Вижте този откъс от портрета на Пазолини, включен в един от епизодите на предаването "Другото кино" и излъчен на 26 април 2009 г. по VTV:

Пиер Паоло Пазолини е роден на 5 март 1922 г. в Болоня. Неговият баща е военен офицер от аристократичен произход, който членувал във фашистската партия, но Пазолини винаги е бил по-близък със своята майка – обикновена селянка. Това, че се е смятал за принадлежащ към низшите класи на обществото, просто се набивало на очи. В неговите филми действието най-често се развива в средите на пролетариата и нерядко използва като актьори обикновени хора от улицата. Същото се отнася и за сексуалните му партньори – предпочитал обикновени, необразовани момчета.

Пазолини се прочува още преди да започне да снима кино. Според собственото му признание, първата му любов била поезията, в рамките на която също оставя ярка диря. Неслучайно и до днес е смятан за един от най-значимите италиански поети.

Израства в католическо семейство. Но съвсем рано се самоопределя като атеист, комунист и марксист. Още докато учи в Болонския университет, публикува първата си поетична книга – „Поезия от Казарза” (през 1942 г.). Година по-късно се записва да служи в армията и участва във Втората световна война, а след обявяването на капитулацията на Италия е пленен от германците. Скоро избягва и се скрива в малкото градче Казарза, където живее няколко години.

Независимо от многобройните му творчески успехи, остава през целия си живот непризнаван и оспорван от мнозина неприспособленец. Управляващите го преследват за левите му убеждения, комунистите пък го изключват от партията след хомосексуален скандал, а църквата винаги го е смятала за богохулник и пропаднал в морално отношение грешник.
Така например, Пазолини е обвинен в „развращение на малолетни и в непристойно поведение на публично място". Съдът го оправдава по първия пункт на обвинението, но не снема от него обвинението в непристойно поведение. Две години по-късно го оправдават и по този пункт. Но в резултат на тези съдебни преследвания учителската му кариера била напълно разбита. По това време пише до свой приятел: „Бъдещето ми не само е мрачно, но то просто не съществува“.

Системните съдебни преследвания, на които е подложен по обвинения (най-често!) в непристойност и богохулство силно затрудняват и кариерата му на кинорежисьор — за двайсет години е изправян трийсет и три пъти пред съда. Девет от филмите му срещат сериозни препятствия от страна на цензурата, а самият той често е обвиняван (най-често без основания) в нарушаване на приличието. Всичките пъти е оправдаван.
Печели литературна популярност още с първия си роман – „Жесток живот“. Освен романи, пише и сценарии и преди да стане режисьор написва немалко сценарии, в това число и за „Нощите на Кабирия“ (Le notti di Cabiria) на Федерико Фелини.
Първият му успех като режисьор е филмът „Безделник“ (Accattone), определян като „неореалистична драма“.

Кинокритикът Дж. Уимп пише, че дълго време се опитвал да разбере, кое е онова, което прави изключителни филмите на Пазолини. Според него, киното на този италиански режисьор е по-скоро визуално, отколкото повествователно, филмите му са изградени от кратки, изолирани епизоди, които може да сравним с фотографии, математически аксиоми или отговори на вопроси от Катехизиса. За постигането на такъв ефект Пазолини прибягва към три основни прийома:
1) използване на общи планове в съчетание с отсъстствие или незначително действи;
2) неподвижност на камерата;
3) участие на непрофесионални актьори.
Не може да се каже, че оставя обширна филмография – общо 26 кинозаглавия, от които 12 игрални филма.
В началото на 1970-те години пътешества из Изтока – Иран, Йемен, Непал, където събира материал за амбициозната си „Трилогия на живота“, съставена от филмите: „Декамерон“ (1971), „Кентърбърийски разкази“ (1972) и „Цветът на хиляда и една нощ“ (1974).
В тези ярки, пъстри и „непристойни“ филми Пазолини се опитва, по собствените му думи, да се противопостави както на излишната политизация и утилитаризма на левите партии, така и на масовата култура. Целта му била да създава филми, в които може да се почувства естественото, физическо начало, elan vital, което отдавна е било загубено, според него.

След завършване на тази си трилогия той на практика се отрича от филмите си, заявявайки, че подобна сексуалност не съществува в реалния живот. И няма никакъв изход от този затвор, в който е затворен човекът, освен пълното бягство от действителността. Последният игрален филм на Пазолини „Сало, или 120-те дни на Содом“ (Salò o le 120 giornate di Sodoma, 1975) е кошмарно, непредаваемо с думи, натуралистично представяне на необуздан фашистки разгул, садомазохистски секс и насилие.
Лично за мен най-хубавият му филм е „Ястреби и врабчета" (Uccellacci e uccellini, 1966). За ролята си в него големият италиански комик Тото е удостоен с Наградата на италианските киножурналисти за най-добър актьор.
Сред 15-те международни награди, които Пазолини печели със своите филми, се открояват следните: Специалната награда на журито във Венеция през 1964-а за „Евангелието на Матея“, „Златна мечка“ от фестивала в Берлин през 1972-а за „Кентърбърийски разкази“ и Голямата награда на журито в Кан през 1974-а за „Цветът на хиляда и една нощ“. 

Пиер Паоло Пазолини е убит на 2 ноември 1975г. Тялото му е намерено на плажа в Остиа. Бил е пребит до смърт и обезобразен до неузнаваемост. Това е едно от най-бруталните тежки криминални престъпления в Италия през 1970-те години, предизвикало противоречими реакции в обществото – от потрес и мъка до злост и злорадство. Истината за извършителя или извършителите на това убийство не е разкрита и до днес.
Смъртта му разтърсва цяла Италия. И леви, и десни я използват, за да си присвоят Пазолини като радикален изразител на техните идеи.
„Загубихме поет, какъвто почти не се среща по света - пише Алберто Моравия, - такива като него се раждат само два или три пъти на века.“
Медиите дискутират дали прочутият режисьор не е търсил сам смъртта, дали не е искал да стилизира себе си като жертва на обществото.
„Особено през последните години ми харесва да го виждам в ролята на последния голям пророк - казва за него режисьорът Бернардо Бертолучи. - А той беше пророк, защото съвършено и болезнено разбираше всичко, което идва и което ще дойде, включително до наши дни.“
Затова не е случайно, че близо половин век след мъченическата му смърт за него си спомнят мнозина: приятели и съмишленици, но може би най-вече почитателите на филмовото му творчество. А самият Пазолини го е коментирал по следния начин: „Творчеството ми е белязано от дълбока и инстинктивна омраза към положението и държавата, в която живея. Нямам контакти с народа, нито пък с интелектуалците.“
Източници: criterion.com, variety.com