Квадратът

• 
• Add new коментар

"Другото кино" предоставя за пореден път възможност да обобщи своите филмови впечатления от изминалата година на един от най-безкористните популяризатори на стойностното некомерсиално кино.

ФИЛМИТЕ, КОИТО МЕ ВПЕЧАТЛИХА ПРЕЗ 2017 ГОДИНА

В началото на традиционната класация на филмите, които грабнаха моето внимание през изтеклите дванадесет месеца, откровено ще споделя с вас, читателите на drugotokino.com, че през изминалата 2017 г. ме обзеха доста противоречия относно посоките на развитие на филмовото изкуство и съмнения спрямо критериите, по които се оценяват някои от фаворизираните и възхвалявани творби. Констатацията ми е продиктувана от факта, че успях да изгледам повечето от нашумелите, наградени и обсъждани нови филмови заглавия, част от които определено ме разочароваха – най-вече с неубедителната си претенциозност.
Обикновено изпитвам подобни чувства след края на филми, към които съм пристъпил с очакване и надежда, като през 2017 г. сред тях се наредиха заглавия като „Убийството на свещения елен” на Йоргос Лантимос, „Другата страна на надеждата” на Аки Каурисмаки, „Никога не си бил тук” на Лин Рамзи, „Дюнкерк” на Кристофър Нолан. Разбира се, подобно заключение е твърде субективно и нееднозначно, но вероятно съм станал по-взискателен в представите си за качествено кино, защото, за разлика от предходните години, сега ми бе все по-трудно да отлича без колебание десетката на най-добрите филми.
Въпреки че годината за мен не бе изпълнена с кой знае какви филмови постижения, се постарах отново да представя пред вас заглавия, които оставиха у мен онова неповторимо усещане от срещата с доброто, „другото” кино. Всеки един от филмите, които ще представя на вашето внимание, заслужава цялостен и задълбочен анализ в отделен текст, като тук само щрихирам преценките, повлияли моя избор.

ТОП 10 НА ФИЛМИТЕПРЕЗ 2017 г.

1. „Квадратът / The Squаre” (Швеция, Германия, Франция, Дания,
реж. Рубен Йостлунд)

След като в предишните свои филми Рубен Йостлунд демонстрира големия си потенциал в изследването на междучовешките отношения, „Квадратът” се появи някак си логично, за да се превърне, поне според мен, в един от най-важните филми в най-новата кинематографична история. Шведският режисьор успява амбициозно и провокативно да улови пулса на времето и да насити сюжета със сарказъм, изобличаващ упадъка на задоволеното западно общество. Не бива да се подценява и социалната тема, която фрагментира в различни посоки, за да допринесе за достойнствата на тази съвременна филмова сатира.

2. „Нелюбов / Нелюбовь” (Русия, Франция, реж. Андрей Звягинцев)

Андрей Звягинцев умее да прави задълбочени филми, в които умело да влага своето отношение към живота в съвременна Русия, представено чрез драмата на обикновения човек. Сам изпитал разочарованието на мъчителния развод, в „Нелюбов” режисьорът фокусира вниманието към разпада на семейство от средната класа. Духовната катастрофа в отношенията между героите, допълнена от напрежение с криминален привкус, впечатлява със своята безнадеждност. „Победата на доброто над злото е илюзия”, споделя Звягинцев, сякаш да подчертае присъщия нему песимизъм, от който парадоксално или не печелим ние, почитателите на стойностното кино.

3. „Три билборда извън Ебинг, Мисури / Three billboards outside Ebbing, Missouri” (САЩ, реж. Мартин Макдона)

Признавам си, че третият пълнометражен филм на Мартин Макдона надхвърли очакванията ми. До болка брутален и същевременно забавен, изпълнен с оригинален сюжет, блестящ диалог, абсурдни сцени и самобитни и запомнящи се персонажи. Без нито за миг да изпуска темпото и интереса на зрителя, Макдона ни представя едно от най-нестандартните и провокативни заглавия, излезли на голям екран през годината. Няма да е пресилено да споделя, че бих сравнил появата на „Три билборда...” със следата, която остави в постмодернистичното кино любимият ми „Големият Лебовски” (1998) на братя Коен. След като през 2016 г. с „На всяка цена” Дейвид Маккензи ни потопи в южняшката атмосфера на съвременен Тексас, сега друг британец ни върна онова позабравено усещане за безкомпромисно съвременно американско кино.

