Навършиха се 80 години от рождението на КШИЩОФ КЕШЛОВСКИ, който бе сред малкото източноевропейски режисьори, продължили линията на нравствения максимализъм в киното, очертана толкова ярко от Андрей Тарковски. И независимо, че също като него си отиде едва 54-годишен, той продължава да е сред най-влиятелните филмови майстори на съвремието, чието творчество се изучава в най-престижните университети по света. При положение, че никога не се е стремял да снима "глобално" кино. Интереса си към по-камерните теми сам обяснява с това, че никога не мисли с понятия като "общество" или "народ".

"60 милиона французи, 40 милиона поляци или 65 милиона англичани – всеки от тях си има свой, единствен живот. Това е за мен главното." - споделя приживе Кешловски.

Особено се вълнува от темата за уникалното стечение на обстоятелствата във всеки живот, смятано от повечето хора за проста случайност,  но което предопределя съдбите на всеки от нас. "Понятието случайност е неговият ключ за описанието на тайната на човешкия живот", – смята и Кшищоф Зануси, друг голям полски кинорежисьор, прославил се още през 1970-те години като един от най-значимите представители на прочутото полско кино на моралното безпокойство[1].  Според него, самият живот на Кешловски ни подтиква да размишляваме върху това, което е изразено в повечето му филми (особено ясно в последните), а именно, че животът, който ни е познат като осезаема реалност, е плетеница от многообразни причини и следствия, но всъщност не може да бъде разбран, ако изхождаме само от тази реалност. Финалът на трилогията "Три цвята" ("Синьо", "Бяло" и "Червено") разкрива тайнствения смисъл в различните съдби, обвързани по волята на случая, така както именно случаят обединява трите вариации в съдбата на главния персонаж от филма "Случай" (Przypadek, 1987), който е по-известен с англоезичното си заглавие "Blind Chance" [2]
Именно това е първият филм на Кешловски, представен на фестивала в Кан (в програмата "Особен поглед") осем години след удостояването в Москва със "Златна награда" за дебютния му игрален филм "Кинолюбител" (Amator, 1979). През 2014-та филмът се завръща в Кан вече в реставрирана версия и с подобрено качество като част от програмата "Канска кинокласика" (CANNES CLASSICS). А от текста на Тарик Калди, публикуван на официалната фестивална страница, научаваме, че творбата на легендарния режисьор е била забранена в родината на Кешловски – Полша. Вероятно, защото предлага философски поглед върху свободната воля и съмнителните принципи – теми, които винаги са били близки до сърцето на режисьора.

Подробности за ранните години от живота на Кешловски научаваме от неговата автобиография, написана в началото на 1980-те години: 

"Роден съм на 27 юни 1941г. във Варшава. Войната, а после болестта на баща ми, станаха причина да живея в много градове. Основното си образование завърших в Мерошов, Валбжихска околия. Средното си образование - Държавен лицей за театрална техника - завърших през 1962 г. във Варшава. След това работих. През 1964 г. постъпих във Висшето държавно театрално и филмово училище в Лодз, специалност режисура. Завърших през 1969 г. За кратко, в продължение на шест месеца, работих в Кооперативно филмово студио във Варшава, след това в Студио за документални филми (СДФ), където работя до днес и снимам множество филми. От 1974 съм член на Творчески колектив "Тор". През 1979 г. напуснах работата на половин щат в СДФ, за да заема длъжността заместник-художествен ръководител на "Тор" и половин щат в Творчески колективи при Предприятие за разпространение на филми. От 1979 г. работя и като преподавател в Шльонския университет в Катовице."

На Кешловски неведнъж му се налага да пише автобиографични справки. Пише ги, когато подава документи за постъпване в училище, за командировки в чужбина и за издаване на задграничен паспорт, който между другото (особено през 1970-те) нееднократно му е бил отказван. Пише ги, когато сменя местожителството и местоработата си... Цитираната по-горе автобиография е показателна за отношението му към живота – с право е смятан за делови, прецизен, непатетичен човек. [3]

Световна известност получава едва през 1988 година. Тогава излизат "Кратък филм за едно убийство" (Krótki film o zabijaniu) и "Кратък филм за любовта" (Krótki film o milosci), които впоследствие са включени в 10-серийния му телевизионен сериал "Декалог", излъчен в телевизионния ефир на Полша през 1989-1990 г.

За "Кратък филм за едно убийство" Кешловски получава наградите на журито и на международната критика (FIPRESCI Prize) от фестивала в Кан, както и първия приз за най-добър европейски филм на новоучредената Европейска киноакадемия, наричан в онези години „Феликс“.  "Кратък филм за любовта" е удостоен още със специалната награда на журито в Сан Себастиан и с наградата на публиката в Сао Пауло. 

