СТАТИИ

• 
• Add new коментар

Националният музей “Васил Левски” в Карлово отбеляза през ноември своята 80-та годишнина с преглед на документални филми за Апостола – най-ранният от които е създаден още през 1931 г. Водещото послание в тях е свързано с изследването на подвига, на героичното като етическа категория. Всеки от създателите на представените филми проследява по свой начин известното от историята и от запазените документи. 

Събитията, свързани с революционните комитети и в частност с Васил Левски, са се случили преди откриването на киното и няма запазени „живи” картини от епохата. Но въпреки това документалистите са изпробвали различни начини, за да дадат на зрителите някаква видима представя за нея. Някои се съсредоточават само върху фактологията, други допускат условно възстановки, а трети се спират на актьорска игра и декори, които да бъдат „както в живота”. Това „разчупване” с възстановки при конструирането на документални филми предизвиква десетилетни спорове и измества важните разговори за нравствените конфликти върху формата им.

Концепцията за героя се е развивала десетилетия, преминавайки през устойчиви щампи, преди да достигне до днешното разнообразие на стилове и почерци при разкриване на душевния свят на персонажите. Авторите си дават сметка, че пътят към героичната постъпка на всеки човек е различен и търсят мотивите. За всеки съвременен зрител крайният резултат от подвига на Васил Левски е известен, и е по важно образно и емоционално да се осмислят неговите действия. Това са филмите, в които имаме художествена интерпретация на действителноста, но при СПАЗВАНЕ НА СЪЩНОСТНИТЕ ХАРАКТЕРИСТИКИ на документалния филм и запазване на информационните функции. И ако за телевизията по-важна е събитийността в нейните обективни пространствено-времеви характеристики, то при документалния филм, акцентът е върху психологическия и социалния анализ.

Дора Чаушева, която е директор на музея в Карлово, се е водила при подбора на филми за Васил Левски именно от заглавия, в които има опити за психологическо разкриване на подвига. Традиционният въпрос в киното е „какво ще се случи”, но в конкретния случай трагичния край е известен за зрителите и най-важното е философското осмисляне на фактите.

Темата за предателството присъства по различен начин, в зависимост от периода на създаване на документалния филм. В по-дидактичните, авторите не се съмняват в легендата за предателството на поп Кръстьо. Последният, за съжаление и със смъртта си не е успял да се реабилитира. Сто години след обесването на Апостола, излизат нови доказателства, даващи основания на учени и документалисти да поставят под съмнение неговата вина.

Прегледът бе открит с монтажния филм на Българската национална филмотека "170 ГОДИНИ ОТ РАЖДАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ" от 2007 г., който е направен като приповдигната импресия. Това донякъде оправдава отсъствието на датировка на използвания архивен материал. Патетичните кадри (типични за времето), се редуват с пейзажи от Карлово. Театрални постановки, посветени на Апостола също са намерили място в монтажния филм. Става дума за третиране на фактите по художествен начин, без съсредоточаване върху дати и имена.

"ЛЕВСКИ ПРЕД СЪДА НА ПОРТАТА НА ИСТОРИЯТА" (2007, реж. Андрей Алтъпармаков, сц. проф. Дойно Дойнов). Този филм респектира със задълбоченото проучване на фактите. Едно от достойнствата му е, че няма дълги интервюта. Алтъпармаков ни доказва, че до исторично вълнение може да се достигне и без прекаляване с „говорещи глави”. Фундаменталните изследвания на талантливите автори, успяват да запечатат повече, отколкото се вижда на пръв поглед. И това става още по-видимо днес, десет години след създаването на филма. Силният му финал също допринася за очарованието на реалния човек, застанал пред съда на портата на историята.

"1872" (2012, телевизия “Алма матер”). Това е 45- минутен студентски филм, но създаден с професионални прийоми. Нещо повече, заснет е с две камери, което не се случва във всеки професионален документален филм. Това е дало възможност на монтажиста да направи плавни преходи, без скокове при отделните планове. Участието на проф. Митев приемам като носещ идейния замисъл на филма. Той “плува” свободно в историята, разказва за обаятелния персонаж, но оставя зрителя да намира своята истина за отдалечените с повече от век събития. Студентите си дават сметка, че не знаят какво е казал точно в даден момент Апостола и затова възстановките са дискретни и без диалог. Този филм е съсредоточен повече върху процесите и събитията, докато при Андрей Алтъпармаков на фокус е личността.

"ВЕЩИТЕ НА ЛЕВСКИ" (2013, Регионален исторически музей, Ловеч) предизвика интереса на учениците с конкретната си тема. Много от документалните филми страдат от многотемие, но тук фокусирането върху вещите на Васил Левски допринася за комуникативността. Без да са новаторски, полиекраните добавят кинетичност на фоновете, отделяйки снимковия материал.

