НОВИНИ

• 
• Add new коментар

На 22 януари Джим Джармуш навърши 70 години. Това е кинематографистът, на когото определението култов като че ли най-добре приляга. Режисьор, сценарист, актьор, продуцент, музикант, писател - той е човек-легенда, попил в себе си традициите и културата на своите предци – чехи, французи, немци, ирландци. Може би именно затова киното му е смятано по-скоро за европейско, „нехоливудско“. Пък и в неговите филми героите са по-често японци, италианци, финландци, унгарци, отколкото американци. Изображението им нерядко е черно-бяло, историите – прости и разказани чрез една-две сюжетни линии, а времето в кадъра тече някак особено, странно. Целият екранен свят на Джармуш е непредсказуем и нереален, което не го прави по-малко истински.

Американското независимо кино винаги е блестяло, благодарение на немалко прочути имена, които обаче бледнеят до невероятния Джим Джармуш, романтикът, анархистът, революционерът и философът, който умее по безподобен начин да преобразява неподражаемите си идеи във филмова форма. За разлика от многобройни негови колеги, чиито години на творческо изразяване в киното отдавна са останали в миналото, Джармуш продължава неуморно да изследва дълбините на обществения морал, търсейки невероятни негови черти в ежедневния, монотонен живот, на които никога не бихме обърнали внимание, ако не ни бяха натикани пред носовете... И то буквално! В продължение на няколко десетилетия Джим Джармуш  експериментира в киното и едва ли подлежи на съмнение, че би могъл да престане да го прави, докато е жив.

Външната безсъбитийност на ранните филми на Джармуш прикрива наличието на строги жанрови модели. Старият Холивуд, филмите ноар, филмите на Роджър Корман са толкова важни за Джармуш, колкото и европейското кино. Когато той започна да режисира, в САЩ практически нямаше развито независимо кино, а само ъндърграунд. За пионер на американското инди (independent cinema) е смятан Джон Касаветис, който несъмнено повлиява в голяма степен и на Джармуш. Двамата са свързани с естетиката на аматьорските представления, произтичащи от ограничените възможности: евтини продукции, непрофесионални актьори (приятели на режисьора), обикновени ежедневни локации – апартаменти или барове, мръсни улици на голям град, задни дворове на едноетажна Америка. Плюс недоверие към линейния монтаж и склонност към импровизация. Историите в тези филми са мистериозни, незавършени, а поведението на героите понякога е странно. Между другото, вдовицата на Касаветис и голямата звезда в неговите филми Джина Роуландс се е снимала под режисурата на Джармуш в „Нощ над земята“ (Night on Earth, 1991).

Филмите на Джармуш поставят началото на новото независимо кино в САЩ от средата на 1980-те. И Тарантино, и Линклейтър, че и Содърбърг се повлияват от него. В края на ХХ век около режисьора дори се създава уникален култ – нещо, с което могат да се похвалят малцина представители на арт киното. Многобройни негови ученици по целия свят, повлияни от уникалните му ранни филми, изучават впоследствие с благоговение медитативния му опус „Мъртъв” (Dead Man, 1995) и слушат до захлас снобското бърборене в „Кафе и цигари” (Coffee and Cigarettes, 2003). Парадоксално, но колкото по-гладки и по-разбираеми стават филмите на Джармуш през настоящия век, толкова повече отхвърляне срещат от широката публика. И все пак, всеки негов филм все още е очакван с надежда, защото на фона на плашещото еднообразие на Холивуд Джармуш уверено се придържа към линията си на самобитност и подчертана оригиналност.

"За експресивността в киното не са нужни милионни бюджети", – обича да повтаря той, признавайки обаче, че са му помогнали много и добрите познанства. Режисьорът, заснел ранните си прекрасни филми буквално за шепа долари, е дружил не само с велики кинематографисти от целия свят, но и с цялата художествена бохема на Ню Йорк, които неведнъж са се съгласявали да се снимат безплатно под неговата режисура. 

70-годишнината на Джармуш е добър повод да си припомним освен филмите и някои от нещата, казани от този невероятен режисьор, продължаващ все още да е олицетворение на съвременното независимо кино.

„В края на 70-те, живеейки в Ню Йорк, ние бяхме погълнати от идеи, които бяха сходни с тези на музикантите. Ние не бяхме режисьори-виртуози, но имахме какво да кажем. И тази страст да се изкажем бе по-важна от професионализма или опита“.

„След като завърших работата над „По-странно от Рая“ ми позвъни някакъв от офиса на Дино де Лаурентис и ме покани на разговор. Влязох в кабинета му. Там имаше огромно бюро, което май беше по-голямо от моя апартамент. Не си говорихме много. Той беше твърде праволинеен. Каза ми: „Защо се опитваш да се противопоставяш на професионалните филми, снимайки любителско кино?“. А аз го попитах: „Каква е разликата между любителския и професионалния филм?“. На което той отговори: „Професионалният филм струва, най-малко, пет милиона долара“. 
Така че аз никога не съм снимал „професионално“ кино. 
Холивуд въобще не ме привлича. Не ме впечатляват басейните, нито пък „поршетата“. Имам си шевролет, произведен през 79-та година и трябва да кажа, че ми върши добра работа“.