Тези два игрални филма, целият "Декалог" и всички останали кинотворби до края на живота на Кешловски, се раждат благодарение на тясното му сътрудничество с адвоката Кшищоф Пиесевич, който е постоянен съавтор на неговите сценарии. А писателят, с когото не се разделя нито за миг в онези трудни времена за Полша, е Албер Камю. Влиянието на "Чужденецът" и "Падането" откриваме най-отчетливо именно в "Кратък филм за едно убийство". "Кой знае, ако Албер Камю беше правил филми, те може би щяха да приличат на филмите на Кшищоф Кешловски" – констатира след време известният полски поет Адам Загайевски.[4]   
"Естествено, не само заради Камю създателят на "Три цвята" ("Синьо", "Бяло" и "Червено") решава да поеме срещу течението на полската филмова традиция, да се откъсне от историята и от разнищването на социалните проблеми. Той беше художник, който носеше бунта и отчаянието. Усещаше дефицита на смисъл в обкръжаващия го свят. Търсеше "светлина в мрака". Започна все по-задълбочено да насочва камерата към себе си и не се страхуваше да навлезе в сферите, наречени метафизика, да застане пред онова, което е обвито в тайна, което в човешкото единоборство със съдбата е "най-важно, но невидимо за окото". Заради смелостта си трябваше най-напред да заплати с остри критики и неразбиране в собствената си родина; а после - с нечовешки труд: в продължение на шест години (1988-1994) засне 16 филма (в това число са включени и десетте епизода на "Декалог" - бел. моя)." [5]

"Когато по време на военното положение всички бяхме объркани и дезориентирани, единствено той знаеше накъде да върви... Пое по друг път – да гледа на съвременния живот през призмата на психологията и духовността. Оказа се, че е бил прав" – установява след години Анджей Вайда.

Не бива да забравяме, че първоначално Кшищоф Кешловски се изявява като страстен документалист, но се отказва от документалното кино, защото се убеждава, че чрез него не би могъл да достигне до същината на проблемите, които иска да изследва. Опасява се е от прекомерната намеса в живота на другите. Страхува се документалното наблюдение да не навреди на героите му. Признава, че има сфери на човешката интимност, където не бива да се влиза с камера: не може да се направи документален филм за любовта, например. Но игралното кино е в състояние да го направи. И той го доказва със своя превъзходен "Кратък филм за любовта", който е невероятно изтънчен, нежно-печален и елегично-състрадателен разказ за плахата и беззащитната любов в света на девалвиращите чувства, в който господстват пошлостта и грубостта. И чрез него всъщност демаскира голямата вреда от воайорството за истинските чувства, предупреждавайки ни индиректно за опасностите от днешните риалита и всичките разновидности на телевизионно надничане в интимния живот на хората.  

Едва ли може да има по-недвусмислен израз на нравствения му максимализъм от това, на което се опитва да научи своите студенти. 
А то е, че не е важно къде ще сложиш камерата, важното е защо ще я сложиш на точно определено място.

 "Декалог" се превръща в международен хит, излъчван от много телевизии по света (без нашата) в началото на 1990-те години. Благодарение на огромната му полулярност, Кешловски получава примамливи предложения за работа от чуждестранни продуценти (предимно френски), което му дава възможност да създаде  "Двойнственият живот на Вероника" (La double vie de Véronique, 1991) и безсмъртната си трилогия – "Три цвята: Синьо" (Trois couleurs: Bleu, 1993), "Три цвята: Бяло" (Trois couleurs: Blanc, 1994) и "Три цвята: Червено" (Trois couleurs: Rouge, 1994). След което обявява, че повече няма да прави филми. И за разлика от други свои колеги, които се завръщат към любимата професия след подобни изявления, удържа на думата си. 

Според Кшищоф Зануси, постижението на Кешловски е изключително. Той достига най-висок статус в европейското кино, нареждайки се до гиганти, като Федерико Фелини, Ингмар Бергман и Луис Бунюел. Просто не е искал да се съревновава със собствената слава. Но със своя успех, дошъл след падането на комунизма, доказва, че изкуството може да постигне много повече в условията на свобода, отколкото при диктатура. И с това се превръща в твърде неудобен пример за всички проповедници на марксизма – както в Полша, така и в Западна Европа. [6]  

Хуманизмът на късния Кешловски се проявява именно в това, за което го упрекват. В това, че неговите герои живеят вече в общество на потреблението и все повече губят своята самобитност. След като показва в "Декалог", че поляците страдат не само от бедност, в "Три цвята" режисьорът настоява на това, че бедите на французи или швейцарци не произтичат от богатството им, а от това, че и те също са хора. И в този смисъл Европа, според представата на Кешловски (даже без определението "християнска"), се оказва единна.

