Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ДИАЛЕКТИКА НА СВОБОДАТА И ПОСЛАНИЯТА ВЪВ ФИЛМА "ВЕЗДЕСЪЩИЯТ"


25.12.2017  Текст:  Борислав Климентов

българско кино

   

Новите технологии все по-мощно нахлуват в живота ни. Те ни приласкават, оплитат и затягат примката си. Компютрите и мултимедийните уеб приложения предлагат комфорт и лукс, дават ни свободно време, ала лека-полека крадат свободата ни. Това, че ние имаме достъп до всякаква информация, всъщност прави и самите нас достъпни. Бази данни с факти от живота, работата, семейството и интимния ни свят се създават без дори да подозираме. А често и самите ние предоставяме безрезервно тези детайли от битието ни... Но има ли граница, която не бива да бъде преминавана? Къде е балансът? Кога трябва да спрем да се доверяваме на техниката и да започнем да разчитаме на сетивата, интуицията и чувствата си?

Именно тези въпроси и теми са разгледани във втория филм
на Илиян Джевелеков „Вездесъщият“ (2017). Шест години след „Love.net“ (2011) режисьорът продължава да изследва взаимоотношенията и проблемите на модерното ни общество в контекста на все по-агресивните технологии. Създателите на филма се опитват да хвърлят светлина върху това - необходими ли са ни всички тези удобства предлагани от глобалната и локалните мрежи, и какво се крие под лъскавата им опаковка...

А самият филм е доста добре опакован! Историята е за манията на Емил Борилов (Велислав Павлов), писател и собственик на рекламна агенция с име „Сноб“. Последното от своя страна предразполага към засилено използване на продуктовото позициониране. Това е и основният ракурс, през който разглеждам филма.

Именно „продукт плейсмънтът“ е едно от най-слабите звена на българските филми. Откакто през 2010-та, наричаната още „скрита реклама“ беше регламентирана в България, свикнахме досадните маркетинг послания да се появяват на най-неподходящи места във филмите и агресивно да търсят вниманието ни по вербални, визуални и смесени начини. Във „Вездесъщият“ обаче, сюжетът с рекламната агенция предоставя възможност брандовете да не са самоцелно натрапени, а да се впишат органично и достоверно в драматургията и в тъканта на филма.

Разбира се, кинотворба с хипертекстуални реклами не е нова идея. Маркетинг бизнесът в реалността е динамичен сектор с остри конфликти, където има доста драматични взаимовръзки. Респективно има и филми, които описват тези интересни истории. Един от най-ярките и добри примери е руският „Поколението П“ (2011) на режисьора Виктор Гинзбург, по култовия роман на Виктор Пелевин. Там историята е изградена около западните глобални брандове и техните културни парадигми в Русия от 90-те години на миналия век. Във филма за копирайтъра Вавилен Татарски рекламите стават опорни точки в сюжета. Така те носят много повече послания. В „Поколението П“ няма как брандовете да не попадат в полезрението, просто не може без тях. Филмът на Джевелеков обаче се фокусира върху друг проблем...

Безпроблемно сработва приложената схема с агенцията „Сноб“ във „Вездесъщият“. Силата на хипертекста към действителната реклама се вижда в реалните продукти, които фирмата на Емил рекламира и които попадат съвсем обосновано в кадъра. Повечето крупни планове са на по-неизвестните спонсори, а утвърдените марки се виждат при панорамите през кинематографичната среда и екстериорите на града. Това е напълно в логиката на двата вида продуктово позициониране – бранд, просто показан в кадър и каузално вплетен в сюжета артикул.

Дали обаче е каузален интересният факт, който наблюдаваме в един от епизодите. Агенция „Сноб“ има поръчка за реклама на минерална вода „Клисурец“. Виждаме бутилка, лого... Само че... такава вода реално няма! Защо не са използвали истинска марка в случая?! Любопитният детайл може да е върхът на айсберга на сложен проблем. Един от възможните отговори е, че рекламният мениджър на „Клисурец“ не е представен в много добра светлина в епизода. Друго възможно обяснение е, че имиджовата сцена е била заложена без да имат уговорен рекламодател и после никоя фирма не се е съгласила да се включи. Третият, най-лош за практиката, вариант е, ако предвидената фирма е оттеглила подкрепата си в последния момент преди снимките на терен, както става понякога. Ако е последното – това показва едно от слабите места на схемата за „продукт плейсмънта“ в България и как бизнесът може да обърка художествените качества на филма с екстремни ненавременни промени. За радост, дори да е имало инфарктни моменти около епизода с фиктивната марка вода, това не се забелязва.
Наистина „продукт плейсмънтът“ е интересна, но все още недобре изследвана територия в родния аудио-визуален пазар. Един своеобразен инструмент, който дава, но в същото време и отнема от свободата на творците. И повдига още ред въпроси и проблематики, които ще продължа да разглеждам в други текстове.

Ако разширим контекста, ще се уверим, че не само Емил наблюдава своето обкръжение. Всъщност всички сме наблюдавани. Това обстоятелство е загатнато и с интересно режисьорско-операторско решение. Част от филмовото действие е показано през уеб камерите - в интериорите и на улицата. Това не само раздвижва визуално повествованието, но много органично и символно говори и задава въпроси... Кой стои зад тези камери? Прави ли записи и кога би ги използвал? С какви цели? Компромат или имидж? Черен пиар или признание към авторитети? Самите уеб кадри са характерни - накъсана картина, напомняща „стоп моушън“ ефекта. Това е и провокация към зрителите с по-богато въображение, препращаща към мултипликацията. Хиперлинк към света на марионетките и зорко наблюдаващите кукловоди...

