СТАТИИ

• 
• Add new коментар

Днес е Международният ден на учителя, отбелязван в повече от 100 страни по света. Той влиза в световния календар по предложение на ЮНЕСКО във връзка с годишнината от приемането на документа „Препоръки, касаещи статуса на учителя”. Това става през 1966 г. и целта на документа е да се подчертае колко е важна ролята на учителите в обществото. След като миналата година се опитах да отговоря на въпроса как българското игрално кино представя образа на учителя, сега ви предлагам откъс от едно мое изследване на британското кино, което има изключителни постижения в разработването на тази тема.

По случай 100-годишнината на киното Британският филмов институт продуцира 16-сериен документален филм за телевизията, озаглавен „Век на киното” (Century of Cinema, 1995), предоставяйки възможност на прочути режисьори от цял свят да разкажат за своите национални кинематографии. В самото начало на епизода, режисиран от Стивън Фриърс, е цитиран Франсоа Трюфо, който говори за несъвместимостта между понятията „кино“ и „Британия“. На този негов почти издевателски намек са противопоставени фрагменти от знакови филми на училищна тема, демонстриращи как е функционирала системата за наказания в прочутите британски образователни интернати (british boarding schools), а лаконичният им коментар от Фриърс гласи: „Типично британско!“. Монтажната серия приключва символично с кадри от сцената с разстрела на училищния директор от неговите възпитаници във филма „Ако…“, на когото Фриърс е асистент през 1968 г. Съвсем обяснимо е и защо Стивън Глин, авторът на специална книга за британското кино на училищна тема, анализира подробно документалния филм на Фриърс, опитвайки се да опровергае не само Трюфо, но и Жак Ривет (друг виден представител на френската „Нова вълна“), според когото английското жанрово кино нямало свои собствени корени.

Напротив, има! И това са филмите за живота в училищните пансиони, убеден е Глин и съумява да го докаже чрез своята монография, в която изследва около 100 филма, фокусирани върху проблеми на средното образование във Великобритания, за да покаже как британското кино е проектирало на екрана учителската професия.[1]

След като достига до извода, че през първата половина на ХХ век английските филми представят предимно идеализиран образ на учителя, Стивън Глин доказва, че Втората световна война и последвалите я образователни реформи допринасят за по-критичното разглеждане на системата на държавните училища, което намерило отражение във филми като „Г-н Перин и г-н Трейл“ (Mr Perrin and Mr Traill, 1948), преди да достигне до крайното ѝ отрицание във великолепния филм на Линдзи Андерсън „Ако…“[2]. През този период социалдемократическа Великобритания силно очаква да види на екрана по-различен подход към темите за образованието и съответно нов тип учители, съответстващи на извършените реформи.

В „Г-н Перин и г-н Трейл“ (Mr. Perrin and Mr. Traill, 1948, реж. Лорънс Хънтингдън) „прогресивните“ нови методи на преподаване рязко контрастират на изпитаните методи от миналото. Филмът предоставя възможност да ги сравним, съпоставяйки образите на двама учители. Винсънт Перин (акт. Мариус Горинг) преподава математика в държавно училище от пансионатен тип над 20 години. Той се чувства недооценен след идването на по-млад колега на име Дейвид Трейл (акт. Дейвид Фарар), който е демобилизиран участник във войната, човек със спортна закалка на бивш ръгбист и несъмнено „глътка свеж въздух от външния свят“, според директора Мой Томпсън (акт. Реймънд Хънтли). Контрастът между двамата е очевиден. Перин е традиционалист, пунктуален до дребнавост и помпозен (затова и прякорът му е Помпо), а новият учител е по-широко скроен и директен, поради което много бързо установява контакт с учениците. Скритата ненавист на по-възрастния учител към по-младия се засилва, след като Трейл успява да заплени привлекателната учелищна медицинска сестра, в която Перин е тайно влюбен. Конфронтацията между двамата се задълбочава, не на последно място и по вина на училищния директор, изпитващ наслада да тормози своите подчинени. Колкото и да изглежда нагласен, финалът на филма прозвучава като предупреждение за пропастта, към която е тласкано училището от неадекватното управление на директори като Мой Томпсън. Намек за това се съдържа и в думите на местен сановник, който припомня по време на връчването на годишни награди, че британските училища се гордеят със стремежа си да отглеждат не мозъци, а човешки характери.

Законът за образованието във Великобритания от 1944 г., който предоставил безплатно средно образование на всички до 15-годишна възраст и позволил на редица ученици от държавните училища да получават стипендии за елитните учебни заведения, предопределя промяната в училищните сюжети, намерила израз и във филма „The Guinea Pig“ (1948) на братята Боултинг (Roy and John Boulting). В него Джак Рийд (акт. Ричард Атънбъро), момче от работническа класа, попада в такова училище и много скоро става очевидно, че ще му е много трудно да се адаптира към господстващите там традиции и да се примири със снобизма на богатските синове. Но за негово щастие младши учителят (акт. Робърт Флеминг) му помага да ги приеме и във финала на филма става пределно ясно, че младите хора са тези, които трябва да се адаптират към традициите, а не обратното [Johnson, 2011].

„Версията на Браунинг“ (The Browning Version, 1951) на прочутия британски режисьор Антъни Аскуит е заснет по сценарий на Терънс Ратиган, написан въз основа на едноименната му пиеса, която е поставена на лондонска сцена през 1948 г.

