Творчеството на 38-годишния белгийски режисьор Йоаким Лафос (Joachim Lafosse) е непознато за широкия зрителски кръг у нас. За мен то бе загадка, докато не попаднах случайно на последната му работа, отличена с наградата за най-добра актриса в програмата „Особен поглед“ (Un Certain Regard) на фестивала в Кан през 2012 година за прекрасното изпълнение на Емили Декен. Същата година филмът е номиниран и от Европейската академия, както и за наградите „Сезар“. „Основание за загуба“ (превеждан и като „Да обичаш без причина“, „Нашите деца“ или „След любовта“) е филм, базиран върху реални събития - действителен случай за майка, която убива петте си невръстни деца. Когато режисьорът научава за убийството, чул по радиото журналистът да квалифицира извършителката на престъплението по следния безапелационен начин: „Тази майка е чудовище!“
Това амбицира режисьора и неговия екип - след дълга и сериозна подготовка – да изследват взаимотношенията в семейството, споделяйки и собствения си опит на родители.
„Действителността ни подарява своите „фикции“, за да ги превърнем в наши - художествени.“ - казва Йоаким Лафос, който гледа на киното като на територия, която не се ограничава със съдебната зала и раздаването на правосъдие. Той е роден на 18 януари 1975 г. Завършва артистиченото си висше образование през 2001-а и дебютира с късометражен филм, за който получава награда от Namur Film Festival.
Първият му пълнометражен филм „Folie privée“ излиза през 2004 година и печели наградата на Международна федерация на филмовата преса (ФИПРЕСИ) от Международния кинофестивал в Братислава.
С филма „Частна собственост“ (Nue propriété), в който главната роля изпълняват Изабел Юпер и братята Жереми и Яник Рение, дебютира в надпреварата за „Златен лъв“ на кинофестивала във Венеция през 2006 година и е удостоен с почетен диплом (SIGNIS Award - Honorable Mention), а впоследствие и с наградата на белгийската кинокритика. Лафос е отличен и с няколко национални награди на Белгия за най-добър режисьор и сценарист.
Вероятно интимните, камерни истории представляват специален интерес за този режисьор. В различни интервюта той споделя, че творбите му могат да се възприемат и като автобиографични, макар, че не е задължително, това, което се случва на героите му, да е преживяно като реален факт от режисьора. „Флобер казва: „Мадам Бовари“ - това съм аз“ - така че и аз мога да си позволя подобно твърдение за моите филми“.
В „Частна собственост“ Изабел Юбер е майка на двама близнаци, които живеят разделени от баща си. Всеки е отчужден от другите обитатели на голямата семейна къща, всеки е озлобен и ревнува другите, ако другите успеят да преживеят мигове на лично щастие. Частната собственост в „Частна собственост“ е животът на всеки, доколкото „всеки“ в тази специфична среда има право да го живее. Децата задушават с изискванията си родителите, последните живеят в перманентна умора и взискателност към околните. Привидното равновесие е нарушено, когато героят на Жереми Рение прави опит да убие брат си (Яник Рение). Филмът завършва с напрегната неизвестност и бягство от частната собственост.
„Основание за загуба“, който е копродукция на Белгия, Люксембург, Франция и Швейцария, е плавен, дори на моменти твърде монотонен филм. Но това е само привидно, зад благостта на героинята на Емили Декен, откриваме отчетливите приливи на загуба - нейната Мюриел след раждането на първата рожба е подложена на психическо насилие от страна на съпруга й (в ролята Тахар Рахим) и неговия осиновител - д-р Пенже (в ролята Нилс Арструб). Не очаквайте насилието да се изразява в шумни скандали около липса на екзистенциален стандарт - точно обратното. Д-р Пенже е благодетел на бедни фамилии с марокански произход. Той се грижи за малкия Мунир, дава му образование, осигурява му висок стандарт и не очаква нищо в замяна. Мунир се жени за детската учителка Мюриел, след това се раждат 4 деца. Между първото и второто дете, Мунир проявява своя особен характер на неудовлетвореност, заповеднически тон и провокиращ чувство на вина у другите. Мюриел загубва посока и единственото светло петънце в живота й се случва, когато посещава родния дом на съпруга си - тези кратки мигове в Мароко ни обясняват началото на лентата и думите на Мюриел: „Моля ви, погребете ги в Мароко“.
В началото публиката не подозира какво спасение и надежда струи зад кодовото „Мароко“, но на финала вече е ясно - Мароко е мястото, където има любов, има искреност и се диша спокойно. След филма, зрителят сякаш е изваден от удобния стол и захвърлен по подобие на Мюриел в празно пространство. В обичайното пространство любовта се измерва с кредитни карти, скъпи подаръци, които не можеш да откажеш от неудобство и заради високата им стойност. Мюриел, тази съвременна Медея, заклещена от псевдопатриахални порядки и псевдоформи на мачизъм, убива децата си, може би в опит да ги спаси, за да не се превърнат в д-р Пенже или Мунир? Малки чудовища - подобие на големите!
Емели Декен с неистов психологизъм и без излишна драматичност се вмъква в кожата на тихата и кротка Мюриел. В епизода, в който героинята й припява известен френски хит, докато шофира, сякаш е казано всичко за съдбата й. Всяка истинска трагедия, започва с истинска любов или поне някой истински е повярвал в нейното същуствуване. Отнемането, влизането с взлом в личните, интимни пространства и кътчета на душата гарантира като следствие разруха.