Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

КЕН ЛОУЧ


21.06.2011  Текст:  Красимир Кастелов

Кес

   

 

На 17 юни навърши 75 години Кен Лоуч (Ken Loach) – един от последните мохикани на социално ангажираното кино, спечелил световно признание още с първия си игрален филм „Кес“, отличен с Кристален глобус на кинофестивала в Карлови Вари през 1970 г.

Оттогава до днес той не спира да представя на екрана с все същото проникновение и съпричастност живота на унизените и онеправданите не само в родната му Англия, но и в много други страни по света.
Впрочем съчувствието към проблемите на работническата класа е характерно и за други ярки представители на британското кино, работили преди Кен Лоуч. Достатъчно е да си спомним за Карел Райс („Събота вечер, неделя сутрин“, 1960), Тони Ричардсън („Вкус на мед“, 1961), Линдзи Андерсън („Спортен живот“, 1961).
Но от началото на 70-те години до наши дни Кен Лоуч се изявява не само като най-неумолимият борец в британското и световното кино срещу социалните несправедливости („Паплач“ - 1991, „Казвам се Джо“ -1998, „Хляб и рози“ - 2000), но и като един от най-тънките наблюдатели (и анализатори!) на събития, разтърсили целия свят („Земя и свобода“ – 1995, „Песента на Карла“ – 1996, „Вятърът в ечемичените ниви“ - 2006).
Този син на миньор е широко известен със своите леви убеждения. Лоуч е сред малцината кинематографисти в наше време, които нееднократно са се ангажирали с изказвания против частната собственост, експлоатацията на работниците и на имигрантите във Великобритания, политиката на САЩ и т.н. Заради своята безкомпромисност неведнъж е оставал без работа. Неговите филми не може да бъдат сбъркани, защото просто се отличават от всичко останало, което сме свикнали да гледаме на екрана. Най-общо казано те са пределно аскетични откъм зрелищност, защото си поставят далеч по-важни цели от това да развличат скучаещите зрители. Киното на този режисьор изисква съпричастие – отворени сърца и умове от хората, които ги гледат.

Лоуч е от режисьорите, които не си служат със специални ефекти и други технически средства, за да ни впечатляват. Във фокуса на вниманието му винаги са обикновените хора с техните проблеми, драми, конфликти, любовни колизии. Любопитното е, че обикновено снима филмите си епизод след епизод в хронологичен ред – така, както са по сценарий. Преобладават дългите планове, снимани така, че актьорите да забравят за присъствието на камерата (на това, според собственото му признание се е научил от режисьори като Милош Форман, Иржи Менцел и др.) С тази цел Лоуч понякога моли оператора да разположи камерата така, че участниците в съответната сцена да не знаят къде се намира тя. Това е продиктувано и от участието в неговите филми на много непрофесионални актьори, които обикновено се притесняват да застанат пред камера.
За съжаление, рядко неговите филми имат голям зрителски успех, но затова пък нееднократно печелят признанието на критиците.
За пръв път печели наградата на международната критика (ФИПРЕССИ) още през 1972 г. с филма си „Семеен живот“, представен на Берлинале. След което е отличаван от критиците няколко пъти в Кан за филми, като „Black Jack“ (1979), „Паплач“ (Riff-Raff, 1991) и „Земя и свобода“ (Land and Freedom, 1995). Печели също наградата на журито на фестивала в Кан с филма „Дъжд от камъни“ (Raining Stones, 1993) и дори „Златната палма“ за „Вятърът в ечемичените ниви“ (The Wind That Shakes the Barley) през 2006 г.
През 1991 г. филмът "Паплач" е признат за най-добър европейски филм от Европейската киноакадемия, а три години по-късно Лоуч получава „Златен лъв” за цялостно творчество във Венеция. През 2009 г. му връчват и Европейската филмова награда за цялостен принос в киноизкуството.

"Пропагандата, която ни залива чрез телевизията и пресата, представя още по-лустросани картини на настоящето и бъдещето от преди. Ако това е истина, би означавало навсякъде да царят свобода и хармония. Но в действителност дисбалансът в обществото става все по-очевиден. Тези конфликти влияят силно върху личния живот на всеки човек, превръщащ се в герой от моите филми", - заявява прочутият режисьор.

Лично за мен най-силният фим на Лоуч е „Казвам се Джо“ с Питър Мълан в главната роля, за която заслужено бе обявен за най-добър актьор на кинофестивала в Кан през 1998 г. Действието и в този филм, както е винаги при Лоуч, се развива в занемарените предградия на големите градове. Вниманието е насочено към проблемите на безработицата, пиянството и наркоманията, които впоследствие режисьорът ще покаже и през съдбата на младото поколение във филма си „Сладките шестнайсет“ (2002).
Героят на Питър Мълан от „Казвам се Джо“ е на ръба на деградацията, до която са го докарали алкохолът и престъпният му начин на живот. Но Лоуч се опитва да види какви са възможностите за неговото възвръщане към нормален живот. Той се стреми да покаже не само отблъскващата страна на човешкия живот, но и пътищата за спасение, избирани от неговите герои. Но те не приличат на онези, които сме свикнали да виждаме в холивудските захаросани приказки. Това са най-често пътища, изискващи неимоверни усилия на волята, жертви и лишения. Показвайки колко грешки може да направи човек, ако се окаже в подобни сложни жизнени ситуации, без увереност в себе си и без подкрепа от околните, Лоуч ни подтиква да се замислим върху тях, наслагвайки ги върху собствените си житейски несгоди.
Кен Лоуч е сред изчезващата порода кинематографисти, доказващи с всеки свой филм, че въпреки всичко са възможни и сериозни изказвания по наболели теми дори и в игралното кино, което с всеки изминал ден става все по-инфантилно и даже дебилно.
Прословутата формула на Кен Лоуч е базирана върху суровия парадокументален реализъм, съчетан с окрупнена, почти телевизионна оптика.

Последният му засега филм, представен в Кан през 2010 г., е историята на частен охранител в Ирак, който отхвърля официалното обяснение за смъртта на приятеля си и решава да открие истината. Той е озаглавен „Ирландски път” (Route Irish) – на името на ползващия се с лоша слава път, свързващ международната Зелена зона в Багдад с летището.
Чрез този си филм Лоуч се опитва да се изкаже по своя политически некоректен начин за войната в Ирак. Негативното му отношение към нея е добре известно. Лоуч си поставя обаче трудната задача да повдигне завесата за някои твърде нелицеприятни неща, случващи се днес в Ирак с бивши британски войници, работещи за частни предприемачи. Подобно на героя от филма те са изправени пред необходимостта да се примирят с гибелта на своите другари и да преодолеят постравматичния синдром, ако искат да продължат да живеят. Или пък да потърсят възмездие, ако това им се струва невъзможно.
В момента Кен Лоуч работи над своя 46-и филм, озаглавен „The Angels' Share“, който предстои да излезе по екраните догодина.



Коментари (0)


     



 

Други



 

Подобни публикации

  

ФИЛМИ НА ФОКУС



АНАЛИЗ – ТУК


 

 

 

 

ТОП ЕКРАНИЗАЦИИ

 
АНАЛИЗ – ТУК