ДИАЛЕКТИКА НА СВОБОДАТА И ПОСЛАНИЯТА ВЪВ ФИЛМА "ВЕЗДЕСЪЩИЯТ" | Другото Кино - сайтът за независимо кино
Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ДИАЛЕКТИКА НА СВОБОДАТА И ПОСЛАНИЯТА ВЪВ ФИЛМА "ВЕЗДЕСЪЩИЯТ"


25.12.2017  Текст:  Борислав Климентов

РЕЦЕНЗИИ

   

Новите технологии все по-мощно нахлуват в живота ни. Те ни приласкават, оплитат и затягат примката си. Компютрите и мултимедийните уеб приложения предлагат комфорт и лукс, дават ни свободно време, ала лека-полека крадат свободата ни. Това, че ние имаме достъп до всякаква информация, всъщност прави и самите нас достъпни. Бази данни с факти от живота, работата, семейството и интимния ни свят се създават без дори да подозираме. А често и самите ние предоставяме безрезервно тези детайли от битието ни... Но има ли граница, която не бива да бъде преминавана? Къде е балансът? Кога трябва да спрем да се доверяваме на техниката и да започнем да разчитаме на сетивата, интуицията и чувствата си?

Именно тези въпроси и теми са разгледани във втория филм
на Илиян Джевелеков „Вездесъщият“ (2017). Шест години след „Love.net“ (2011) режисьорът продължава да изследва взаимоотношенията и проблемите на модерното ни общество в контекста на все по-агресивните технологии. Създателите на филма се опитват да хвърлят светлина върху това - необходими ли са ни всички тези удобства предлагани от глобалната и локалните мрежи, и какво се крие под лъскавата им опаковка...

А самият филм е доста добре опакован! Историята е за манията на Емил Борилов (Велислав Павлов), писател и собственик на рекламна агенция с име „Сноб“. Последното от своя страна предразполага към засилено използване на продуктовото позициониране. Това е и основният ракурс, през който разглеждам филма.

Именно „продукт плейсмънтът“ е едно от най-слабите звена на българските филми. Откакто през 2010-та, наричаната още „скрита реклама“ беше регламентирана в България, свикнахме досадните маркетинг послания да се появяват на най-неподходящи места във филмите и агресивно да търсят вниманието ни по вербални, визуални и смесени начини. Във „Вездесъщият“ обаче, сюжетът с рекламната агенция предоставя възможност брандовете да не са самоцелно натрапени, а да се впишат органично и достоверно в драматургията и в тъканта на филма.

Разбира се, кинотворба с хипертекстуални реклами не е нова идея. Маркетинг бизнесът в реалността е динамичен сектор с остри конфликти, където има доста драматични взаимовръзки. Респективно има и филми, които описват тези интересни истории. Един от най-ярките и добри примери е руският „Поколението П“ (2011) на режисьора Виктор Гинзбург, по култовия роман на Виктор Пелевин. Там историята е изградена около западните глобални брандове и техните културни парадигми в Русия от 90-те години на миналия век. Във филма за копирайтъра Вавилен Татарски рекламите стават опорни точки в сюжета. Така те носят много повече послания. В „Поколението П“ няма как брандовете да не попадат в полезрението, просто не може без тях. Филмът на Джевелеков обаче се фокусира върху друг проблем...

Безпроблемно сработва приложената схема с агенцията „Сноб“ във „Вездесъщият“. Силата на хипертекста към действителната реклама се вижда в реалните продукти, които фирмата на Емил рекламира и които попадат съвсем обосновано в кадъра. Повечето крупни планове са на по-неизвестните спонсори, а утвърдените марки се виждат при панорамите през кинематографичната среда и екстериорите на града. Това е напълно в логиката на двата вида продуктово позициониране – бранд, просто показан в кадър и каузално вплетен в сюжета артикул.

Дали обаче е каузален интересният факт, който наблюдаваме в един от епизодите. Агенция „Сноб“ има поръчка за реклама на минерална вода „Клисурец“. Виждаме бутилка, лого... Само че... такава вода реално няма! Защо не са използвали истинска марка в случая?! Любопитният детайл може да е върхът на айсберга на сложен проблем. Един от възможните отговори е, че рекламният мениджър на „Клисурец“ не е представен в много добра светлина в епизода. Друго възможно обяснение е, че имиджовата сцена е била заложена без да имат уговорен рекламодател и после никоя фирма не се е съгласила да се включи. Третият, най-лош за практиката, вариант е, ако предвидената фирма е оттеглила подкрепата си в последния момент преди снимките на терен, както става понякога. Ако е последното – това показва едно от слабите места на схемата за „продукт плейсмънта“ в България и как бизнесът може да обърка художествените качества на филма с екстремни ненавременни промени. За радост, дори да е имало инфарктни моменти около епизода с фиктивната марка вода, това не се забелязва.
Наистина „продукт плейсмънтът“ е интересна, но все още недобре изследвана територия в родния аудио-визуален пазар. Един своеобразен инструмент, който дава, но в същото време и отнема от свободата на творците. И повдига още ред въпроси и проблематики, които ще продължа да разглеждам в други текстове.

Ако разширим контекста, ще се уверим, че не само Емил наблюдава своето обкръжение. Всъщност всички сме наблюдавани. Това обстоятелство е загатнато и с интересно режисьорско-операторско решение. Част от филмовото действие е показано през уеб камерите - в интериорите и на улицата. Това не само раздвижва визуално повествованието, но много органично и символно говори и задава въпроси... Кой стои зад тези камери? Прави ли записи и кога би ги използвал? С какви цели? Компромат или имидж? Черен пиар или признание към авторитети? Самите уеб кадри са характерни - накъсана картина, напомняща „стоп моушън“ ефекта. Това е и провокация към зрителите с по-богато въображение, препращаща към мултипликацията. Хиперлинк към света на марионетките и зорко наблюдаващите кукловоди...

