоционално с изобразявания персонаж. Дотолкова се вживява в ролята на Ковалски, че му е трудно да излезе от образа дори и когато дава интервюта. Това кара мнозина да си мислят, че в „Трамвай „Желание” всъщност играе себе си – груб и жесток мъжкар, със садистични наклонности. Истината е, че в онези ранни години от легендарната си кариера, Марлон Брандо се отличава със свръхчувствителност и дори необикновена крехкост за мъж.
В „Да живее Сапата!“ (1952) отново под режисурата на Елия Казан, той съумява да представи селския водач на мексиканската революция като човек, изтъкан от противоречия.
След фантастичния си дебют в киното, Брандо е буквално засипан от предложения за участия в най-различни филми. Но избира ролята на Джони от „Дивият“ (1953) на Ласло Бенедек, която го превръща в кумир на младежта и в символ на поколението на протеста. Героят му от този филм дори още по-недвусмислено, отколкото Стенли Ковалски, подсказва, че младите хора не са толкова ужасни и примитивни, колкото изглежда на пръв поглед.
Своебразната еволюция на „младежкия герой“ е завършена от Брандо по блестящ начин в най-силния филм на Елия Казан „На кея“ (1954). За тази роля е отличен с първия си „Оскар”. Този път той разкрива как в душата на един грубоват млад човек, неуспял боксьор и бивш побойник, постепенно се пробужда човешкото, а заедно с него и протестът срещу престъпния сговор на синдикалните босове и мафията, целящ да пороби пристанищните докери.
През следващите години Брандо утъпква пътеката, прокарана от първите му незабравими екраннни превъплъщения.
Снима се с относителен успех както в исторически продукции („Дезире“, 1954), така и в съвременни драми („От породата на бегълците“, 1960), играейки не само американци, но също таки германци („Младите лъвове“, 1958) и дори японци („Чайната под августовската луна“ (The Teahouse of the August Moon (1956). Филмите, в които участва варират от мелодрамата („Сайонара“, 1957), през комедиите („Приказка за лека нощ“, 1964 и „Графинята от Хонконг“, 1966), до уестърна („Еднооките валета“ (One-Eyed Jacks, 1961), който е първият и единствен филм, режисиран от самия него и мюзикъла („Guys and Dolls“, 1955).
Дори и в тези предимно комерсиални филми Брандо успява да интерпретира своите герои по нестандартен, запомнящ се начин. Една от най-силните му роли от този период е във филма на Артър Пен „Преследването” (1965), разпространяван навремето и у нас. Изпълнението на Брандо е сред най-разтърсващите преживявания, свързани с киното, през моето детство. Дълбоко в паметта ми се е врязала натуралистичната сцена с жестокия побой, нанесен на шерифа Колдър от трима самоуправници, желаещи на всяка цена да линчуват един невинен арестант.
През 70-те години Брандо повторно достига зенита на своята кариера, благодарение на два филма, в които извайва може би най-интересните мъжки образи в цялата история на киното. Чрез дон Вито Корлеоне от „Кръстникът” (1972), той гениално преобръща наложените представи за ролите на ганстери и заслужено спечелва за втори път „Оскар“, който отхвърля в знак на протест срещу дискриминацията на американските индианци.
А в „Последно танго в Париж" (1972) съумява по неподражаем начин да предаде духовната еволюция на сложния си герой, опитващ се зад маската на агресивност и цинизъм да прикрие дълбоко наранената си душа, жадуваща за истинско човешко общуване.
След този нов творчески връх Брандо става още по-придирчив към ролите, които му предлагат и рядко се съгласява да се снима. Все пак през 70-те години напомня за себе си още на два пъти с филми, като „По Мисури” (1976) и „Апокалипсис сега” (1979), а след последвалото му изчезване от екрана за почти цяло десетилетие, се появява за последно в „Младия дон Жуан” (1994), „Храбрецът” (1997) и „Прецакването“ (2001). Но едва ли някой от неговите почитатели би желал да го запомни такъв, какъвто изглежда в тези филми.

Сложният и объркан личен живот на актьора е коментиран надълго и нашироко в медиите, затова едва ли вече някой може да каже нещо ново по темата.
Марлон Брандо се е женил три пъти - за Анна Кашфи, от която има един син, за Мовита (Мария Луиза Кастенада), която му ражда две деца и за таитянката Тарита, от която също има две деца - син и дъщеря. Години след раздялата си с нея ще преживее тежка драма, свързана със самоубийството на дъщеря им Шайен, която така и не успява да се примири със смъртта на своя годеник, застрелян от Кристиан – неговият син от първия му брак.
Част от истината за личния му живот е разкрита от самия Брандо в автобиографичната книга „Песните на мама” (1994). В нея той споделя някои от тайните на актьорската игра, признавайки със съжаление, че се е случвало да бъде мотивиран от тлъстите хонорари, защото не е могъл да надмогне зависимостта си от парите.
Актьорът обаче не повдига завесата към своя бурен интимен живот, който пък е прекалено детайлно обрисуван от Даруин Портър в скандалната биографична книга „Брандо. Зад кулисите” (2006). Авторът на прочутите биографии за Хъмфри Богарт и Катрин Хепбърн изкарва на бял свят много от старателно критите тайни от интимното битие на Брандо, което, ако се съди по тази книга, е било твърде скандално и шокиращо.
Смъртта на Марлон Брандо на 1 юли 2004 г. слага край на неговото физическо съществуване, но легендата за най-великия сред киноактьорите, едва ли някога ще умре. Тя е подклаждана отново и отново от искреното възхищение и преклонение на всеки, който види някое от невероятните екранни изпълнения на Брандо.