"ПЪТЯТ НА ЛЕВСКИ" (2007, реж. Юлия Кънчева, сц. Даниела Лазарова). Филмът е най-общо за духа на Левски. Опитната документалистка е избрала еклектиката, за да ни покаже всички, с които Апостола се среща по пътя си. Това е един от филмите, в които краят на Левски е представен като истински геройски акт.

"ПРОСЛАВА НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ" (1931, оп. Христо Константинов) беше най-старият филм показан на прегледа. Както за работещите в музея, така и за всички карловци, архивните кадри предизвикват осбено вълнение и имат историческа стойност. Естетическият критерий към подобен филм е различен. Образът на Апостола не е изграден пълнокръвно и богато, но е уловен духа на времето (zeitgeist). Походът От Ловеч до Къкрина е пример за това. Също така, допълнително написаният текст и музика са съобразени с духа на времето.

"ЛЕГЕНДА ЗА ЛЕВСКИ" (1996, реж. Юри Жиров, оп. Георги Ангелов, 47 мин).
Във филма има много находки, постигнати със средствата на кинонаблюдението и т.нар. „забравена камера”. Този маниер на работа са използвали големи документалисти, като Никола Ковачев, например. Режисьорът се сближава с персонажите и те „забравят” за камерата пред тях. Друг използван принцип във филма е участието на двама разказвачи, които често са на различно мнение. За мен особено силно прозвучаха думите на Мерсия Магдермот - цитирам по памет: „Оставете кокалите на Левски, пазете духа му”. Така тя успява да ни насочи към философията на подвига на Васил Левски.

"ПЕСНИТЕ НА ЙОВА" (2006, телевизия СКАТ, 30 мин.) Заснет е основно в село Войнягово на Гергьовден. Типичното за него е етнографският поглед, но носиите не са закачени в музея, а са облечени от местните хора. Това е диаметрално противоположен начин на снимане в сравнение с този във филма на Жиров “Легенда за Левски”. В “Песните на Йова” има приповдигнатост, която беше попътна на духа на учениците в залата и те гледаха с удоволствие. Легендата, че войняговци са се опазили с песни и хора на мегдана, също създаде положителни емоции в зрителите. Към учителстването на Левски също имаше специален поглед. Историците имат съмнения към някои от поднесените факти и виждат наивност в представянето на образа му, но подобни „празнични” филми носят жизнерадостност.

"СЕДЕМ ПЕДИ НАД ЗЕМЯТА" (2010, реж. Олег Ковачев, сц. Петя Тетевенска, 29 мин.)
Със средствата на „токшоу” (talk show) и чрез телевизионно-театрална възстановка (на пръв поглед несъвместимо за документален филм), авторите с вкус, с прекрасно чувство за ритъм и стил, ни разказват за Левски. Подобен хибрид не е много популярен в документалното кино. Актьорът Валери Йорданов дори използва ай-кю в кадър, но тази модерност създава доверие у зрителя. И така с театралната условност и с разговорите на авторите в студиото се достига до психологически анализ на героя.
Тук бих искала да припомня един от най-поетичните ни игрални филми за героика – „На малкия остров” (1958, реж. Рангел Вълчанов). Може би в този прекрасен филм, по сценарий на Валери Петров, описанието на смъртта на един от героите (Доктора), е инспирирано от начина, по който е заловен Левски. В последния момент Доктора се спъва във въжето, с което дъщерята на фаропазача е завързала козата си. Да, Левски не умира величествено, но това, че не е загинал в бой, не намалява подвига му. Той не е заловен в битка, но целият му живот е самоотвержен порив за спасяване на отечеството.

"ЛЕВСКИ – ЕВАНГЕЛИЕ, ПЪТ И БЕЗСМЪРТИЕ" (реж. Георги Шишманов, сц. Иван Стефанов, 20 мин).
Филм, при който имаме съвпадение на текст и картина. Така се дублира информацията и зрителят губи доверие в показваното, заради известната дидактичност в подхода към темата. В изобразителен план е потърсено решението „рамка в рамката”, но това би дало видимост на историята при прожекции на голям екран и то на филми, заснети в много високо качество. Показът на подобен род филми е в зали, които са пригодени за киносалони и перфекцията на екрана, не е първостепенна. По-важното е, че авторите са синтезирали най-съществените моменти от живота на Левски. Във филма присъстват и дискретни възстановки, които карат зрителя да види миналото сякаш отново и така да извърши оценка през призмата на нравствено-етичните идеали на времето, през което е живял Апостола.

"ЗА МОНАШЕСТВОТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ" (2013, Регионален исторически музей – Ловеч, 7 мин.) Кратък биографичен филм за монашеския период на Левски. Особеното в него е притчовостта на текста от една страна, но и начинът по който е прочетен, от друга. За съжаление текстът е прекалено много за този кратък филм и зрителят се задъхва заедно с актьора, който чете. Няма нито един кадър без задкадров глас и това го приближава до радиопредаване.

