Раду Жуде

• 
• Add new коментар

През последното десетилетие европейското кино все повече се ориентира към различни по формат международни копродукции: дву-, три- и дори многостранни схеми. Така отделните национални фондове се консолидират при съставянето на филмовите бюджети, а освен това могат да ползват и подкрепата на силните европейски структури като Euroimages и Media.

Българското кино също не прави изключение от тази тенденция и много често нашето участие по международните фестивали е именно с подобни копродукции. Сега в основния конкурс на 53-ия кинофестивал в Карлови Вари, където 12-те селектирани филма се борят за Голямата награда „Кристален глобус“ и другите авторитетни отличия (Специална награда, призовете за режисура, за мъжка и женска роля и т.н.), присъстват два добри филма с наше копродукционно участие:

„Братя“ (Турция, Германия, България, 2018) на турския режисьор Йомюр Атай и „Не ме е грижа, ако останем в историята като варвари“ (Румъния, Чехия, Франция, Германия, България, 2018) на утвърдения и добре известен в европейското кино режисьор Раду Жуде.
Турският филм (редно е да го наричаме така не само заради авторството, но и поради изцяло локалния сюжет с типични за източната ислямска драма стилистика) е добре построен разказ за сложни фамилни отношения между двама братя. По-големият е убил сестра си заради опазване на традиционно разбираната семейна чест, но вината е поел по-малкият брат, за да получи по-леко наказание като малолетен. Ала този дълбоко заложен психологически конфликт неизбежно мотивира неговото поведение и в затвора за непълнолетни, и след това. Филмът разказва по същество класическа семейна трагедия, като водещ е моралният императив на по-малкия брат, който се сблъсква с остарелите патриархални традиции и търси разумен отговор на трудни въпроси. Режисьорът Йомюр Атай, макар и не съвсем млад (роден 1969 година) едва сега прави своя игрален дебют, но показва безспорна увереност в работата – както при композиране на разказа, така и при избора и воденето на актьорите. Той очевидно си поставя сериозни творчески задачи и ги изпълнява без видими компромиси, но все пак следва линията на богатата национална филмография с подобни теми и идеи. Затова подчертано мисли за зрителите си и успехът на националния екран съвсем не му е безразличен. А възможността на покаже филма си в конкурса на един голям световен фестивал в сърцето на Европа е допълнителен „бонус“ в творческата му биография.
Нашето миноритарно участие във филма е чрез продуцентската филма „Чучков Брадърс“ (продуцент от българска страна е Борислав Чучков). А в творчески план присъстваме чрез музиката на композитора проф. Виктор Чучков (съвместно с Ердем Хелваджоглу) и звука на много опитния инж. Борис Траянов, който вече е дори част от турското национално кино с десетки реализирани филми.
По подобен начин е осъществен и филмът на Раду Жуде. Той е изключително активен, продуктивен и успешен режисьор както на игрални филми („Най-щастливото момиче на света“, 2009; „Всички в нашето семейство“, 2012; „Аферим“, 2015), така и на документални филми. Няма паузи в творческия си ритъм, влиза от филм във филм, при това снима все сложни постановъчни продукции, с тежка организация и многоброен творчески, технически и помощен екип. Сега като сценарист се интересува от една особено болезнена тема в недалечната румънска история, която не е достатъчно осветена, въпреки че фокусира подчертано внимание, но и неизчистена историческа истина. Изследва с художествени средства участието на румънската армия в т. нар. „етническо прочистване“ (холокоста) в зоната на източния фронт през Втората световна война (в района на Бесарабия, Одеса, Транснистрия). Тогава румънски „идеолог“ и изпълнител на нацистката доктрина е мрачно известният маршал Йон Антонеску, който впрочем осъществява холокоста не само по отношение на еврейското население (стотици хиляди избити), но и спрямо циганите в тази територия. Филмът е построен като диспут по темата между двама от централните персонажи, в чийто разговори авторът цитира редица сериозни изследвания – както исторически документи и архивна хроника, така и научни изследвания, художествени и публицистични текстове, дори философски тезиси от редица забележителни автори: Исак Бабел, Хана Аренд, Лудвиг Витгенщайн, нацисткия „корифей“ на пропагандата д-р Йозеф Гьобелс и много други. (Впрочем, заглавието също е цитат от фраза на Михай Антонеску – професор по история, политик и министър по време на Втората световна война.) Това безспорно уплътнява филма, придава му убедителност и достоверност, ала претрупва и бездруго дългия тежък разказ (140 минути). Тази педантична фактология от една страна респектира зрителя, но от друга - го уморява с редица дидактични подробности. Ала общата оценка на филма е като безспорно успешен авторски резултат на талантливия сценарист и режисьор Раду Жуде.

Друг е въпросът, че ние като копродуценти нямаме особен повод за художествено удовлетворение, защото творческото ни участие е съвсем минимално (само грим от Петя Симеонова). А това поставя (отново) проблема за миноритарното ни участие в подобни копродукции: дали при безспорно художествено качество на филма, нашето творческо присъствие е пълноценно и оправдано като конкретна част от общата ни национална културна стратегия (ако въобще има такава).

Филмовата индустрия е сложен организъм и труден бизнес, разклонен и съставен от много разнородни елементи: художествени, организационни, финансови, производствени, промоционални, пазарни и т.н. Но паметта на времето е коварна, бързо изтрива второстепенните подробности и помни само заглавието на филма, името на режисьора и на актьорите - звезди (ако има такива). А тогава самочувствието ни като копродуценти бързо се изпарява и се губи някъде в „масовката“ и дългите финални надписи със ситни букви.