В тази връзка ми се иска да цитирам откъс от книгата на Андрей Плахов, посветена на 33 звезди на световната кинорежисура. В нея е казано следното за Кешловски:  "Той не повтаря съдбата на онези емигранти от Източна Европа, превърнали се в родината си в експортна стока, а на Запад — в гастарбайтери. Той приема правилата на постмодернистичната игра на баналност и красивост с всичките й цветове, звуци, аксесоари, сюжетни и жанрови клишета. Но въпреки всичко неговият постмодернизъм е с човешко лице, върху което са отразени и щастието, и страданието.
Кешловски, както и Бергман, вярваше не в предопределенността на съдбата, а във взаимообусловеността на човешките постъпки. Не в абстрактната борба на доброто и злото, а в онези физически и духовни сили, които разкъсват човека на две и заедно с това му помагат да намери своето прекрасно отражение в света. Носейки в себе си трагичния опит на реалния социализъм, Кешловски не се затваря в този опит и не се спасява с бягство в някаква дисидентска Страна на огледалата. А заставя двете части на Европа ако не да се слеят, поне за миг да се видят една друга — като в огледало". [7]

А ето как самият кинорежисьор се изповядва в автобиографичната си книга "Кешловски за Кешловски", издадена през 1993 г.:
"Моята цел е да видя нашия вътрешен свят, който е невъзможно да се заснеме с камера. Тази цел е непостижима – към нея можеш само да се доближиш. Струва ми се, че това  е главната задача на изкуството и преди всичко – на литературата. Има няколко стотици книги, които ни помагат да надникнем в самите глъбини на човешката душа: романите на Камю и Достоевски, пиесите на Шекспир и древногръцките драматурзи, прозата на Фокнър, Кафка, любимия ми Варгас Льоса – например, неговият "Разговор в Катедралата".
За литературата това е възможно. Киното обаче няма съответните средства – то не е достаточно тънко и е прекалено праволинейно. Макар че праволинейността може понякога да се превръща в многозначителност. Например, в един от моите филми има сцена с бутилка мляко. Тя се накланя, млякото се излива. И изведнъж някой приписва на това особено значение, за което въобще не съм мислил. За мен бутилката с мляко си беше просто бутилка с мляко и ако то се излива, значи са го разлели. Нищо повече. Въобще не съм имал предвид, че е рухнал светът. И това съвсем не е някаква асоциация с млякото на майката, която героинята твърде рано изгубва. Не съм влагал в тази сцена подобни значения. Обаче са ги открили другите. И именно върху това е основано киното.
Опитвам се да обяснявам това на младите си колеги. Пламъкът на запалката означава само това, че тя е запалена. Ако не запали – означава, че е повредена. Нищо повече. Но ако един път от десет хиляди се окаже, че това крие по-дълбок смисъл, – значи някому се  е удало да сътвори чудото. До подобно чудо се е добрал някога Орсън Уелс, а от съвременните режисьори, може би само Тарковски. Няколко пъти такова чудо са извършвали Бергман и Фелини, както и Кен Лоуч – във филма си "Кес".
Разбира се, това със запалката е глупав пример. Аз просто искам да кажа за буквалността на киното. Целта ми е била да я избягвам. Знам, че никога няма да се получи, както, навярно, никога няма да успея да  представя в цялата му дълбочина вътрешния живот на своите герои. А главното, към което трябва да се стремиш, докато снимаш филм, е да помогнеш  на зрителя да види във филма себе си."

През 1995-та – само година преди да си отиде от този свят, Кшищоф Кешловски е номиниран за две награди "Оскар" (за режисурата и сценария на последния си филм "Три цвята: Червено"). А през 2011-та му бе отредено заслужено място сред водещите имена на световното кино в класация на 130-те най-добри филми в цялата история, съставен от международната синефилска общност „A Band Apart“. В престижния списък са включени 7 филма на Стенли Кубрик, 5 филма на Ингмар Бергман и Андрей Тарковски и по 4 филма на Кшищоф Кешловски, Дейвид Линч и Терънс Малик. 

___________________________________
Бележки:
1. Занусси, Кшиштоф. "Прощай", Киноведческие записки, 2011, №98, текстът е достъпен на интернет адрес http://www.kinozapiski.ru/data/home/articles/attache/36-40.pdf .
2.  Пак там.
3.  Завишлински, Станислав. "Той носеше бунта и отчаянието", в. Плюс-минус, 17-18 март 2001.
4.   Пак там.
5.   Пак там.
6. Занусси, Кшиштоф. "Прощай", Киноведческие записки, 2011, №98, текстът е достъпен на интернет адрес http://www.kinozapiski.ru/data/home/articles/attache/36-40.pdf
7. Плахов, Андрей. Всего 33. Звезды мировой кинорежиссуры,  Аквилон, 1999, текстът е достъпен на интернет адрес http://coollib.com/b/105048/read