"ЗА ЛЕВСКИ И ВЯРАТА" (2003, сценарист и режисьор Горан Благоев, 16 мин.). Авторът се е опитал да се пребори с щампата, като предостави на монахините да разкажат легендата. Но това не е доказателство и на помощ му идва подкрепата на историци и изследователи. Темата за Левски е значима, но трябва да бъде поднесена достатъчно интересно и завладяващо. „За Левски и вярата” не разочарова зрителите и те бяха доброжелателни към филма. За това помогнаха и цитатите от проф. Николай Генчев и Мерсия Магдермот.

"ЧЕРНА ЛЕГЕНДА" (2005, реж. Дочо Боджаков, сц. Георги Мишев, оп. Иван Варимезов, худ. Константин Джидров, 54 мин.). Както историците, така и кинокритиците имат своите класации за историческите филми. Киноспециалистите са пристрастни към този и го определят като най-добрият филм, правен за Апостола. Разбира се, при тях водещи критерии са художествените средства, с които е пресъздаден историческия период. "Черна легенда” е конструиран по правилата на класическата драматургия с възходяща градация. За да се избегне информацията от архивите, авторите са ни разказали познатия епизод с убийството на слугата, през поезията на Ботев, без да стигат до външна оригиналност или до маниерност. Особено внимание заслужават възстановките във филма. Не само новаторството е важно, а по-скоро артистичните пластични решения на художника Константин Джидров и оператора Иван Варимезов. Опитът им от игралното кино ги насочва към киноусловност. Например в епизода с клетвата се използва силата на топлите цветове, а осветлението е долно, подчертаващо тайнството на съзаклятието. Това създава богата, обемна и многостранна емоция във филма.
Филмът изследва и защитата на поп Кръстьо след Освобождението, но без излишна разгорещеност и възкресяване на спорове. В игралното кино това е познато като „неразрешим конфликт”. Създателите на филма ни навеждат към съпоставка с миналото чрез съвременния епизод. Този епизод е авторовото послание към хората на нашето време.

"ЛЕВСКИ, ЛОВЕЧ И ВЪТРЕШНАТА РЕВОЛЮЦИОННА ОРГАНИЗАЦИЯ" (2013, Регионален исторически музей - Ловеч, 13 мин.)
Ако трябва с едно изречение да представя филма, то това е проект, в който има стремеж към обективност, но няма кинематографични решения. Но по-важното е, че вярно са представени големите драматични колизии при изграждането на ловчанския комитет. Включването на огъня е метафора, изразяваща отношенията между персонажите.

"КЪМ КЪКРИНСКАТА ГОЛГОТА" (2013, Регионален исторически музей - Ловеч, 30 мин.). Тук има стремеж да се развие постигнатото в най-добрите филми за Апостола, като авторите забързано се стремят да ни предоставят повече факти за къкринската трагедия. Достойнство на филма са авторовите изводи и уместното използване на дискретни възстановки. В “Към Къкринската голгота” не се търси зрелищност, а по-скоро достъпно представяне за по-младите зрители на образа на Левски като жив човек, а не като мит.

В заключителните редове ще припомня една от легендите за Левски, разказвана и днес от негова родственица. Левски си е служел добре с думите и е съумявал да убеждава стотици хора във важността на делото. Но когато, все пак, думите не достигали, той започвал да пее. Към подобно разширяване на формулата в документалното кино, нито един от авторите не се беше осмелил да се докосне. Но трябва да признаем, че повечето филми, представени на прегледа, се отличаваха с поетичната си приповдигнатост.
Най-висок патос обаче имаше във филма на Искрен Красимиров „ЛЪВСКИЙ: ЕВРОПЕЕЦ В БЪЛГАРСКО”, заснет по случай 180-ата годишнина от рождението на Апостола. Връстниците на младия режисьор се интересуват от авангардни стилове и правят новели, адресирани към фестивала „Сънданс” в САЩ, а Искрен прави филми от нашата история, които се показват на ученици в цялата страна. Надявам се и други негови колеги от новото поколение, да подмладяват атмосферата в историческия документален филм.
В Прегледа на съвременни документални филми за Васил Левски, преобладаваха обективните документални изследвания. Имаше и филми, в които бяха интегрирани и фикционални, и постановъчни изразни средства. Съотношението между различните видове кино и каква е избраната стилистика е въпрос на художествен вкус, талант и артистизъм.
Ако помислим за бъдещия зрител, един от важните въпроси пред него е четливостта на границата между документалното и неговото художествено преобразуване (възстановка). В документалните филми трябва да има рязка граница между факти и художествени интерпретации. Включените филми за Васил Левски са щрихи от портрета на българското документално кино. То е в динамичен период, но заедно с обогатяването на езика, трябва да следва своята мисия. А тя е съсредоточена в изследователските и в публицистичните постижения.

Проф. д-р Емилия Стоева,
филмов оператор и преподавател
в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”