Не е трудно да забележим иронията, ако се вгледаме в детайлите. Ситуационните гегове в повечето случаи са забавни. Пикаещият в мивката генерал окарикатурява прототипа на псевдоавторитетите, които налагат морал, а в същото време нарушават правилата. Еротичната сцена между него и чистачката прозвучава едва ли не като виц. А фрагментът със свирукането от песента на Емил Димитров тънко намига и носталгично завръща по-старото поколение зрители към младостта им. Тук сякаш долавяме стремежа на сценаристите да разширят потенциалната си аудитория и към по-горна възрастова граница.
За жалост, най-вече на продуцентите, за първия си уикенд „Вездесъщият“ бе гледан едва от 7671 зрители в кината и без съмнение няма да повтори успеха на „LOVE.NET“. Причините са много. Може би има връзка и с това, че филмът от 2011-та залагаше на повече утвърдени имена – Захари Бахаров, Христо Шопов, Владимир Пенев, Койна Русева, манекенката Диляна Попова и култовият вокал на "Юрая Хийп” Джон Лоутън. В новия си филм, Джевелеков опитва да наложи по-непознати лица - Велислав Павлов, Теодора Духовникова и Михаил Мутафов. Но колкото и да са харизматични, те не успяват да привлекат повече зрители.

Сработват обаче някои детайли от образната система на филма. В голямата си част те разширяват контекста и също разказват истории. Плакатът на филма „Портокал с часовников механизъм“ дообогатява хипервръзките и подсказва за социалното послание на „Вездесъщият“. А именно, че обществата със силни механизми за контрол крият в себе си опасности. Съществува и рискът отделни личности или структури да поискат да се превърнат от обекти на наблюдение в субекти и дори да потърсят начини самите те да контролират и да налагат волята си. Да упражняват влияние, намесвайки се в чуждото лично пространство... Недопустимо, но често явление в постмодерните общества.

Неприемлив в етичен план е основният персонаж Емил, който престава да бъде свободна личност в процеса на пристрастяването си към интимните тайни на другите. Свят на камери, файлове и записи! Не случайно първият роман на Емил, е озаглавен „Паяк“. Сега писателят сам се оплита в мрежата и в нейните производни функционалности, докато се опитва да компенсира емоционалния дефицит от изчерпаната връзка със съпругата си Ана (актр. Теодора Духовникова)... Тя е психолог по професия, дава съвети на другите, а сама има сериозни лични проблеми. Това подчертава още по-силно безизходицата в семейството им, която води до морален крах и духовна криза...

Докъде води обаче разказът от първо лице на основния персонаж, който трасира целия филм?! Този похват често дразни критиците и хейтърите, защото максимата да показваш, а не да казваш, е почти задължителна в киното. Въпреки това, драмата на Емил и опитът на режисьора да проникне във вътрешния му свят пасват с гласа зад кадър. Фрагментарната (постмодернистична) структура и историята - също. Фокусирайки се върху поведението на Емил, виждаме, че то е низ от спадове и пикове. В началото го възприемаме като съвестен син, справедлив баща и готин шеф, докато лека-полека наблюдаваме как започва да руши етичните прегради и моралните норми. Вдъхновение за новата си книга ли търси той или просто задоволява нездраво любопитство? Има ли по-дълбоки основания за вмешателството му в интимните тайни на другите? Това ли е образът на типичният натрапник? Има ли практическа полза от наблюдението му или то е някаква инфантилна прищявка?...
Разбира се, постоянният шпионаж има и своята добра страна – превенцията и сигурността. Във филма виждаме и как един човешки живот бива спасен. Но пък колко други лични съдби са драматично засегнати…

Драмата „Вездесъщият” показва нелицеприятната страна на онлайн услугите. Феноменът на воайорството, пропагандиран от програмите в ТВ ефира и „Биг Брадър“ културата също рефлектира във филма. Показана е и една от връзките на киното с телевизията. Както при телевизионното програмиране в този филм има две основни послания (стратегии) – социално и маркетингово. Те диалектично се преплитат едно в друго… Кое от двете надделява? Всеки зрител може да прецени, разбира се, сам. Проблем донякъде е това, че на места актуалното филмово послание е сякаш „поднесено на тепсия”. Някои биха го оценили като слабост, но все пак „Вездесъщият“ е комерсиално кино, а не елитарно. Или иначе казано, ориентиран е към масовата публика.

Няколко филма за робството излязоха на екран през 2017 г. „Воевода“ (през януари), „Възвишение“ (през ноември)... „Вездесъщият“ също е филм за робството. Под особен ракурс, в друг контекст, друга епоха, но все пак – робство! За съжаление, свободата на киното (дори на елитарното и авторското) все повече ще намалява. Все по-рядко един филм ще може да мине без рекламите. Брандовете налагат своеобразни нови окови. От една страна кинотворците ще разполагат с по-големи бюджети, но от друга – ще бъдат „заробени” от изискванията на рекламодателите. Затова ще става все по-трудно да се творят лични, изстрадани истории, а не завоалирани реклами във филмови опаковки.
За да има истинско кино, а не само инструментариум на консуматорското общество, вездесъщият трябва да е творецът, а не рекламистът!!

(В публикацията са използвани отправни точки и теоретични постановки от книгата на Теодора Дончева „Дискретният чар на рекламата. Продуктовото позициониране на екрана“, изд. „Рива”, 2015 г.)



Коментари (0)


Коментари

Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     



 

Други



 

Подобни публикации

  

ФИЛМ НА ФОКУС


     

Повече по темата може да прочетете тук.
 

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание