СТАТИИ

• 
• Add new коментар

Днес e Международният ден на детето и това ме подтикна да предложа една нова моя подборка на някои от най-добрите филми за детството в историята на киното. Подреждането на заглавията в нея е по реда на излизането на всяко от тях през годините.   

„ХЛАПЕТО“ (The Kid, 1921) – реж. Чарли Чаплин
Първият пълнометражен филм на гениалния актьор като режисьор и до днес се нарежда сред най-значимите кинотворби за трудното детство на сираците. Той е едновременно блестяща комедия и разтърсваща драма.
Изпълнителят на главната роля е петгодишният Джеки Кугън, когото Чаплин открива на сцената, където детето играе редом с възрастните. Малкият Джеки се оказва роден актьор и успява да предаде по изумителен начин всичко, което е искал от него великият режисьор.

"НУЛА ЗА ПОВЕДЕНИЕ" (Zéro de conduite: Jeunes diables au collège, 1933) – реж. Жан Виго.

Това е разтърсващ филм за не­щас­тни­те де­ца от бедни семейства, об­ре­че­ни на жал­ко съ­щес­тву­ва­не в про­вин­ци­ал­но държавно училище-ин­тер­на­т, прес­лед­ва­ни от тъ­пи и жес­то­ки учи­тели-са­дис­ти. Те вдигат стихиен бунт, свалят дър­жав­ния флаг от учи­лищ­на­та сгра­да и развяват зна­ме­то на анар­хи­я­та. Малките бунтовници ата­ку­ват събралите се за празник пред училището пре­по­да­ва­те­ли и важ­ни гос­ти, като пре­фек­та и све­ще­ни­ка, а също и група вой­ни­ци и по­жар­ни­ка­ри. Ста­ри кни­ги, скъ­са­ни обув­ки и ка­мъ­ни политат вър­ху гла­ви­те на пред­ста­ви­те­ли­те на влас­тта, а че­ти­ри мом­че­та, подска­чай­ки безгрижно по пок­ри­ви­те, напускат за­ви­на­ги ин­тер­на­та, пише Тодор Андрейков във втория том на своята „История на киното“. Много скоро след премиерата му на 7 април 1933 г. този филм е осъ­ден су­ро­во от ка­то­ли­чес­ка­та пре­са и заб­ра­нен от френ­ска­та цен­зу­ра. „Ка­но­ни­зи­ран” е ед­ва през 1950 г.  

"ДЕЦАТА НИ ГЛЕДАТ" (I bambini ci guardano, 1944)– реж. Виторио Де Сика.

Великият майстор на киното на италианския неориализъм, който през 1940-те години вече е популярен като актьор, е сред първите, които насочват погледа си към социалните проблеми в своите ранни филми като режисьор. В „Децата ни гледат“ бъдещият създател на някои от най-известните неореалистични шедьоври („Шуша“, „Крадци на велосипеди“, „Умберто Д.) показва през очите на четиригодишно момче разрушението на семейството. Колкото и да е странно, но до този момент нито един италиански филм не е проявявал интерес към темата за децата и техните емоционални преживявания и драми във времената на социални и военни катаклизми.  

"ГЕРМАНИЯ, ГОДИНА НУЛА" (Germania anno zero, 1948) – реж. Роберто Роселини. 
Последният филм на основателя на италианския неореализъм от неговата „военна трилогия“ е мрачна визия за детството в Берлин през първите години след Втората световна война. Заснет  с непрофесионални актьори сред руините на града, този незабравим шедьовър разкрива по най-безкомпромисен начин опустошителните последици от нацизма за най-невинните му жертви – децата.

„ЗАБРАВЕНИТЕ“ (Los olvidados, 1950) – реж. Луис Бунюел.

Трогателен и в същото време жесток разказ за детската престъпност, който е заснет също в стилистика близка до тази на италианския неореализъм. Макар и излязъл преди повече от половин век, проблемите, поставени в този мексикански филм, не са изгубили своята актуалност и острота ни най-малко и в наши дни. За него Луис Бунюел е заслужено удостоен с наградата за най-добър режисьор на кинофестивала в Кан през 1951 г.