4. „Мъжете не плачат / Muškarci ne plaču” (Босна и Херцеговина, Словения, Германия, Хърватия, реж. Ален Дърлевич)

Високо в сръбските планини хотел в края на сезона е приютил словенеца Иван, доброволец в НПО, който събира за обществен експеримент сръбски, хърватски и босненски ветерани, израснали в една държава, а по-късно воювали един срещу друг. Провокирани да разкажат срещу заплащане своите спомени от кървавия конфликт в бивша Югославия, героите отварят незараснали рани, които илюстрират цялото безумие на войната. Смея да твърдя, че „Мъжете не плачат” е един от най-силните антивоенни филми на нашето време, в който подобно на класиката „Белоруската гара” (1971, реж. Андрей Смирнов) не пуква нито една пушка. Лентата на Ален Дърлевич се появява повече от двадесет години след края на братоубийствените войни в Западните Балкани, сякаш да ни напомни, че нищо не е забравено и не е простено, но колкото и да е мъчително и трудно, хуманизъм в отношенията между бившите югорепублики е възможен и постижим.

5. „За тялото и душата / Teströl és lélekröl” (Унгария, реж. Илдико Енеди)

Съвременна любовна история между двама странници, която се развива насред мъртвешката студенина на кланица в покрайнините на Будапеща, сякаш да покаже, че откриване на близост и сродна душа може да съществува навсякъде. Един от най-лиричните филми, появили се на екран в последно време, наситен с метафори, символно използване на цветовете и природната картина, в който действителност и сън се преплитат. Впечатляваща е формулата, която използва Илдико Енеди, за да ни потопи в тази история, в която всеки би открил по нещо за „тялото и душата”. Искрено се надявам унгарската режисьорка да не чака отново осемнадесет години, за да ни представи следващия си пълнометражен филм.

6. „Докато сватбата ни раздели / Le Sens de la fête” (Франция,
реж. Оливие Накаче, Ерик Толедано)

След великолепните филми „Недосегаемите” (2011) и „Казвам се Самба” (2014) успешният тандем Накаче – Толедано ни представя комедията на годината. Действието се развива в рамките на 24 часа в замък от XVII век, в който агенцията на Макс (Жан-Пиер Бакри) е наета да организира сватбата на ексцентричен и сприхав млад богаташ. Оцветен със свеж и интелигентен хумор, опиращ се най-вече на словесния комизъм, и колоритни и открояващи се действащи лица – социална извадка на съвременното френско общество, филмът напомня с носталгия за онези комедии, разнесли славата на френската кинематография по света.

7. „Без милост / Aus dem Nichts” (Германия, Франция, реж. Фатих Акин)

В своя нов филм превърналият се във фаворит и на специалистите, и на кинолюбителите Фатих Акин отново посяга към близки нему теми и персонажи. В три хронологично свързани глави немският режисьор ни превежда сред турския квартал на любимия си Хамбург, през студенината на съдебната зала до морския бряг на Гърция, за да ни запознае с драмата на Катя (покъртително изпълнение на Даян Крюгер), изгубила семейството си в бомбен атентат. С течение на филмовия разказ Акин авторитетно ни представя своето отношение към ксенофобията, насилието, отчаянието и безсмислената жестокост, станали част от ежедневието ни, като наред с това провокира зрителите към размисъл относно избора и действията на главната героиня.

8. „Такси от Сеул / Taeksi Woonjunsa” (Южна Корея, реж. Хун Янг)

Всяка година в полезрението ми попадат стойностни заглавия от съвременното южнокорейско кино, което се отличава с жанрово разнообразие и интересни сюжети. Сред тях е и „Такси от Сеул”, чийто разказ се гради въз основа на кърваво потушените от военната хунта студентски протести през 1980 г. в град Гуанджоу. Филмът на Хун Янг предлага всичко, от което се нуждае един киноман – семейна, социална и политическа драма, герои, изправени пред съдбоносна дилема, сцени на насилие, поразяващи със своя почти документален реализъм, напрежение, неподправен хумор, нетрадиционно и вълнуващо преследване с автомобили, драматургични обрати, страхотно операторско майсторство. Сигурен съм, че вече нямате търпение да го гледате.

9. „Мръсотия / Špina” (Словакия, Чехия, реж. Тереза Нвотова)

Поразителен е подходът, с който дебютантката в игралното кино Тереза Нвотова третира темата за сексуалното насилие над подрастващите и последиците от него. Младата словашка режисьорка ни илюстрира доста зряло и достоверно историята на Лена, изнасилена от своя учител по математика. Филмът на моменти целенасочено е по-депресивен, без обаче да отблъсква зрителя. Въпреки сериозността на тематиката, която лентата разглежда, Нвотова не рисува всичко в черни краски, като майсторски загатнатият оптимизъм на финала е сред достойнствата на тази съвременна драма.

