Великият класик на френското и световното кино си отиде от този свят през 2014-а на 91-годишна възраст. 

Определението „класик“ обаче звучи малко странно, когато става въпрос за този невероятно жизнен, вечно млад и търсещ дух. Защото едва ли има друг режисьор, който да е успявал в толкова голяма степен да се самопревъзмогва, да се саморазвива в своето непрестанно търсене на нови и нови кинематографични открития.
Едва ли е случайно че на 64-ия международен кинофестивал в Берлин последният му филм  „Люби, пий и пей“ (Aimer, boire et chanter) бе удостоен с наградата на името на Алфред Бауер, която се дава на творби, търсещи нови перспективи пред киното. Впрочем, още неговият пълнометражен игрален дебют  „ХИРОШИМА, МОЯ ЛЮБОВ“ (Hiroshima, mon amour, 1959) отвори широко вратите за модерни изразни средства, които дотогава световното кино не познаваше.

Следващият му игрален филм „МИНАЛАТА ГОДИНА В МАРИЕНБАД“ (L'année dernière à Marienbad, 1961) разкри още по-неподозирани възможности пред киноизкуството, които и до днес, уви, не са използвани докрай.

Тези два негови филма и до днес са смятани за върхови постижения не само в развитието на френската Нова вълна́, но и в историята на световното кино. Оттогава до края на дългта му кариера, почти всеки негов опит като режисьор, сценарист и дори като актьор, допринася за напредъка на седмото изкуство във все по-трудната му борба за оцеляване в условията на повсеместното настъпление на масовата култура.

„ВОЙНАТА СВЪРШИ“ (La guerre est finie, 1966), „СТАВИСКИ“ (Stavisky, 1974), „ПРОВИДЕНИЕ“ (Providence, 1977), „ЧИЧО МИ ОТ АМЕРИКА“ (Mon oncle d'Amérique, 1980), „ЖИВОТЪТ Е РОМАН“ (La vie est un roman, 1983), „ПУШАЧИ/НЕПУШАЧИ“ (Smoking/No Smoking, 1993), „ПОЗНАТА ПЕСЕН“ (On connait la chanson, 1997), „ДИВИ ТРЕВИ“ (Les herbes folles, 2009) и последният „ЛЮБИ, ПИЙ И ПЕЙ“ (Aimer, boire et chanter, 2014) не са само заглавия от една брилянтна филмография, но и жалони в търсенията на киноизкуството.

„Той предизвикваше границите на експериментите с естетиката и разказа толкова силно, а след това напълно обновяваше стила си“, коментира директорът на кинофестивала в Кан Тиери Фремо пред френския канал LCI.

Не са изключение хората като актьора и режисьора Дeнис Подалиде, който се изказва  по следния начин по повод смъртта на Рене: „Изненадан съм, че съм шокиран от смъртта на някой, който беше на 91 години. Обикновено приемаме такава новина с нещо като спокойна тъга, но интелектуалната младост на този човек бе толкова изненадваща“.

Разбира се, не трябва да пропускаме и приноса на Рене в документалното кино  чрез изключителната му късометражна творба за нацистките концлагери "Нощ и мъгла". Това е първият наистина новаторски документален филм за Холокоста. В него са монтирани гениално кадри от кинохроники, заснети от съюзническите войски и снимки, направени от нацистите (на медицински експерименти и др.), с модерни цветни фотографии на изоставения Аушвиц. И до днес мнозина не се колебаят да го класират на първо място сред филмите за Холокоста, променили историята на киното. 

Ален Рене остава в паметта ни не само като незабравим майстор от Новата вълна́, но и като един от плеядата, напуснали този свят легендарни френски режисьори (Трюфо, Пиала, Шаброл, Ромер и др.), които не само продължават да живеят чрез своите филми, но и да оказват влияние върху развитието на киното.