РЕЦЕНЗИИ

• 
• Add new коментар

Носталгията често ни кара да се вълнуваме. Тя ни подема и ни завръща назад към детството, към онези моменти на безметежно щастие... Споменът лекичко ни гъделичка. Кикоти се, изпълва ни, расте стремглаво и... се пука... Точно, както балонче от онези... които правехме от дъвките...

Именно с тези тънки струни на сантименталното се заиграва филмът на Станислав Тодоров - Роги „ДЪВКА ЗА БАЛОНЧЕТА” (2017). Това не е любовен филм, както бъркат някои „критици”. Романтичната нотка идва от приятелството, от миналото, от безвъзвратно изчезналото детство, от объркания живот и подмененото настояще...
Всъщност апатията обзела главния персонаж Калин (Иван Юруков) не е толкова заради любовни проблеми. Неговата моментна криза е екзистенциална. Плод на времето и на живота, който води. Дисбаланс произтичащ от това, че като рекламист Калин „продава боя вместо кетчуп” на децата. От това, че неговите вродени енергичност, нежност и сантимент се канализират в подтикване на хората да купуват. Заради бездуховността на днешното време и заради това, че детските мечти на цялата им луда банда са се променили, поради независещи от тях обстоятелства...

И така - имаме две сюжетни линии - една от социалистическото минало и една от капиталистическото настояще, четвърт век по-късно. Паралелът и преходът между двете в началото, когато виждаме детайли на краката на малкия, а след това на вече порасналия Калин, е класически. Виждаме пътя, който момчето е извървяло и вече е станало мъж.
Разбира се, креативният пакостник е намерил отдушник, дори и в света на големите. Като креативен мениджър Калин запазва донякъде детските си „настройки”, изплъзва се на матрицата „От 9 до 5” и пак продължава да прави своеобразни „бели“. Най-вече с провокациите си към шефа, към колегите, а и към самите клиенти на маркетинг агенцията...

Както всички знаем, но аз все отбелязвам и в други статии, родното ни кино има неистова нужда от допълнително финансиране. Различни са перата и механизмите, по които може да се осигури то, но един такъв инструмент е продуктовото позициониране.
Поради обективни причини обаче, то трудно може да се използва във филми за отминала епоха, каквато имаме в част от този филм. Има разбира се някои хватки и добри практики, които спомагат и в тези случаи да се включи реклама понякога. Късметът също играе съществена роля. Например, ако дадена характерна марка от онова време продължава да се произвежда и днес.

Именно такъв оригинален, органичен и цветен хиперлинк между онова и това време е дъвката. И по-точно – „Дъвката за балончета „Идеал””. В този случай рекламата е доста органична и симпатична. Един колоритен лайтмотив през целия филм, който има и вербална конотация – „Представяш ли си - още я произвеждат!”

За жалост преди 1989-та година в България нямаше търговски марки (или поне не в смисъла, в който ги разбираме днес). А това определено пречи филмите от онази „сива” епоха да бъдат изпъстрени с повече опаковки, лога, слогани и постери. Просто няма как стрелбището-фургон от „Дъвка за балончета” да даде букета от артефакти на филм като „Въртележка“ (2017) на Уди Алън. Там в Кони Айлънд, сред целия колорит на лунапарка съвсем органично са вписани и винтидж плакатите на „Пепси кола“ и билбордът на „Амазон студиос”. А тези търговски гиганти, най-вероятно са дали десетки хиляди долари за няколкото детайла от декора.
В „Дъвка за балончета” се забелязват някои носталгични брандове, които са използвани в инвентара, но те са по-скоро радост за сценографите, отколкото за продуцентите. Те са сантиментални детайли от епохата, бита и културата, а не носят допълнителни финансови пера към продукцията.
Друг пример от световната кинематография е епичното карнавално парти във „Великият Гетсби“ (2013). За филма са били направени огромни бутилки шампанско „Moet & Chandon” с ретро дизайн от епохата. Едно органично и запомнящо се включване, както на логото, така и на самия продукт в действието...
В „Дъвка за балончета” достоверната бедност на времето отпреди 89-та, а оттук и на предметно-образната система на филма, създава голям дефицит по отношение на рекламата. Добре, че сюжетът се развива паралелно и в настоящето, за да може да се приложи схемата с реални продукти и брандове, които използваме днес.