10. „Телма / Thelma” (Норвегия, Франция, Дания, Швеция,
реж. Йоахим Триер)

Опитният норвежец Йоахим Триер представя оригинална и нетипична интерпретация на все по-натрапвания и експлоатиран в киното мотив за хората с нетрадиционна сексуална ориентация. В „Телма” той отново залага на тъмното и неизяснено минало на героите, което рефлектира върху поведението им в настоящето. Обогатявайки присъщия за филмите си реалистичен стил със свръхестествена тематика и скандинавска мистика и символи, Триер ни разказва историята на студентката по биология Телма, която е разкъсвана между наложеното ѝ строго християнско възпитание и любовта си към състудентката Айя. Но зад това привидно описание се крие нещо доста мрачно и зловещо...

* * *

Освен десетте заглавия, които откроих, бих насочил вашето внимание и към филмите „Фортуната / Fortunata” (Италия, реж. Серджо Кастелито), „Сладкарят / The Cakemaker” (Израел, Германия, реж. Офир Раул Грайцер), „Логан / Logan” (САЩ, Канада, Австралия, реж. Джеймс Манголд), „Младият Карл Маркс / Der junge Karl Marx” (Германия, Франция, Белгия, реж. Раул Пек), „Смяна на местата / Moglie e marito” (Италия, реж. Симоне Годано) и най-вече към „Дивата река / Wind River” (САЩ) на Тейлър Шеридън, по чийто сценарий скоро ще видим продължението на „Сикарио”. Всички тези филми имат своите достойнства и въпреки че не попадат сред десетте най-добри, ги препоръчвам на онези от вас, които искат да разширят своя поглед върху съвременното стойностно кино.
Колкото и да се старая, по различни причини не мога да изгледам всички филми, които попадат в полезрението ми през годината. Вероятно с течение на времето ще видя ленти, излезли на екран или започнали фестивалното си участие през 2017 г., които навярно биха променили и разместили споделената по-горе десетка. Тя би била доста различна, що се отнася например до филмите от 2016 г., ако в нейните рамки бях се запознал със заглавия като „Манчестър край морето / Manchester by the Sea” (САЩ, реж. Кенет Лонърган), „Монахът и бесът / Монах и бес” (Русия, реж. Николай Достал), „Слава” (България, Гърция, реж. Кристина Грозева, Петър Вълчанов), „Почетен гражданин / El Cuidadano Ilustre” (Аржентина, Испания, реж. Мариано Кон, Гастон Дюпрат), „Дневникът на машиниста / Dnevnik mašinovođe” (Сърбия, Хърватия, реж. Милош Радович), „Под сянката / Under the Shadow” (Великобритания, Иран, Йордания, Катар, реж. Бабак Анвари), „Улица на песните / Sing Street” (Ирландия, Великобритания, САЩ, реж. Джон Карни) и най-вече с изключителния филм „Мълчание / Silence” (САЩ, Тайван, Мексико) на класика Мартин Скорсезе. Ако прибавим към тях и документалните „Пет свята / Cinque mondi” (Италия, реж. Джанкарло Солди) и особено значимия за историята на седмото изкуство „Пътешествие из френското кино / Voyage à travers le cinéma français” (Франция) на ветерана Бертран Таверние, то получаваме нови десет филма, които пленяват със своите кинематографични особености. Приемете споменатите заглавия и като символична, в случая само маркирана десетка на по-старите филми, впечатлили ме през годината, която традиционно представям пред вас.
В заключение бих добавил, че въпреки загатнатите съмнения в уводните ми думи относно качеството на седмото изкуство в днешно време, оставам умерен оптимист за неговото развитие. Вярно е, че по ред причини то отстъпи от позициите си на социален феномен и важен фактор в съвременното общество, истина е, че преживява криза, задълбочила се в Холивуд и прехвърлила се и сред други значими кинематографии, но все пак киното продължава да бъде изкуство, което осмисля, вдъхновява и насочва в положителна посока живота на хора от различни поколения. Иска ми се да вярвам, че големите имена във филмовото изкуството не са безвъзвратно „зад гърба ни”, че то отново ще има своите забележителни автори, школи, групи, течения, вълни, които чрез езика на киното ще разказват на зрителите нови интересни и вълнуващи сюжети, обогатени с незабравими герои, че вероятно сега пред екрана стои и чете този текст някой нов Хичкок, Бергман, Куросава, Тарковски или Людмил Кирков. Иска ми се... И вярвам!