Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

„ОСНОВАНИЕ ЗА ЗАГУБА“ ИЛИ МЕДЕЯ ОТ 21 ВЕК?


04.11.2013  Текст:  Елица Матеева

европейско кино

   

Творчеството на 38-годишния белгийски режисьор Йоаким Лафос (Joachim Lafosse) е непознато за широкия зрителски кръг у нас. За мен то бе загадка, докато не попаднах случайно на последната му работа, отличена с наградата за най-добра актриса в програмата „Особен поглед“ (Un Certain Regard) на фестивала в Кан през 2012 година за прекрасното изпълнение на Емили Декен. Същата година филмът е номиниран и от Европейската академия, както и за наградите „Сезар“. „Основание за загуба“ (превеждан и като „Да обичаш без причина“, „Нашите деца“ или „След любовта“) е филм, базиран върху реални събития - действителен случай за майка, която убива петте си невръстни деца. Когато режисьорът научава за убийството, чул по радиото журналистът да квалифицира извършителката на престъплението по следния безапелационен начин: „Тази майка е чудовище!“
Това амбицира режисьора и неговия екип - след дълга и сериозна подготовка – да изследват взаимотношенията в семейството, споделяйки и собствения си опит на родители.
„Действителността ни подарява своите „фикции“, за да ги превърнем в наши - художествени.“ - казва Йоаким Лафос, който гледа на киното като на територия, която не се ограничава със съдебната зала и раздаването на правосъдие. Той е роден на 18 януари 1975 г. Завършва артистиченото си висше образование през 2001-а и дебютира с късометражен филм, за който получава награда от Namur Film Festival.
Първият му пълнометражен филм „Folie privée“ излиза през 2004 година и печели наградата на Международна федерация на филмовата преса (ФИПРЕСИ) от Международния кинофестивал в Братислава.
С филма „Частна собственост“ (Nue propriété), в който главната роля изпълняват Изабел Юпер и братята Жереми и Яник Рение, дебютира в надпреварата за „Златен лъв“ на кинофестивала във Венеция през 2006 година и е удостоен с почетен диплом (SIGNIS Award - Honorable Mention), а впоследствие и с наградата на белгийската кинокритика. Лафос е отличен и с няколко национални награди на Белгия за най-добър режисьор и сценарист.
Вероятно интимните, камерни истории представляват специален интерес за този режисьор. В различни интервюта той споделя, че творбите му могат да се възприемат и като автобиографични, макар, че не е задължително, това, което се случва на героите му, да е преживяно като реален факт от режисьора. „Флобер казва: „Мадам Бовари“ - това съм аз“ - така че и аз мога да си позволя подобно твърдение за моите филми“.
В „Частна собственост“ Изабел Юбер е майка на двама близнаци, които живеят разделени от баща си. Всеки е отчужден от другите обитатели на голямата семейна къща, всеки е озлобен и ревнува другите, ако другите успеят да преживеят мигове на лично щастие. Частната собственост в „Частна собственост“ е животът на всеки, доколкото „всеки“ в тази специфична среда има право да го живее. Децата задушават с изискванията си родителите, последните живеят в перманентна умора и взискателност към околните. Привидното равновесие е нарушено, когато героят на Жереми Рение прави опит да убие брат си (Яник Рение). Филмът завършва с напрегната неизвестност и бягство от частната собственост.
„Основание за загуба“, който е копродукция на Белгия, Люксембург, Франция и Швейцария, е плавен, дори на моменти твърде монотонен филм. Но това е само привидно, зад благостта на героинята на Емили Декен, откриваме отчетливите приливи на загуба - нейната Мюриел след раждането на първата рожба е подложена на психическо насилие от страна на съпруга й (в ролята Тахар Рахим) и неговия осиновител - д-р Пенже (в ролята Нилс Арструб). Не очаквайте насилието да се изразява в шумни скандали около липса на екзистенциален стандарт - точно обратното. Д-р Пенже е благодетел на бедни фамилии с марокански произход. Той се грижи за малкия Мунир, дава му образование, осигурява му висок стандарт и не очаква нищо в замяна. Мунир се жени за детската учителка Мюриел, след това се раждат 4 деца. Между първото и второто дете, Мунир проявява своя особен характер на неудовлетвореност, заповеднически тон и провокиращ чувство на вина у другите. Мюриел загубва посока и единственото светло петънце в живота й се случва, когато посещава родния дом на съпруга си - тези кратки мигове в Мароко ни обясняват началото на лентата и думите на Мюриел: „Моля ви, погребете ги в Мароко“.
В началото публиката не подозира какво спасение и надежда струи зад кодовото „Мароко“, но на финала вече е ясно - Мароко е мястото, където има любов, има искреност и се диша спокойно. След филма, зрителят сякаш е изваден от удобния стол и захвърлен по подобие на Мюриел в празно пространство. В обичайното пространство любовта се измерва с кредитни карти, скъпи подаръци, които не можеш да откажеш от неудобство и заради високата им стойност. Мюриел, тази съвременна Медея, заклещена от псевдопатриахални порядки и псевдоформи на мачизъм, убива децата си, може би в опит да ги спаси, за да не се превърнат в д-р Пенже или Мунир? Малки чудовища - подобие на големите!
Емели Декен с неистов психологизъм и без излишна драматичност се вмъква в кожата на тихата и кротка Мюриел. В епизода, в който героинята й припява известен френски хит, докато шофира, сякаш е казано всичко за съдбата й. Всяка истинска трагедия, започва с истинска любов или поне някой истински е повярвал в нейното същуствуване. Отнемането, влизането с взлом в личните, интимни пространства и кътчета на душата гарантира като следствие разруха.



Коментари (0)


Коментари

Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
Списък от термини разделени със запетайки описва това съдържание. Например: забавен, скачане с бънджи, "Company, Inc.".
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     



 

Други



 

Подобни публикации

 

    

  


   

 


  
 


 

 

ФИЛМИ НА ФОКУС



Кадър от „Див кон девет“ (реж. Мартин Макдона) 


Кадър от „Минотавър“ (реж. Андрей Звягинцев)


Кадър от „Фиорд“ (реж. Кристиан Мунджиу)

 

 




ОТ ИДЕАЛИЗАЦИЯ ДО ПРОФАНАЦИЯ – ОБРАЗЪТ НА УЧИТЕЛЯ В БЪЛГАРСКОТО КИНО


ДОСТОЕВСКИ И БРЕСОН – ОТ СЛОВОТО КЪМ КИНООБРАЗА
(анализ на филма "Кротката")