80 години навърши ФРАНКО НЕРО. Той се превръща в европейска звезда след участието си в уестърна „Джанго” на Серджо Корбучи. Както е известно,  Куентин Tарантино се вдъхновява от този филм за своя „Джанго без окови”, излязъл през 2012 година, в който предоставя на Неро една от епизодичните роли.

Италианският актьор има зад гърба си над половинвековна кариера в киното с повече от 200 филмови роли. Истинското му име е Франческо Спаранеро (Francesco Sparanero). Роден е на 23 ноември 1941г. в Сан-Просперо, село, намиращо се в близост до италианския град Парма. В театралното училище към прочутия „Пиколо театро” на Джорджо Стрелер в Милано се прославил като най-недисциплинирания студент, почти не ходел на лекции, а след много години, когато срещнал отново великия си учител, той му бил сърдит, че никога не е споменавал името на училището, откъето започнал неговият път в изкуството.
След пристигането си в Милано Франко Неро си намерил работа в енергийната компания Edison Volta, където сутрин си почивал след изтощителните нощни репетиции и представления. Там се запознава с Ермано Олми, който също си изкарвал прехраната, работейки за фирмата, преди да дебютира като режисьор с филма си „Il posto”. Най-ценният съвет, който Неро получил от Олми, е бил да замине веднага за Рим, ако иска да пробие в киното.
В средата на 1960-те години спагети-уестърните печелят популярност и през 1966-а Неро получава главната роля в „Джанго” на режисьора Серджо Корбучи. Едноименният герой – самотният стрелец, влачещ ковчег след себе си, става широко известен и прославя името му.

Самият Неро обаче твърди, че дължи най-много на американския режисьор Джон Хюстън, който му поверил ролята на Авел във филма си "Библията: В началото..." През следващите години актьорът се раздвоява между участия в спагети-уестърни, полицейски филми, хоръри и дори фантастични филми, работейки под режисурата на Серджо Корбучи, Дучо Тесари, Енцо Кастелари, Лучио Фулчи, Антонио Маргерити, Паскуале Скуатиери, Карло Лидзани, Дамяно Дамяни и дори на класици като Луис Бунюел, Клод Шаброл, Елио Петри, Джулиано Монталдо, Марко Белокио, Франко Дзефирели, Сергей Бондарчук.
В края на 60-те и началото на 70-те години утвърждава статута си на първокласна европейска звезда, но стремежът му към  разнообразяване на репертоара, го подтиква да опитва сили и във военни драми като „Битката при Неретва” (1969) на Велко Булаич, психологически драми като „Тристана” (1970) на Луис Бунюел, където си партнира с Катрин Деньов,  и в мафиотски драми като „Денят на кукумявката” (1968) на Дамяно Дамяни, в който играе и Клаудия Кардинале.
Руският режисьор Сергей Бондарчук му дава ролята на прочутия американски репортер Джон Рид в двусерийния си филм за Октомврийската революция „Червените камбани” (1982-1983).
Режисьорите, работили с Франко Неро, го определят като истински „кинозвяр” и не крият възхищението си от изявите му на снимачната площадка.
„Разбира се, телосложението ми помогна много, но мисля че основно дължа дългата си кариера на чудесните взаимоотношения, които успявах да изградя с режисьорите. Още преди да си отворят уста, аз знаех какво ще ми поискат – и им го давах. В Италия открай време съществува разделение на киното на интелектуално и категория „Б". Но именно т.нар. "B-movies" спасиха италианското кино, тъй като продуцентите си пълнеха джобовете от тях и със същите тези пари след това продуцираха авторските проекти на прочути майстори на киното. Киноиндустрията се различаваше коренно от днешната. Снимачният период продължаваше между 12 и 15 седмици, а не като днес – по три седмици. Като следствие от това, мисля, че пострада и качеството на киното. Преди години филмите се застояваха много по-дълго в кината, като имате предвид, че в Италия през 1981 г. те бяха 13 000, а с навлизането на комерсиалните телевизионни канали се стопиха до малко над 1000. Днес в Италия всичко се е превърнало в чиста консумация. Гади ми се вече от сериали за свещеници и полицаи.”
През 1970-те години италианските политически филми имат голям успех, а Франко Неро се изявява като един от водещите актьори в тях. Някои от ролите му в подобни филми, като „Бог с нас” (1970) на Джулиано Монталдо, „Изповедта на полицейския инспектор пред прокурора на републиката” (1971) на режисьора Дамяно Дамяни, „Убийството на Матеоти” (1973) на Флорестано Ванчини и „Мусолини–последно действие” (1974) на Карло Лидзани, го прославят и у нас. Успоредно с това, а и след залеза на политическото кино, Неро продължава да се снима в чисто комерсиални ленти, като "Кеома" на Енцо Кастелари и макар по-рядко – в продукции на знаменити режисьори като Марко Белокио („Триумфалният марш”, 1976) и Райнер Вернер Фасбиндер („Querelle”, 1982).
В началото на 1980-те Неро започва сам да пише сценарии, да режисира и дори да продуцира филми, успявайки дори да намира време и за участия в постановки на театралната сцена.
За дългата си филмова кариера Франко Неро споделя следното: „Един ден американски дистрибутор ме попита: „Даваш ли си сметка колко хора са те гледали?” „Не”, отговорих му аз. „Над три милиарда” – каза ми той. Не можех да повярвам, никога не се бях замислял за това! Като актьор и продуцент обикалям света по цяла година и никога не се спирам. Например, изнасял съм лекции в Куба, мислейки си, че едва ли някой там е чувал за мен. Изненадата ми беше огромна, когато разбрах, че повечето от студентите ми не само знаеха кой съм, но и бяха гледали по няколко мои филма.”
Дори и през последните две десетилетия, въпреки своята напреднала възраст, Франко Неро продължава активно да се снима. Само през 2007 година участва в пет филма, а през 2012-а е специално поканен от Куентин Тарантино да се появи в неговия „Джанго без окови”.
Филмът „Децата на Маам” (2014), който бе представен на 19-ия София Филм Фест за първи път пред публика, отвежда зрителите в бивш римски месокомбинат, превърнат от група свободни артисти в галерия, обитавана от странен индивид, който се мисли за Свети Йоан Кръстител. В изоставената фабрика започва подготовката на изложба на съвременно изкуство, организирана от галерията „Маам”, която всъщност се появява, за да защити бездомниците – „метрополисиани”, нанесли се незаконно там и застрашени от изгонване. Джон Вандерс (Лука Лионело) се сприятелява с живеещите в галерията деца и с художниците, като постоянно смесва виденията си с реалността. Героят има мисия – да събере отново на едно място всички апостоли и да започне нова евангелизация… Франко Неро се превъплъщава в ролята на Цар Ирод. Костюмите във филма са дело на младия български дизайнер Иван Донев, който от години работи в италианската столица. А само през 2021 година, според информация в IMDB, името на Франко Неро фигурира в близо 10 филма, повечето от които все още не са завършени.
Дългогодишна негова спътница в живота е легендарната английска актриса Ванеса Редгрейв, за която е женен от 2006 г. Техният син Карло Неро е режисьор, писател и продуцент. 
Източник: siff.bg