Страстите Христови

• 
• Add new коментар

Посрещаме Великден – може би най-обичания от всички християнски празници. Защото чудото на Възкресението е най-голямото от всички чудеса – по-голямо дори и от чудото на раждането. Неслучайно са толкова много филмовите екранизации на евангелските сюжети, които всяка година по Коледа и Великден телевизиите повтарят отново и отново. Например „Иисус от Назарет“ на Франко Дзефирели, а също и двусерийния телевизионен филм на Роджър Янг "Иисус", които макар и да са много добри в професионално отношение, все пак не отиват по-далеч от илюстриране на Евангелието. Но има и други филми, опитващи се да актуализират новозаветните събития, за да ни накарат да се замислим накъде върви човечеството, което е изгубило вярата си в Бога.

Много са кинематографистите, които са се опитвали да пресъздадат на екрана живота на Иисус. Някои от тях го представят прекалено канонично, а други – дотолкова натуралистично, че ни карат да се замислим за границите на позволеното в изкуството. Но колкото и да е парадоксално, именно най-спорните филми може би успяват да проникнат по-дълбоко в проблематиката за Иисус. 

„ЕВАНГЕЛИЕ ПО МАТЕЯ” 
(Il vangelo secondo Matteo, 1964)

Този филм на Пиер Паоло Пазолини, удостоен със специалната награда на журито на  кинофестивала във Венеция през 1964г., поставя началото на смели новаторски  подходи към екранизирането на канонически текстове от Писанието.
Образът на Иисус в него е невзрачен, измършавял, но с дълбоки и проницателни очи – истински Спасител на народа, отговарящ на представата на режисьора, който е бил убеден марксист. Пазолини обаче не проповядва неговите идеи, нито пък го възхвалява, а просто се опитва да … документира прочутата евангелска история. Неслучайно наема непрофесионални актьори за повечето от основните персонажи (ролята на Иисус изпълнява 19-годишният испански студент Енрике Ирацоки), а за типажите използва местни хора от италианското градче Матера. Всяко лице, което виждаме на екрана, е невероятно изразително и индивидуално, което допринася за подсилване ефекта на достоверност на разказа, доближавайки го по сила до документалното въздействие. Великолепното музикално оформление, за което са използвани негърски госпъли и песни на различни народи, съчетано с операторското майсторство, придават особена широта и епичност на филма, превръщайки го в един от ненадминатите шедьоври в историята на киното. 

"ИСУС ХРИСТОС СУПЕРЗВЕЗДА"
(Jesus Christ Superstar, 1973)

През 1973 година американският режисьор Норман Джуисън пренася на екрана нашумялата рок-опера на Тим Райс и Андрю Лойд Уебър „Исус Христос – суперзвезда“, в която синът Божи е представен като бунтар. В нея са очертани рязко противоречията между традицията и новия смисъл, влаган в древните евангелски текстове. Впрочем тези противоречия засягат и цялото световно кино. Навярно, защото преди това засягат и самия живот. Някои бунтарски мотиви от ранното християнство са възприети от младежката „контракултура“ на Запад от края на 1960-те години и дори самото явление е наречено „Иисус революция“. Филмът на Джуисън е посветен на последните 7 дни от живота на Христос (представен чудесно на екрана от Тед Нийли), като акцентира върху неговата човешка, а не божествена същност. По тази причина разказът завършва със смъртта, а не с възкресението му. Централният конфликт е заложен в отношението между Христос и Юда (ролята изпълнява чернокожият актьор Карл Андерсън) и е показан като сблъсък между две силни личности със свои възгледи за света, а не като противоборство между праведник и предател. Юда се опитва да приземи Иисус и да го предпази от увлечението по мита за собствената божественост: „Ти самият започваш да означаваш повече от онова, за което проповядваш ”, – предупреждава го той.