Към края на своята кариера Андрю Крокър-Харъс (акт. Майкъл Редгрейв), преподавател по латинска и древногръцка литература в елитно училище за момчета, не може да се похвали с особени постижения, а още по-малко със симпатиите на учениците и колегите си, нито пък с разбиране и любов от страна на невярната си съпруга. Заради проблеми със здравето е принуден да се пенсионира по-рано и да се премести на по-лека работа в друго училище. Но не получава полагащото му се обезщетение за 18-те години учителстване. В същото време негов колега, който също се оттегля предсрочно, няма подобен проблем, само защото е защитавал честта на училището в отбора по крикет.
Историята, макар и разказана с характерната британска сдържаност, е наситена със силно емоционално напрежение, произтичащо от трагизма в образа на главния персонаж. И макар че темата за душевната драма на „малкия човек“ е изобразявана многократно на екрана, филмовата адаптация на Аскуит по едноименната пиеса се нарежда сред най-ярките постижения не само на британското, но и на световното кино.

Реакциите на критиката след излизането на филма през 1951 г. са твърде разнопосочни, но днес вече е налице консенсус, че „Версията на Браунинг“ е истински шедьовър, пише Никълъс Джонсън в докторантското си изследване към Бирмингамския университет за социални науки, посветено на филмовите репрезентации на учителя в британското кино [3]. В него той прави паралел между образите на Перин („Г-н Перин и г-н Трейл“) и Крокър-Харис като представители на оттеглящата се учителска гвардия от традиционалисти, която е изместена през следвоенния период от по-модерни в своите методи и разбирания преподаватели. Според Джонсън, без значение дали създателите на „Версията на Браунинг“ са имали предвид протичащите процеси в английското образование, оттеглянето на Крокър-Харис може да се разглежда като символично в контекста на въвеждането на новия модел на преподаване, ориентиран към учениците и отговарящ на образователните реформи във Великобритания след 1944 г. По неговите думи това е „нова производствена линия“, захранвана от спешно обучени по-млади кадри, към която динозаври като Чипинг (г-н Чипс), Крокър-Харис или Перин са абсолютно неприспособими.

За този филм е писано много и по-често с основателно възхищение. Според някои той е дори донякъде плашещ, но не защото показва обществени язви, насилие или кръв, а с болезнената си откровеност спрямо човешката личност и по-конкретно към нейното духовно опустошение и пълно емоционално изпразване. Учителят от филма „Версията на Браунинг” е потресаващ пример за агонизиращо приживе същество, погребало в миналото амбициите и талантите си, за да се превърне в почти безчувствен робот, забравил какво е любов, състрадание и човешко разбиране. Удивително е как режисьорът Антъни Аскуит съумява със средствата на класическата „училищна“ драма да провокира към задълбочен размисъл върху причините за подобна професионална и житейска човешка трансформация.

„Версията на Браунинг“ е напълно нестандартен и дълбоко разтърсващ филм за личностната трагедия на един учител, допуснал да го влачи мъртвото течение на съществуването, разочаровайки се от безсмислието на своята професия и от нещастния си брак.

Лично за мен е поразителен коментарът, споделен в интернет сайта кинопоиск.ру от една зрителка, която не може да си обясни собственото вълнение от видяното и особено своето дълбоко съчувствие към образа на този учител, обединяващ в себе си най-непривлекателните черти на знакови литературни персонажи като „човека в калъф“ Беликов, изпитващ наслада само от мъртвите езици, които преподава, или пък слабоволния Алексей Каренин, с неспособността му да се бори за любовта на жена си и за своето собствено щастие. И наистина, нима е възможно да съпреживяваме толкова силно на филм, в който доминиращ е мотивът на „неживото“ – действащият персонаж преподава „мъртви“ езици, а неговите ученици се чудят дали въобще има у него нещо човешко? Възможно е, но само защото ни дава усещането, че Крокър-Харис все още не се е предал, че в него не е закърняло напълно най-човешкото чувство – срамът за пропиления живот и за неосъществения учителски дълг. А и защото сме провокирани да си отговорим на въпроса: кои всъщност са „живи мъртъвци”? Дали хора като преподавателя по класически езици, който не само осъзнава случилото се с него, но и намира нужната сила да се разкае публично пред своите ученици или неговото обкръжение от суетни и дребнави лицемери, оперирани от чувството за дълг и чест пред другите и към себе си?

От чудесния актьорски ансамбъл се откроява легендарният Майкъл Редгрейв (родоначалник на знаменита актьорска фамилия, баща на Ванеса и Лин Редгрейв, дядо на Джоули и Наташа Ричардсън). Без неговото немногословно, но незабравимо превъплъщение едва ли биха достигнали до нас незабележимите на пръв поглед нюанси от характера и настроенията на твърде сложния му персонаж. Невероятно е, как успява да предаде зад студеното си външно излъчване изгарящата го вътрешна болка, емоционалното напрежение и отчаяната решимост да изкупи грешките си.

Майкъл Редгрейв е напълно заслужено удостоен на фестивала в Кан през 1951 г. със Специалната награда на журито за най-добър актьор. Това е едно от най-високите индивидуални отличия за актьорско постижение в пресъздаването на образа на учител в цялата история на киното. „Версията на Браунинг“ е класиран сред петте най-добри чуждестранни филма на годината от Националния борд на американските критици (National Board of Review) редом с „Рашомон“ на Куросава, „Реката“ на Реноар, „Чудото в Милано“ на Виторио Де Сика и документалния „Кон-Тики“ на Тур Хейердал.

БЕЛЕЖКИ:
1. Glynn, Stephen. The British School Film: From Tom Brown to Harry Potter, Palgrave Macmillan, London, 2016.
2. Glynn, Stephen // Do the movies give teaching a bad reputation?, URL: bit.ly/2Uo0CTw (27.03.2020).
3. Johnson, Nicholas. Eighty Years On: representations of teachers and schools in British films, from 1930 to 2010, School of Education College of Social Sciences University of Birmingham, 2011.