ДИСТОПИЧНИТЕ ФИЛМИ ЛИ СА НОВАТА НИ РЕАЛНОСТ?
Това, разбира се, не е риторичен въпрос, макар че едва ли е далече денят, когато ще се възприема именно така. Засега все още сме на етапа, в който дистопичните филми по-скоро предупреждават за неблагоприятни бъдещи процеси, отколкото отразяват действителното състояние на нещата. Но превръщането им в основен поджанр на кинофантастиката говори, че страховете ни от бъдещето не са безпочвени. Друг е въпросът – защо експлоатирането на тази тема се харесва на широката публика и носи значителни приходи ($10,7 млрд.) на развлекателната индустрия, наречена Холивуд.
Това е първата от десетте статии, включени във втория брой на електронното списание "CINECULT", посветен на антииутопиите в киното.
По тази тема разговаряхме и в подкаста,
който пуснахме по-рано.
Англоезичната версия е достъпна тук.
Дистопиите или антиутопиите описват футуристични общества, които са плашещо близки в много отношения с нашето. Всеки може да открие прилики в себе си, за да се свърже с действащите персонажи от тези истории, а ако не е в състояние да го направи, би могъл да открие сходство в начините, по които те живеят в техните общества с начините, по които живеят мнозина от нас днес. Откакто съществува киното, Холивуд е проявявал интерес към подобни истории и за това има основателна причина. Екранните дистопии съдържат (в различно процентно съотношение, естествено) елементи на най-популярните филмови жанрове – приключения, екшън и драма. А от графиката за боксофиса в кината на САЩ и Канада през периода 1995–2023 се вижда, че именно тези три жанра са и най-доходоносни.
Характерно за дистопичните филми е, че предимно са екранизации на литературни творби. Корените на утопичната и респективно дистопичната литература могат да се проследят до древни текстове като "Републиката" на Платон и "Утопия" на Томас Мор. И двете произведения изследват идеята за идеалното общество, но по различни начини. Докато „Републиката” на Платон предлага общество, управлявано от царе-философи, в което индивидуалните свободи са подчинени на нуждите на държавата, „Утопия” на Томас Мор представя общество, основано на общинска собственост и всеобщо равенство. И в двата текста обаче се прокрадват наченки на дистопия, подсказващи, че предлаганите идеали са или непрактични, или нежелани.
Утопията по правило отразява надеждата за бъдещо прекрасно общество, а дистопията – страха пред лошото, което може да се случи в бъдеще, ако не се предприемат действия за предотвратяване на приближаващата катастрофа. Иначе казано – надеждата и страхът са в основата на тези две най-разпространени човешки проекции за бъдещето. Учените са единодушни, че утопията като форма на социалното въображение, отслабва драстично с течение на времето, докато дистопията (антиутопията) се превръща в доминираща форма на мислене.
През XX в. дистопичната литература отразява тревогите и страховете на хората. Ужасите на Първата и Втората световна война, възходът на тоталитарните режими и заплахата от ядрено унищожение на планетата увеличават нейната популярност – през 1930-те благодарение на писатели като Хърбърт Уелс („The Shape of Things to Come”) и Олдъс Хъксли („Прекрасният нов свят”), а през 1950-те и 1960-те под влияние най-вече на романисти като Джордж Оруел („1984”) и Рей Бредбъри („451 градуса по Фаренхайт”).
Въпреки че концепцията за антиутопия се налага масово в киното едва през втората половина на двадесети век, има и по-ранни филми, които допринасят за бъдещото утвърждаване на този поджанр. Сред тях се открояват няколко заглавия, дело на знаменити режисьори:
На първо място, разбира се, е „МЕТРОПОЛИС” (1927) – първата социална антиутопия, създадена в киното и най-скъпоструващата кинопродукция през 1920-те години. Действието се развива в огромен град на бъдещето, където обаче само малцинство от привилегировани хора живее в прекрасни условия, възползвайки се от благата, предоставени от техническия прогрес. Филмът изследва задълбочено темите за класовия конфликт, индустриализацията и дехуманизацията. Представя впечатляваща визия на управляващия елит, който експлоатира труда на мнозинството хора, принудени да живеят буквално под земята. Концепцията за „привилегированите”, които живеят на повърхността, и „потиснатите”, живеещи буквално под нея, повлиява за формирането на стереотипи на популярната кинокултура, които виждаме отново и отново в различни филми, като най-скорошният пример е, разбира се, „Паразит” – южнокорейският хит на Пон Джун-хо, който бе отрупан с оскари. "Метрополис" основателно е смятан за един от най-влиятелните дистопични филми в цялата история на киното. А Фриц Ланг е сред първите кинорежисьори изследвали тъмната страна на техническия прогрес, както и темата за роботизацията. Така например, една от най-впечатляващите сцени показва как в научна лаборатория на Метрополис успяват да вдъхнат живот на метален андроид, който е плашещо подобен на човек.