ПЕТТЕ ЛИЧНИ ПРАВИЛА НА ДЖИМ ДЖАРМУШ

Правило номер 1.
Няма никакви правила. Начините да се направи филм са толкова, колкото са и съществуващите потенциални кинематографисти. Това е отворена форма. Освен това, лично аз никога не бих се осмелил да казвам на някого какво или как да прави нещо. Това е като да обясняваш на другите, какви трябва да бъдат религиозните им убеждения. 
Следователно, не спазвайте "правилата", за които сега четете, и гледайте на тях просто като записки, предназначени за мен самия. Всеки трябва да прави свои собствени "записки", защото не съществува един-единствен начин, за да се направи каквото и да е. Ако някой ви каже, че съществува само един път, неговият път, спасявайте се от него толкова по-далече, колкото е възможно. И във физическия, и във фиолософския смисъл.
Правило номер 2.
Не позволяйте на никого да ви се бърка. Те могат да ви помагат или да не ви помагат, но не и да ви спрат. Хората, които финансират фильми, разпространяват филми, промотират филми и представят филми — не са кинематографисти. Те не са заинтересовани да се позволява на кинематографистите да определят и диктуват начина, по който да си вършат работата. Така че и кинотворците нямат интерес да им разрешават да диктуват начините за правене на кино. Носете си оръжие, ако е необходимо.
Правило номер 3.
Продуцирането съществува, за да обслужва филмите. А не филмът трябва да служи на продуцирането. За нещастие, в сферата на филмопроизводството почти винаги всичко е точно обратно. Филмът не се прави, за да обслужва бюджета, графика, или участващите в него. Кинематографистите, които не разбират това, трябва да бъдат обесени с краката нагоре, и да ги питат – защо небето се е преобърнало.
Правило номер 4.
Създанието на филма е колективен процес. Той ви дава шанс поработите с други, чийто ум и идеи могат да са по-силни, от вашите собствени. Настоявайте да си останат фокусирани върху своята собствена функция, а не върху нечия чужда, иначе ще имате неприятности. 
Тези хора, с които решавате да обедините силите си, ако сте ги избрали правилно, могат да повишат качеството и съдържанието на вашия филм на много по-високо равнище, отколкото е по силите на один отделен човек. Ако не искате да работите с други хора, заемете се с рисуване или напишете книга. (А ако толкова много ви се иска да бъдете диктатор, мисля, че най-добре би било да се насочите към политиката...).
Правило номер 5.
Няма нищо оригинално. Крадете всичко, което ви вдъхновява или дава простор на въображението. Използвайте стари филми, нови филми, музика, книги, картини, фотографии, стихове, сънища, случайни разговори, архитектура, мостове, пътни знаци, дървета, облаци, вода, светлина и сенки.
Но при кражбата избирайте само това, което пряко докосва вашата душа. Ако постъпвате именно така, вашите произведения (и кражби) ще бъдат автентични. Автентичността не е ценна; оригиналност не съществува. Не е нужно дори да се безпокоите как да скриете кражбата — отпразнувайте я, ако ви се у удала. Във всеки случай, помнете, че Жан-Люк Годар е казал: „Не е важно откъде взимате, а къде го слагате ".

Във филма си "Границите на контрола" (The Limits Of Control) Джармуш разказва за човек извън закона, който пътува из Испания по своите потайни дела. 

Почеркът на Джармуш, неговите пустинни пейзажи и персонажи, които нервно чакат нещо, са сравнявани с Антониони, друг великолепен майстор на кадрирането. Сравнението с него се наложи именно след „Границите на контрола“, където героят буквално пробива стени със силата на въображението. Филмът е директно сравнен с "Професия: репортер". Тази връзка, не без гордост, е потвърдена и от самия Джармуш.
В интервю за сп. Dazed&Confused режисьорът споделя следното: 
"Следвам инстинктите си, без съзнателно да правя опити за наподобяване на стари заглавия. Факт е, че с Границите на контрола исках да направя нещо наистина 

различно – например, да напиша сценария по време на снимките. Започнах с 25 страници чернова на къс роман. Актьорите не знаеха нищо за своите герои – реплики, костюми, характерни особености. Самият аз не знаех какво предстои да случи с персонажите. Имаше случаи, в които пишех диалозите вечерта преди снимките."
А за изпълнителя на главната роля Исак де Банкол казва: "Близки приятели сме от 1984-та, снимали сме три филма заедно. От 15 години ми се въртеше в главата неосъзнатото желание Исак да изиграе ролята на необикновен престъпник – вглъбен, мълчалив, много силен, с мисия. Когато настъпи подходящия момент, създадох героя му на един дъх."
Сред филмите от последното десетилетие в кариерата на Джармуш се откроява особено ярко "ПАТЕРСЪН" (Paterson, 2016), който е истински апотеоз на красотата в ежедневието.