СТАТИИ

• 
• Add new коментар

Преди време "Другото кино" показа във видеоесе, озаглавено "Изчезналите кина на София", ужасното състояние на някои от старите и емблематични киносалони на столицата. Рушенето на старите кина, уви, продължава по цялата страна. Не е розово положението и в Бургас (вторият по големина морски град у нас), за което разказва в своя видеорепортаж Ирина Тодорова.  

В рамките на отминалия 74-ти кинофестивал в Кан през юли т.г. бе представен българо-френският игрален филм „Жените наистина плачат” (Women Do Cry, 2021) на режисьорския тандем Весела Казакова и Мина Милева. Той бе селектиран в паралелната конкурсна програма „Особен поглед”. Независимо от голямото му медийно отразяване както във Франция, така и у нас, филмът няма къде да се види от българските зрители на голям екран. Тенденция е много българо-чуждестранни копродукции да се представят в чужбина, но не и тук. Киноразпространението е пряко обвързано с киносалоните и заглавията, които се предлагат на реципиентите. В този смисъл е редно да се запитаме: „Имаме ли нужда от киносалони днес?!”

Киносалоните са съставна част от облика на всеки български град и ключов елемент от културните им пространства заедно с библиотеките, читалищата и музеите. Първоначално тяхното проектиране е възлагано на прочути архитекти, получили своето образование в доказани европейски университети. Целта е създаването на красиви и емблематични сгради, които освен да се впишат в централната част, да допринасят и за културната идентичност на града. Киносалоните са приемани от гражданите, във всекидневния им разговор, като водещи ориентири в картографията на конкретно населено място. 

Какво се случва в днешно време? Продължава масовото затваряне на кината, които преди демократичните промени от 1989г. бяха отговорност и собственост на държавата. Респективно същото се случва и с киноразпространението. Те са като скачени съдове, които осигуряват достъпа до разнообразно филмово културно съдържание на аудиторията. След осъществяването на приватизацията на кината и попадането им в ръцете на частни собственици, ситуацията коренно се промени. С отдръпването на държавата се настани персоналният интерес, който често е свързан с комерсиални стремежи. В повечето случаи киносалоните се разпродават с условието, че ще бъдат ремонтирани и осъвременени, което впоследствие не се случва. Превръщат ги в игрални зали, казина, магазини за хранителни стоки, домашни потреби, парфюмерии и др. А т.нар. вериги на монополистите в киноразпространението отвариха свои зали в големите търговски обекти. В същото време, т.нар. арт кина постепенно изчезват.

В киномрежата рядко се прожектират актуални фестивални заглавия, както от българското и европейското, така и от световното документално и игрално кино. Идентична е ситуацията в повечето населени места в България, дори и в големите градове. В столицата има останали само няколко кина, в които се показва т.нар. авторско и арт кино. Друг аспект, свързан с раздържавяването на киносалоните, е затварянето на летните кина. Като добри опити в днешно време и като вид алтернативи на тяхно място, са летните кинофестивали на открито. Реализират се предимно в морските градове Бургас и Варна, както и в курортите Царево и Черноморец.

Какви биха могли да бъдат мерките за решаването на проблемите, за да може не само да се опази, но и да се развива кинокултурата в България?

Парадоксът, пред който е изправено съвременното ни общество е, че има зрители с богата кинокултура, но няма достатъчно места, където да се видят показват системно съвременни български, европейски и световни филми. Реализацията на годишни български филмови фестивали с различна насоченост в определена степен изпълняват частично тази роля. Понякога се случва едно произведение да бъде харесано от директора на дадено кино и по този начин да се прожектира още няколко пъти, в които зрителите да го видят. Необходимо е тези прожекции да бъдат регулярни, т.е. всеки ден от седмицата, а не веднъж седмично с една прожекция. Проблемът е, че фестивалите като „София филм фест”, „Синелибри” и др. се реализират предимно в София и много малка част със съкратена програма, може да се види в отделни градове, което не решава цялостно проблема. Сегашната практика показва усилия в реализация на прожекции в други културни центрове и зали. Това, все пак, е крачка, макар и минимална, като надежда за развитие.
Необходима е промяна в отношението ни към кинокултурата. Да се насърчи желанието за съзидание в тази посока. Достъпът до авторските и арт филмите допринася за формирането на различен от масовия вкус, което пък е предпоставка за разнообразяване на кинорепертоара, който сега е убийствено монотонен .