ДИАЛЕКТИКА НА СВОБОДАТА И ПОСЛАНИЯТА ВЪВ ФИЛМА "ВЕЗДЕСЪЩИЯТ" 25.12.2017 Текст: Борислав Климентов НОВИНИНовите технологии все по-мощно нахлуват в живота ни. Те ни приласкават, оплитат и затягат примката си. Компютрите и мултимедийните уеб приложения предлагат комфорт и лукс, дават ни свободно време, ала лека-полека крадат свободата ни. Това, че ние имаме достъп до всякаква информация, всъщност прави и самите нас достъпни. Бази данни с факти от живота, работата, семейството и интимния ни свят се създават без дори да подозираме. А често и самите ние предоставяме безрезервно тези детайли от битието ни... Но има ли граница, която не бива да бъде преминавана? Къде е балансът? Кога трябва да спрем да се доверяваме на техниката и да започнем да разчитаме на сетивата, интуицията и чувствата си?
А самият филм е доста добре опакован! Историята е за манията на Емил Борилов (Велислав Павлов), писател и собственик на рекламна агенция с име „Сноб“. Последното от своя страна предразполага към засилено използване на продуктовото позициониране. Това е и основният ракурс, през който разглеждам филма. Именно „продукт плейсмънтът“ е едно от най-слабите звена на българските филми. Откакто през 2010-та, наричаната още „скрита реклама“ беше регламентирана в България, свикнахме досадните маркетинг послания да се появяват на най-неподходящи места във филмите и агресивно да търсят вниманието ни по вербални, визуални и смесени начини. Във „Вездесъщият“ обаче, сюжетът с рекламната агенция предоставя възможност брандовете да не са самоцелно натрапени, а да се впишат органично и достоверно в драматургията и в тъканта на филма. Разбира се, кинотворба с хипертекстуални реклами не е нова идея. Маркетинг бизнесът в реалността е динамичен сектор с остри конфликти, където има доста драматични взаимовръзки. Респективно има и филми, които описват тези интересни истории. Един от най-ярките и добри примери е руският „Поколението П“ (2011) на режисьора Виктор Гинзбург, по култовия роман на Виктор Пелевин. Там историята е изградена около западните глобални брандове и техните културни парадигми в Русия от 90-те години на миналия век. Във филма за копирайтъра Вавилен Татарски рекламите стават опорни точки в сюжета. Така те носят много повече послания. В „Поколението П“ няма как брандовете да не попадат в полезрението, просто не може без тях. Филмът на Джевелеков обаче се фокусира върху друг проблем...
Дали обаче е каузален интересният факт, който наблюдаваме в един от епизодите. Агенция „Сноб“ има поръчка за реклама на минерална вода „Клисурец“. Виждаме бутилка, лого... Само че... такава вода реално няма! Защо не са използвали истинска марка в случая?! Любопитният детайл може да е върхът на айсберга на сложен проблем. Един от възможните отговори е, че рекламният мениджър на „Клисурец“ не е представен в много добра светлина в епизода. Друго възможно обяснение е, че имиджовата сцена е била заложена без да имат уговорен рекламодател и после никоя фирма не се е съгласила да се включи. Третият, най-лош за практиката, вариант е, ако предвидената фирма е оттеглила подкрепата си в последния момент преди снимките на терен, както става понякога. Ако е последното – това показва едно от слабите места на схемата за „продукт плейсмънта“ в България и как бизнесът може да обърка художествените качества на филма с екстремни ненавременни промени. За радост, дори да е имало инфарктни моменти около епизода с фиктивната марка вода, това не се забелязва.
Не е трудно да забележим иронията, ако се вгледаме в детайлите. Ситуационните гегове в повечето случаи са забавни. Пикаещият в мивката генерал окарикатурява прототипа на псевдоавторитетите, които налагат морал, а в същото време нарушават правилата. Еротичната сцена между него и чистачката прозвучава едва ли не като виц. А фрагментът със свирукането от песента на Емил Димитров тънко намига и носталгично завръща по-старото поколение зрители към младостта им. Тук сякаш долавяме стремежа на сценаристите да разширят потенциалната си аудитория и към по-горна възрастова граница. Сработват обаче някои детайли от образната система на филма. В голямата си част те разширяват контекста и също разказват истории. Плакатът на филма „Портокал с часовников механизъм“ дообогатява хипервръзките и подсказва за социалното послание на „Вездесъщият“. А именно, че обществата със силни механизми за контрол крият в себе си опасности. Съществува и рискът отделни личности или структури да поискат да се превърнат от обекти на наблюдение в субекти и дори да потърсят начини самите те да контролират и да налагат волята си. Да упражняват влияние, намесвайки се в чуждото лично пространство... Недопустимо, но често явление в постмодерните общества.
Докъде води обаче разказът от първо лице на основния персонаж, който трасира целия филм?! Този похват често дразни критиците и хейтърите, защото максимата да показваш, а не да казваш, е почти задължителна в киното. Въпреки това, драмата на Емил и опитът на режисьора да проникне във вътрешния му свят пасват с гласа зад кадър. Фрагментарната (постмодернистична) структура и историята - също. Фокусирайки се върху поведението на Емил, виждаме, че то е низ от спадове и пикове. В началото го възприемаме като съвестен син, справедлив баща и готин шеф, докато лека-полека наблюдаваме как започва да руши етичните прегради и моралните норми. Вдъхновение за новата си книга ли търси той или просто задоволява нездраво любопитство? Има ли по-дълбоки основания за вмешателството му в интимните тайни на другите? Това ли е образът на типичният натрапник? Има ли практическа полза от наблюдението му или то е някаква инфантилна прищявка?... Драмата „Вездесъщият” показва нелицеприятната страна на онлайн услугите. Феноменът на воайорството, пропагандиран от програмите в ТВ ефира и „Биг Брадър“ културата също рефлектира във филма. Показана е и една от връзките на киното с телевизията. Както при телевизионното програмиране в този филм има две основни послания (стратегии) – социално и маркетингово. Те диалектично се преплитат едно в друго… Кое от двете надделява? Всеки зрител може да прецени, разбира се, сам. Проблем донякъде е това, че на места актуалното филмово послание е сякаш „поднесено на тепсия”. Някои биха го оценили като слабост, но все пак „Вездесъщият“ е комерсиално кино, а не елитарно. Или иначе казано, ориентиран е към масовата публика. Няколко филма за робството излязоха на екран през 2017 г. „Воевода“ (през януари), „Възвишение“ (през ноември)... „Вездесъщият“ също е филм за робството. Под особен ракурс, в друг контекст, друга епоха, но все пак – робство! За съжаление, свободата на киното (дори на елитарното и авторското) все повече ще намалява. Все по-рядко един филм ще може да мине без рекламите. Брандовете налагат своеобразни нови окови. От една страна кинотворците ще разполагат с по-големи бюджети, но от друга – ще бъдат „заробени” от изискванията на рекламодателите. Затова ще става все по-трудно да се творят лични, изстрадани истории, а не завоалирани реклами във филмови опаковки. (В публикацията са използвани отправни точки и теоретични постановки от книгата на Теодора Дончева „Дискретният чар на рекламата. Продуктовото позициониране на екрана“, изд. „Рива”, 2015 г.) Коментари (0)
Други
Подобни публикации |
ФИЛМИ НА ФОКУС |
© 2009-2010
|