Не е трудно да забележим иронията, ако се вгледаме в детайлите. Ситуационните гегове в повечето случаи са забавни. Пикаещият в мивката генерал окарикатурява прототипа на псевдоавторитетите, които налагат морал, а в същото време нарушават правилата. Еротичната сцена между него и чистачката прозвучава едва ли не като виц. А фрагментът със свирукането от песента на Емил Димитров тънко намига и носталгично завръща по-старото поколение зрители към младостта им. Тук сякаш долавяме стремежа на сценаристите да разширят потенциалната си аудитория и към по-горна възрастова граница.
За жалост, най-вече на продуцентите, за първия си уикенд „Вездесъщият“ бе гледан едва от 7671 зрители в кината и без съмнение няма да повтори успеха на „LOVE.NET“. Причините са много. Може би има връзка и с това, че филмът от 2011-та залагаше на повече утвърдени имена – Захари Бахаров, Христо Шопов, Владимир Пенев, Койна Русева, манекенката Диляна Попова и култовият вокал на "Юрая Хийп” Джон Лоутън. В новия си филм, Джевелеков опитва да наложи по-непознати лица - Велислав Павлов, Теодора Духовникова и Михаил Мутафов. Но колкото и да са харизматични, те не успяват да привлекат повече зрители.

Сработват обаче някои детайли от образната система на филма. В голямата си част те разширяват контекста и също разказват истории. Плакатът на филма „Портокал с часовников механизъм“ дообогатява хипервръзките и подсказва за социалното послание на „Вездесъщият“. А именно, че обществата със силни механизми за контрол крият в себе си опасности. Съществува и рискът отделни личности или структури да поискат да се превърнат от обекти на наблюдение в субекти и дори да потърсят начини самите те да контролират и да налагат волята си. Да упражняват влияние, намесвайки се в чуждото лично пространство... Недопустимо, но често явление в постмодерните общества.

Неприемлив в етичен план е основният персонаж Емил, който престава да бъде свободна личност в процеса на пристрастяването си към интимните тайни на другите. Свят на камери, файлове и записи! Не случайно първият роман на Емил, е озаглавен „Паяк“. Сега писателят сам се оплита в мрежата и в нейните производни функционалности, докато се опитва да компенсира емоционалния дефицит от изчерпаната връзка със съпругата си Ана (актр. Теодора Духовникова)... Тя е психолог по професия, дава съвети на другите, а сама има сериозни лични проблеми. Това подчертава още по-силно безизходицата в семейството им, която води до морален крах и духовна криза...

Докъде води обаче разказът от първо лице на основния персонаж, който трасира целия филм?! Този похват често дразни критиците и хейтърите, защото максимата да показваш, а не да казваш, е почти задължителна в киното. Въпреки това, драмата на Емил и опитът на режисьора да проникне във вътрешния му свят пасват с гласа зад кадър. Фрагментарната (постмодернистична) структура и историята - също. Фокусирайки се върху поведението на Емил, виждаме, че то е низ от спадове и пикове. В началото го възприемаме като съвестен син, справедлив баща и готин шеф, докато лека-полека наблюдаваме как започва да руши етичните прегради и моралните норми. Вдъхновение за новата си книга ли търси той или просто задоволява нездраво любопитство? Има ли по-дълбоки основания за вмешателството му в интимните тайни на другите? Това ли е образът на типичният натрапник? Има ли практическа полза от наблюдението му или то е някаква инфантилна прищявка?...
Разбира се, постоянният шпионаж има и своята добра страна – превенцията и сигурността. Във филма виждаме и как един човешки живот бива спасен. Но пък колко други лични съдби са драматично засегнати…

Драмата „Вездесъщият” показва нелицеприятната страна на онлайн услугите. Феноменът на воайорството, пропагандиран от програмите в ТВ ефира и „Биг Брадър“ културата също рефлектира във филма. Показана е и една от връзките на киното с телевизията. Както при телевизионното програмиране в този филм има две основни послания (стратегии) – социално и маркетингово. Те диалектично се преплитат едно в друго… Кое от двете надделява? Всеки зрител може да прецени, разбира се, сам. Проблем донякъде е това, че на места актуалното филмово послание е сякаш „поднесено на тепсия”. Някои биха го оценили като слабост, но все пак „Вездесъщият“ е комерсиално кино, а не елитарно. Или иначе казано, ориентиран е към масовата публика.

Няколко филма за робството излязоха на екран през 2017 г. „Воевода“ (през януари), „Възвишение“ (през ноември)... „Вездесъщият“ също е филм за робството. Под особен ракурс, в друг контекст, друга епоха, но все пак – робство! За съжаление, свободата на киното (дори на елитарното и авторското) все повече ще намалява. Все по-рядко един филм ще може да мине без рекламите. Брандовете налагат своеобразни нови окови. От една страна кинотворците ще разполагат с по-големи бюджети, но от друга – ще бъдат „заробени” от изискванията на рекламодателите. Затова ще става все по-трудно да се творят лични, изстрадани истории, а не завоалирани реклами във филмови опаковки.
За да има истинско кино, а не само инструментариум на консуматорското общество, вездесъщият трябва да е творецът, а не рекламистът!!

(В публикацията са използвани отправни точки и теоретични постановки от книгата на Теодора Дончева „Дискретният чар на рекламата. Продуктовото позициониране на екрана“, изд. „Рива”, 2015 г.)



Коментари (0)


Коментари

Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     

  

ФИЛМ НА ФОКУС


      

Повече по темата може да прочетете тук.
 

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание