Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ПРОРОЧЕСТВОТО НА АНДРЕЙ ТАРКОВСКИ


04.04.2022  Текст:  Красимир Кастелов

ГОДИШНИНИ

   

 Навършиха се 90 години от рождението на един от най-великите режисьори – Андрей Тарковски.
Всеки, за когото киното е много повече от зрелище или развлечение, навярно изпитва носталгия по неговите гениални филми, които, уви, младото поколение не познава. 

Удивително е, че Тарковски, който бе недостатъчно оценен, докато беше жив, стана едва ли не култов герой в своята родина, след като си отиде от този свят. Друг е въпросът, доколко онези, които се надпреварват да го величаят, разбират с какво всъщност е ценно неговото кино днес. Впрочем омаловажаването приживе и суетното възвеличаване след смъртта на даден творец са проява на едно и също нещо – на ограничеността и суетността на нашия ум, който ту отхвърля онова, което не разбира, ту го издига на пиедестал по същата причина …
Но когато на някои пресконференции на най-големия кинофестивал на света – този в Кан – се произнасят думи на преклонение по адрес на Тарковски от такива негови последователи, като датчанина Ларс фон Триер, турчина Нури Билге Джейлан и мексиканеца Карлос Рейгадас, започваме да разбираме, че този велик кинематографист не само че не е забравен, но и продължава да оказва мощно влияние върху умовете на  значимите кинотворци по целия свят.
Ларс фон Триер, например, който е сред най-скандалните и най-радикалните съвременни кинорежисьори, твърди, че е гледал „Огледалото“ 20 пъти, като всеки път е откривал нещо ново. И трябва да му вярваме, защото съкровеният смисъл на филмите на Тарковски има свойството да се разкрива постепенно във времето. Това е доказателство за наличието в тях на някаква метафизична съставна част, пронизваща даже междукадровото им пространство. Наистина, като че ли има „нещо“ в тези филми, даващо ни усещането за молитва или надежда за спасение, което може да настъпи, само ако загърбим дребнавото в нашето битие – „нещо“, което не ни позволява да оставаме в привичното за мнозинството състояние на самодоволство и безразличие.

Върху надгробния паметник на Тарковски, направен от скулптора Ернст Неизвестни, е издялан следният надпис: "На човека, който видя ангел". Великият кинорежисьор, който умира в Париж на 29 декември 1986 година, е погребан в гробището Сен Женевиев де Боа в околностите на френската столица. В едно интервю неговата сестра Марина споделя, че се съмнява дали на Андрей тази епитафия би се харесала, защото за него въпросът за вярата винаги е бил нещо дълбоко лично. Но пък от друга страна във филмите му се усеща огромен копнеж за опознаване на връзката на човека с Бога, с отвъдното, с онази мистична духовна реалност, за която малцина имат сетива...

Тарковски си отиде на 54 години, успявайки да заснеме едва 7 пълнометражни игрални филма. Но независимо от това, той заслужи видно място в пантеона на седмото изкуство, наред с Бергман, Антониони, Фелини, Бунюел, Куросава... Какво ли би било, ако бе осъществил поне половината от онова, за което мечтаеше? За съжаление, повечето от проектите му са отхвърлени от държавната кинематография (Госкино) на бившия Съветски съюз. Искал е да екранизира „Престъпление и наказание“, „Идиот“ и „Бесове“ на Достоевски, „Обломов“ на Гончаров, „Хамлет“ на Шекспир. Надявал се е да пренесе на екрана „Майстора и Маргарита“ на Булгаков. Години наред обмислял идеите си за филми, посветени на протопоп Авакум и свети Антоний. Но така и не успява да осъществи дори част от грандиозните си замисли.
При това в неговите предложения до Госкино нямало нищо дисидентско, нищо антисъветско. Дори и след като се озовава на Запад като невъзвращенец, Тарковски си остава дълбоко руски по дух творец. Съветската социалистическа система обаче никога не го е възприемала като свой. Чиновниците от сферата на културата през онези години (70-те и 80-те на миналия век) не са можели (или не са искали!) да вникнат в дълбочината и многозначността на неговите филми, но неразбирането им ги е карало да подозират, че в тях са закодирани „вредни“ послания.

„Вредното“ в кинематографичното творчество на Тарковски от гледна точка на управляващите по негово време се корени в изконния му стремеж да възроди низвергнатите от социалистическата държава християнски ценности. 

„Културата не може да съществува без религия. Културата сублимира в религията, а религията — в култура“, — смятал Тарковски, който е не само изключителен кинорежисьор, но и дълбок религиозен мислител и нравствен максималист, умеещ като никого другиго да „проповядва“ чрез високохудожествените си филми вечните истини. Разбира се, че на такъв като него, не би могло да му бъде лесно в условията на една атеистична държава като бившия Съветски съюз! Но едва ли би се чувствал по-добре и днес – в условията на войнствената бездуховност на путинска Русия.
Ако отново гледате филмите му, ще се удивите на прозорливостта на този човек, който още през 1970-те години предусеща надвисналата катастрофа над неговата страна. Тревожел го е обаче не разпадът на системата, а разпадът на човека. 
„Духът и плътта, чувството и разумът никога вече няма да могат да се съединят. Твърде късно е. Увредени сме от страшната болест, наречена бездуховност, която, уви, е смъртоносна. Човечеството прави всичко, за да се самоунищожи“, – пише той в своя дневник.
Опитва се да предупреждава за това чрез изкуството си, да бие камбаната за надвисналата опасност и по тази причина всеки следващ негов филм е по-песимистичен от предходния.

Тарковски не е можел, а и не се е опитвал, да се приспособява и да играе по правилата. Винаги се е стремял да живее и да твори независимо, което е непосилна задача в условията на стопроцентово тоталитарната държава, която го причислявала към опасно свободните хора, на които не се прощава. Ето защо неговите предложения за филми и дори готовите му сценарии в повечете случаи са категорично отхвърляни, а с онези, които въпреки всичко успява да заснеме, цензурата се отнася убийствено жестоко. 
Иваново детство“, „Андрей Рубльов“, „Огледалото“, „Соларис“ и „Сталкер предизвикват фурор по международните фестивали, а в родината си техният създател е истински аутсайдер. Системата бавно и методично го изтласква извън пределите си,  така както преди него прогонва Солженицин, Ростропович, Бродски и др. 

Великият режисьор обаче не се чувства щастлив нито в Италия, където снима „Носталгия“, нито в Швеция, където създава „Жертвоприношение“. И като истински руски творец преживява мъчително тежко принудителната откъснатост от родната почва. Едва ли е случайно, че в последните му творби все по-отчетливо зазвучава мотивът на саможертвата. 
Впрочем, преждевременната смърт на Тарковски е именно изкупителна жертва. Той изгаря като свещ (спомнете си една от най-силните сцени на филма му „Носталгия“), за да продължи чрез филмите си да осветява пътя на поколенията след него, които са готови да служат на изкуството честно, стоически, безкомпромисно!

В дневника си, наречен от самия него „Мартиролог“, който бе издаден от сестра му през 2008 г., Тарковски пише: „Никога не съм желал да ми се прекланят (бих се срамувал да изпадна в ролята на идол). Винаги съм мечтал за едно – да бъда нужен“. (Още за него и темата за духовното възкресение в неговите филми може да видите тук

A Tribute to Andrei Tarkovsky from Movies in 5 Minutes on Vimeo.



Коментари (0)