Това, че Калин е креативен директор в рекламна агенция, дава възможност да се приложат схеми за продуктово позициониране, сходни с тези във филма „Вездесъщият” (2017). Само че тук режисьорът Станислав Тодоров е решил да подходи по различен начин. Все пак, „Дъвка за балончета“ не е тежка драма като филма на Илиян Джевелеков, а е драма с изразени комедийни елементи. Затова клиентите на фирмата на Калин се явяват лост за иронични препратки към съвремието ни. Добро попадение е натуралният сок „Косе Босе”, който трябва да популяризират. Тази марка е фиктивна и е обръщане на клишето за използване на хипертекстуалната реклама. Виждаме и самоирония и дори сатира към цинизма на рекламистите. А това от своя страна създава приятно усещане у вече преситените от „продукт плейсмънта“ в сериалите зрители и облекчение, че няма да са подложени на час и четиридесет минути маркетинг стратегия. В случая „Косе Босе”, който е пълен с „Е“-та и други „химии”, се явява събирателен образ на всички „божествени” продукти, в които „един Бог знае какво има”...

Всъщност това, че в два български филма от 2017 година главните персонажи са рекламисти-писатели и част от действието се развива в маркетинг агенциите им, леко дразни и поставя някои въпроси. Разбира се, най-вероятно това е съвпадение, а не заимстване на идеи, трафаретност или слаба креативност. Все пак подходите и в двата филма са специфични.
За разлика от „Вездесъщият“, в „Дъвка за балончета“ фиктивните реклами са плод на игрите от детството, което е интересен романтично-сантиментален детайл. Този паралел е още една от невидимите на пръв поглед връзки през времето, които откриваме във филма. Пример е рекламата на несъществуващ кетчуп, която е спомената на няколко пъти като „Домати каубои”. Тук виждаме тази препратка към детството и как идеята за рекламния клип се е зародила от спомена за размазаните върху бялата покривка зеленчуци. Абсурдността на „Доматите каубои“ е още един щрих към ироничната парадигма на филма по отношение и на циничния рекламен бизнес, и на зомбираните сантиментални консуматори.
Философските въпроси, върху които се акцентира на няколко места, дообогатяват филмовите послания, като част от тях отново се въртят около рекламната агенция. Спомените от детството и тук се пречупват през рекламата. Перефразирайки думите на Биляна, че „Помним прекалено много неща, които не са ни нужни!“, Калин измисля нова маркетинг концепция за банката клиент. Това, че имаме излишни спомени за отминали неща е контекстът, в който се ражда фиктивният слоган – „Ние мислим вместо вас!”

Филмите и телевизионните предавания от съвремието правят интегрирането на марките лесно и естествено, но ретро продукт плейсмънтът също е огромна възможност за марките, които са от много време на пазара. Позиционирането на винтидж логата и опаковките във филми за дадена епоха може да подсили наследството на марката. Да се наблегне на това, че тя е издържала теста на времето. Че хора от много поколения са я ползвали. Че вкусът се запазва. И още много други конотации. Марката придобива очертанията на даденост, на артефакт или дори на институция.
Ако в обикновеното продуктово позициониране показваме най-новия артикул на пазара, то в ретро рекламата говорим за престиж, надеждност, стил и натрупани културни пластове около тази марка.
От ретро логата лъха сигурност. Сантименталността създава автентични, приятни и запомнящи се връзки, които стимулират продажбите.

За жалост лепилото „Кале”, списание „Некерман” и дъвките „Турбо” най-вероятно са си останали само сценография, но не и реклама. Дали картинката на автомобила „Ланчия” е донесла някакво спонсорство също не можем да сме сигурни.
Поради спецификата на „Дъвка за балончета”, повечето реклами са в настоящата времева линия и не са вписани причинно-следствено в действието. Пример е ресторант „Макдоналдс“, който остава като фон. Добре позициониран вербално е хотел „Амбасадор”, в чиито интериори се случва и част от историята. Заложена в диалога е и „Академия дел Лусо“. В няколко кинематографично обосновани кадъра добре се забелязват кецове на „Адидас“, а в съвременната сюжетна линия по-наблюдателните зрители могат да хванат и с какви модни марки са облечени част от персонажите. На няколко места във филма виждаме и характерните разпознаваеми зелени коли на „Грийн такси”.

