кино

• 
• Add new коментар

На 88-годишна възраст почина легендарният актьор ЖАН-ПОЛ БЕЛМОНДО, оставил ярка диря във френското кино. Нека почетем паметта му, обръщайки се към неговите филми, някои от които ще останат завинаги в златния фонд не само на френското, но и на световното кино. Той беше от изчезващите в днешно време актьори, които прекрасно умееха да се харесват както на масовата публика, така и на изкушените от филмовото изкуство зрители.

Жан-Пол Белмондо в продължение на много години бе една от най-обичаните у нас френски кинозвезди. Надявам се, че и днес мнозина не са го забравили. Той отдавна се бе превърнал в пример за подражание на няколко поколения талантливи актьори. Харесван както от масовата публика, така и от критиците, Белмондон се нарежда до икони на френското кино като Жан Габен, Лино Вентура, Ален Делон и др.

Но на какво се дължи феноменалният му успех сред зрителите? Може би на неотразимата усмивка, заразяваща с позитивна нагласа всеки, който я види на екрана... Чисто физическото му обаяние е използвано още от неговия баща – известен парижки скулптор, който извайва многобройни амурчета с неговия лик, които и до днес украсяват фонтаните на френската столица. 
Като тинейджър Белмондо се раздвоява между спорта и изкуството. Бяга от къщи с пътуващ театър, след което решава да стане скулптор като баща си. Но много скоро зарязва и тази идея, заради бокса, на който се посвещава с цялата си страст и дори става шампион на Париж в средна категория. 
Към 20-ата му година на везните натежава увлечението му по актьорството и той постъпва в Консерваторията за драматични изкуства. Някои от преподавателите там обаче го предупреждават, че със своята външност би изглеждал смешен в любовни сцени. 
Но и без да е красив като Ален Делон, Белмондо имаше за партньорки не само на екрана, но и в живота, някои от най-красивите жени на света като Урсула Андрес, Джина Лолобриджида, София Лорен, Лаура Антонели, Катрин Деньов, Жана Моро, Клаудия Кардинале, Жаклин Бисе...
Дебютира в киното през 1957 г. с филма „Пеша, на кон и с кола“ (À pied, à cheval et en voiture), но повечето от епизодите с негово участие са изрязани при монтажа. По-забележима роля прави в „Бъди красива и мълчи“ (Sois belle et tais-toi, 1958), в който играе за първи път в тандем с Ален Делон. 

През 1960-та Жан-Пол Белмондо се снима в няколко филма, сред които се открояват „Чочарка“ (La ciociara) със София Лорен, „Модерато кантабиле“ (Moderato cantabile) с Жана Моро и особено „До последен дъх“ (À bout de souffle), смятан за един от главните филми на знаменитата "Нова вълна" във френското кино. Именно ролята на симпатичния престъпник в най-известната творба на Жан-Люк Годар му носи световна слава. 

Впоследствие прави някои от своите най-добри превъплъщения именно във филми от "Новата вълна" като „Лудият Пиеро“ (реж. Жан-Люк Годар, 1965), „Крадецът“ (реж. Луи Мал, 1967), „Сирената от „Мисисипи“ (реж. Франсоа Трюфо, 1969), „Доктор Попол“ (реж. Клод Шаброл (1972), „Стависки“ (реж. Ален Рене, 1974) и др.

За 50 години в киното се снима в 84 филма, успявайки да създаде незабравими образи на обаятелни бунтари, благодарение на които се превръща в кумир на европейската младеж. Навремето дори възниква цяло направление, наречено „белмондизъм“, защото неговите последователи копират жестовете, мимиките и начина на обличане на любимия си актьор. А французите започват да го наричат с галеното име „Бебел“.

Винаги са му прилягали ролите на благородни престъпници и чаровни негодяи. И независимо от това, че много често играе в криминални екшъни и комедии, критиците го възприемат сериозно, защото дори и в най-лековатите си филми Белмондо успява да представя своите герои в леко пародийна светлина. Такъв е в повечето от зрителските си хитове като „Борсалино“ (Borsalino, 1970), „Великолепният“ (Le magnifique, 1973), „Животното“ (L'animal, 1977), „Професионалистът“ (Le professionnel, 1981) и др. В тях големият актьор осмива доста находчиво щампите на масовото приключенско кино. Повечето от изпълненията му в тези филми изискват истински каскадьорски умения, но Белмондо предпочита да се справя сам и с най-опасните трикове. Прекратява тази практика едва след 1985 г., когато се наранява по време на снимки. Отказва се от участия в екшъни, заявявайки: „Не бих искал да бъда летящият дядо на френското кино“.

През 1989 г. е удостоен с награда „Сезар“ (френският еквивалент на „Оскар“) за ролята във филма на Клод Льолуш „Галеник на съдбата“ (Itinéraire d'un enfant gâté), но отказва престижния трофей, защото неговият създател – скулпторът Сезар се отнасял отрицателно към творбите на баща му.