"ПОСЛЕДНОТО ИЗКУШЕНИЕ НА ХРИСТОС"
(The Last Temptation of Christ, 1988)

През 1988 година друг голям американски режисьор – Мартин Скорсезе – екранизира романа на Никос Казандзакис „Последното изкушение“.
Тази дръзка, безкомпромисна и много оспорвана филмова версия предизвиква истински скандал по време на международния кинофестивал във Венеция, където е представена за първи път. Намесва се дори Ватикана, но до анатемосване не се стига, макар че Светият престол котегорично заклеймява филма. Независимо от противоречивите оценки, в крайна сметка Мартин Скорсезе е номиниран за „Оскар“ в категорията „най-добър режисьор“. 
Неговият филм скандализира много християни по света, заради трактовката на образа на Христос, представен като измъчен човек, който се съмнява, че е достоен да бъде Месия. Това е дотолкова необичайно, че е трудно да бъде разбрано от ортодоксалните вярващи. 
След разпятието, докато виси на кръста, Спасителят започва да халюцинира какъв би бил животът му като обикновен смъртен. В бленуването си за неосъщественото земно щастие той се жени за Мария-Магдалена, има деца и доживява до дълбока старост. 
През 2002 г. БНТ не успя да излъчи филма, заради протеста на Светия синод, а и на немалко граждани, които заплашиха да блокират телевизията. Шест години по-късно скандалната лента, все пак, бе показана по бТВ, но след полунощ, когато навярно –№малцина са имали възможност (и желание) да я гледат. 

"ИСУС ОТ МОНРЕАЛ"
(Jésus de Montréal, 1989) 

Този филм, който също провокира бурни противоречиви реакции, се фокусира върху последните 12 часа от живота на Христос – от предателството на Юда в Гетсиманската градина до Възкресението. Точно този времеви отрязък обикновено отсъства от популярните екранизации на Евангелието. Желанието на католика Мел Гибсън да снима филм за последните часове на Иисус е възприето като предизвикателство спрямо либерално-протестантския Холивуд. Големите студиа отказват да финансират проекта му и прочутият актьор осъществява продукцията със собствени средства ($30 млн). Но въпреки скандала, предизвикан не толкова от самото съдържание на филма, колкото от гражданската позиция на режисьора, вложените пари се възвръщат многократно. Приходите от световното разпространение възлизат на 611 млн. щатски долара.
Любопитно е, че повечето сцени са заснети по същите места, където навремето е снимал и Пиер Паоло Пазолини своя филм за Христос. За нас, разбира се, не е маловажен фактът, че две от най-важните роли в продукцията на Гибсън са поверени на български актьори – Христо Шопов (Пилат Понтийски) и Христо Живков (Йоан). В Иисус се превъплъщава Джим Кавийзъл, а в Мария Магдалена – Моника Белучи.
„Страстите Христови“ ни прави свидетели не на проповедите, а на жестоките страдания на Иисус в името на вярата. Неговите мъки са показани дотолкова реалистично, че някои медии обвиняват създателите на филма в излишен натурализъм. Възниква основателният въпрос: доколко е допустимо да се представят на екрана по този натуралистичен начин страстите Христови? Полският кинорежисьор Кшищоф Зануси (създател на филм за папа Йоан Павел II) отбелязва, че може би православието с основание отхвърля екранизирането на Евангелията, вярвайки, че само иконата може да предаде визуално мистичният смисъл на християнството.