Максимата „Колкото повече - толкова повече“ в продукт плейсмънта не е меродавна, затова мисля, че заложените в сюжета марки не са прекалено много и не дразнят.
Да се надяваме в скоро време да се появят и други филми, които да ни припомнят още предмети и брандове от комунизма, а и от преди него. Като се замисля колко още разпознаваеми артефакти има, а някои продължават да се произвеждат и до днес. Спомняте ли си шоколадите „Кума Лиса, Лимоновите резанки, локума, Котешките езичета и Детските закуски? А не се ли сещате понякога за вкуса на захарните петлета, „Карамел Му”, бомбоните „Лакта” и „Амфора”? А дали на някой прашен рафт или пък в чекмедже не стоят забравени лепилото „Рила”, кремът за бръснене „Каро”, пастата за зъби „Мечо”, шампоанът „Па-па”, списанието „Дъга”? А в мазето няма ли още от бутилките на швепса, кока-колата (с етикет на кирилица), виното „Меча кръв”? Ами цигарите „Фемина”, верото, пишещите машини „Марица”, лукчетата? И още, и още...

Но макар и с пет-шест позабравени, но свързани с нас марки, създателите на „Дъвка за балончета“ успяха да ни върнат във времето. Тук може би е моментът за въпроса, дали сантиментът във филма е искрен, а историята е тази, която са искали да разкажат? Или просто е търсен ефект, емоционален ключ, който да го продаде, за да има комерсиален успех? Аз мисля, че е първото. Филмът наистина е интимен реверанс на сценаристите, режисьора и компания към онова време, към техните лични спомени и към спомените на цяло едно поколение. Онова време, което колкото и едноцветно да беше, все се намираха малки оазиси на пъстротата...
Когато няма зелени дъвки – оцветяваме ги със зелени подправки!
А щом пък сладкото им свърши - просто ги сменяме с нови дъвки!

Що се отнася до актьорските превъплъщения, то в „Дъвка за балончета“ те са доста обрани и ненатрапчиви. Няма театралничене и излишни акценти. Теодора Духовникова сякаш наистина е Биляна. Попадение е и малката Аглея Гумнерова, която освен, че се справя добре с ролята, прилича визуално на Духовникова.
Относно Калин - приликата между малкия Андрея Захариев и Иван Юруков е по-малка, но и при тях я има. А иначе и мъжът, и момчето по своему са достоверни на екрана.

Финалните сцени на филма отново са сантиментални и симпатични. Дъвката няма да може да се махне от ризата на Калин. На неговия „служебен делник” ще бъде отбелязан „споменът за детството”. Той все ще лепне и Калин все ще се сеща за него...

Сега разбираме и защо малкият Калин тича, както е загатнато в началото на филма. Отново има и паралелно действие - малката и голямата Биляна си отиват, а малкият и голям Калин са хукнали, за да ги спрат. Но времето не може да бъде спряно, то просто се е завъртяло и сега ги поставя в сходни ситуации. Следва логичната развръзка на филма и вече порасналите деца правят своя избор.

Всъщност Калин сякаш е влюбен не толкова в Биляна, колкото в Онова време. Влюбен е в малката си приятелка... в палавото момиче, а не толкова в сегашната своенравна жена.
Тук се усеща една особена носталгия, която поне мен ме препраща към поетичната проза на Рей Бредбъри „Вино от глухарчета“.
Освен за спомените, детството и любовта, „Дъвка за балончета” е и филм за сантимента. С фина ирония към цинизма на консуматорството и рекламата. С емоционални, но деликатни и ненатрапчиви хипервръзки между кино и реклама, в които се усеща уважение към зрителите.
Дори на някого историята да се стори прекалено сладникава, филмът, според мен, уцелва верните тонове и не преминава опасните граници на сантимента, кича и цинизма. Тук-там се долавят и грешни нотки, но като цяло композицията е хармонична. Отделните елементи сработват и филмът докосва. За 3 седмици разпространение той вече има над 26 000 зрители, което е добър резултат. Ако това темпо се запази „Дъвка за балончета” може да е един от най-касовите родни филми за 2017-2018 година. И освен артефакт – да се окаже и конкурентен продукт. Странна сантиментална парадигма между изкуството и рекламата.