Значимо влияние за развитието на стилистиката на филмовите антиутопии има британското кино от 1930-те, отразяващо страховете пред надвисналата опасност от нова голяма война. Това важи особено за пророческия филм на режисьора Уилям Камерън Мензис „НЕЩАТА, КОИТО ПРЕДСТОИ ДА СЕ СЛУЧАТ” (1936), който е заснет по сценарий на Хърбърт Уелс, базиран върху едноименна книга на прочутия фантаст, описваща свят, опустошен от война и управляван от тоталитарен режим. Филмът се фокусира върху актуалната и в наши дни проблематика, свързана с технологичния прогрес, социалния контрол и борбата за свобода на фона на (анти)утопична визия за постапокалиптично общество.
Последният ням филм на Чарли Чаплин „МОДЕРНИ ВРЕМЕНА” (1936) също може да се разглежда като дистопия. Гениалният режисьор и актьор разкрива по неподражаем начин със средствата на комедията абсурдността на стремежа към по-голяма производителност, водещ до превръщането на трудещите се в обикновени винтчета на огромната икономическа машина на капитализма.
През 1956 г. излиза първата от двете английски филмови адаптации на култовата антиутопия на Джордж Оруел „1984”, оказали значително влияние върху световното кино. Макар и днес да изглежда малко наивен, филмът на Майкъл Андерсън е смислен опит за разбиране и екранно представяне на тоталитарната система, описана толкова проницателно от Оруел. А през самата 1984 г. по кината тръгва и втората екранизация, режисирана от Майкъл Радфорд, която е по-високо оценена от първата. Стремежът на нейните създатели към максимална близост до литературния източник, е вероятната причина да изглежда на места по-скоро като негова илюстрация. Заслужава да се отбележи обаче актьорската игра на Джон Хърт, който предава убедително безнадеждното състояние на човешкото същество, принудено да живее под тотално наблюдение.
Дистопични филмови разкази ни завещаха някои от най-великите режисьори на XX век, като Жан-Люк Годар („Алфавил”), Франсоа Трюфо („451 градуса по Фаренхайт”), Стенли Кубрик („Портокал с часовников механизъм”), Джордж Лукас („THX 1138”), Андрей Тарковски („Сталкер”), Ридли Скот („Блейд Рънър”), Тери Гилиъм („Бразилия”) и Пол Верховен („Зов за завръщане”), преди да се стигне до грандиозно разцъфтяване на жанра в края на века, когато няколко антиутопични филма придобиха почти едновременно култов статут, какъвто е случаят с „Шоуто на Труман” на Питър Уиър, „Екзистенц” на Дейвид Кроненбърг и най-вече „Матрицата” на Лана и Лили Уашовски.
През настоящия век и други големи майстори (Стивън Спилбърг, Алфонсо Куарон, Дани Бойл, Пон Джун-хо) допринесоха за развитието на дистопичното кино, последвани от талантливи представители на по-младата генерация, като Алекс Гарланд, Мишел Франко, Йоргос Лантимос и др. За съжаление, през последните години все повече дистопични филми се фокусират върху екшъна и самоцелните визуални ефекти при изобразяването на антиутопични светове, служещи по-скоро като живописен фон за приключенията на разни супергерои. От жанрова гледна точка тази промяна, която може да се опише най-общо като преминаване от драмата към екшъна и приключенията е очевидна, когато решим да сравняваме класически филмови дистопии като „451 градуса по Фаренхайт” на Франсоа Трюфо и „1984” на Майкъл Радфорд с нашумели заглавия от популярни франчайзи, като „Игрите на глада” и „Дивергенти”, например.
Тъжно е, че бумът на интереса към дистопичното кино през 2010-те години бе породен главно от неумолимото желание на тинейджърската публика просто да се развлича. Но пък именно новите фентъзи истории с антиутопичен привкус запълниха чувството за празнота, което я беше обзело след края на легендарния франчайз за Хари Потър.
В предговор към едно от поредните издания на „Прекрасният нов свят” Олдъс Хъксли пише, че борците за свобода, които винаги са готови да се противопоставят на тиранията, не са взели предвид неограниченото влечение на хората към забавленията. В тази връзка авторът на книгата „Забавлявайки се до смърт” проф. Нийл Постман припомня, че за разлика от Оруел, според когото хората са контролирани чрез страха от болката, Хъксли ни убеждава колко по-ефикасен може да е контролът чрез зависимостта от удоволствията, доставяни ни чрез развлеченията. Накратко, Оруел се страхувал, че в крайна сметка ще бъдем унищожени от тиранията, която най-много мразим, докато Хъксли се опасявал, че може да ни погуби именно това, към което сме най-пристрастени. Което пък вероятно означава, че антиутопията, описана в „Прекрасният нов свят” още през 1932 г., е на път да се превърне в нашата нова реалност.