ФИЛМИТЕ-ИКОНИ НА АНДРЕЙ ТАРКОВСКИ

Едва ли е случайно, че именно един режисьор от православния свят успя да предаде чрез средствата на киното мистичните послания на гениалните иконописци от Средновековието. Цялото творчество на Андрей Тарковски, от чието рождение се навършиха 92 години на 4 април, прелива от религиозни мотиви, акцентиращи върху темата за саможертвата и нейното значение за духовното ни прераждане. 
Те зазвучават с пълна сила още в "АНДРЕЙ РУБЛЬОВ", който е заснет през 1966г. под заглавието „Страстите на Андрей Рубльов“, но излиза по екраните пет години по-късно. В него за първи път в съветското кино са пресъздадени сцени-препратки към живота на Иисус. Освен това е показано изографисването на църкви, отливането на камбани, звучат и цитати от Библията... 
Приживе Тарковски често говори за човешкото несъвършенство, за изгубената вяра, за носталгията по духовния живот. В „Андрей Рубльов“ той подсказва, че иконите на средновековния майстор трябва да се разбират като израз на дълбокото състрадание на монаха към собствения му народ. Във филмите на Тарковски религиозните мотиви допринасят за открояване на идеята за духовността, без която е немислим и ненужен човешкият живот. Именно заради библейската си иносказателност не само „Андрей Рубльов“, но и цялото творчество на Андрей Тарковски е подлагано на жестоки цензурни ограничения в бившия Съветски съюз. 
Но Тарковски, според Зануси, успява да извърши невъзможното, придавайки кинематографична форма на нещо, което по своята същност е недостъпно за петте ни сетива – обликът на Духа, подчинявайки развлекателната роля на киното на друга, качествено различна задача – да преобразява!
Филмите трябва да помагат на хората да се променят духовно и да израстват, повтарял често великият режисьор. И може би поради мащабността на тази задача, неговите творби рядко са разбираеми за широката публика, предпочитаща занимателните сюжети. 
Днес уверено можем да кажем, че Тарковски съзнателно избира трънливия път на християнски проповедник – неизминаван от никой друг преди него не само в съветското, но и в цялото световно кино. В една атеистична държава като Съветският съюз, той се осмелява да говори за Бога, да призовава към покаяние и възвръщане на изгубената вяра. Защото може би най-голямото престъпление на марксизма-ленинизма спрямо народите, управлявани в негово име, по думите на писателя Фьодор Абрамов, е унищожаването на религиозността на хората.
Финалната сцена в "СОЛАРИС" (1972) напомня библейската притча за блудния син. Тя е представена от Тарковски като вселенско примирение на Бога с човека. Мислещият океан или Висшият разум, според разбирането на режисьора, е готов да предостави на Келвин последна обител, ако истински се покае. С постепенното отдалечаване на гледната точка става ясно, че покаянието на блудния син се разиграва на планетата Соларис, а не пред бащиния дом на героя. И ние се досещаме, че той е на път да си намери нов, по-висш, духовен дом.
Много критици се опитват да обяснят какво е посланието на бащата към неговия син в последния филм на Тарковски „ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ“ (1986). Вероятният отговор е подсказан в епизода, в който Александър запалва своя дом. Защото в Новият завет е казано, че „...всеки, който остави къщи или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или земи, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи вечен живот“. Но освен жертвоприношение, изгарянето на дома е и избавление от дома-идол, дома-клетка и признаване на първенството на духовната обител – небесното царство!

Мотивът за саможертвата в името на духовното възкресение се откроява и в по-ранните филми на Тарковски – „НОСТАЛГИЯ“ (1983) и "СТАЛКЕР"  (1979), чрез които той се опитва да покаже, че светът прелива от чудеса, които не забелязваме, защото сме загубили вярата си в Бог. 
До края на живота си (Тарковски умира на 29 декември 1986 г. в Париж) големият творец се противопоставя с цялото си същество на духовната криза, обхващаща съвременния свят, пробуждайки ни чрез своите филми за Вярата. Подобно на своя герой от „Сталкер“ той също страда, заради безверието най-вече на представителите на изкуството и науката, които уж са призвани да водят другите. В последната  сцена на този филм виждаме как парализирано момиче премества предмети само със силата на желанието  си. Това ни зарежда с надежда, защото ни подсеща за Евангелието от Матея, в което е казано: „...ако имате вяра, колкото синапово зърно, ще речете на тази планина: премести се оттука там, и тя ще се премести, и нищо няма да бъде невъзможно за вас“.