„ПЕСЕНТА НА ПЪТЯ“ (Pather Panchali, 1955) – реж. Сатяджит Рей.

Това е първото заглавие от прочутата трилогия „Светът на Апу“ на най-големия индийски режисьор в историята на киното. Премиерата му е възторжено посрещната на кинофестивала в Кан през 1956г. Неподправената история за съдбата на обикновено селско момче от обедняло семейство на брамин получава специална награда за най-хуманен документ (Best Human Document). Филмът моментално прославя едва 34-годишния си създател, който впоследствие удивява света с още шедьоври, като „Музикалната стая“ (1958), „Богинята“ (1960), „Чарулата“ (1964), „Дом и свят“ (1984) и др.

„400-те УДАРА“ (Les quatre cents coups, 1959) – реж. Франсоа Трюфо.

Дебютният филм на Трюфо му носи наградата за режисура от фестивала в Кан през 1950г. и моментално го поставя на картата на световната кино, проправяйки пътя и на неговите колеги (Годар, Ромер, Рене, Шаброл, Ривет, Варда и др.) с техните авангардни проекти.  "Този автобиографичен филм до голяма степен представлява дневник на едно детство, тъй като самият автор е бил „млад престъпник“ измъкнат от един много лош път, благодарение на приятелството му с Андре Базен (главен редактор сп. "Кайе дю синема" - бел. моя). Филмът изцяло е реализиран в естествен декор и с малко финансови средства. Неговият международен успех допринася за възхода на френската „Нова вълна“. Тази чувствителна, нежна и искрена творба разкрива един много интересен автор.“ (Жорж Садул)

"ДОБРО УТРО!" (Ohayo, 1959) – реж. Ясуджиро Одзу. 

Две буйни момчета, които живеят в предградие на Токио, са решени на всяка цена да има и в техния дом телевизор, за да могат да гледат любимите си сумо борби и бейзбол. Баща им обаче, който предсказва, че „телевизията ще произведе 100 милиона идиоти“, отказва категорично, заповядвайки им да млъкнат. Горкият, не може да знае, че това ще ги провокира към истински бунт, изразен чрез ... мълчание. Това е 50-ят филм на великия японски режисьор Ясуджиро Одзу, който демонстрира за сетен път изключителното си кинематографично умение да разказва поучителни семейни истории. И този път доказва по най-убедителен начин, че по темата за взимоотношенията между бащи и деца е най-големият майстор в световното кино.

"СЕРЬОЖА" (Сережа, 1960) – реж. Георгий Данелия и Игор Таланкин.

Майката на петгодишния Серьожа се омъжва и в семейството се появява "нов татко" (акт. Сергей Бондарчук). Серьожа предпочита да го нарича по фамилия – Коростелев. Може би, защото Коростелев скоро става за момчето не само истински баща и най-добър приятел, но и единственият възрастен човек, който разбира, че си има работа с отделна личност... Може би именно от този филм е дошла идеята на Валери Петров за прекрасния образ на вуйчо Георги (акт. Апостол Карамитев) от сценария му за "Рицар без броня". Филмът е режисиран от все още начинаещия през 1960 година Георгия Данелия, познат на нашата публика с "Не тъгувай" и "Мимино" най-вече, и от дебютанта Игор Таланкин, прославил се по-късно с "Отец Сергий" отново с участието на Сергей Бондарчук. 

„ДА УБИЕШ ПРИСМЕХУЛНИК“ (To Kill a Mockingbird, 1962) - реж. Робърт Мълиган.

Атикус Финч е адвокат в малко градче, в което господстват расовите предразсъдъци. Той се опитва не само да отгледа здрави своите деца, останали рано без майка, но и да възпита у тях чувството на толерантност. Вниманието е фокусирано върху първите крачки на Джем и Скаут от света на фантазиите към коренно различния свят на юношеството, в който вече се формират разбиранията за жизненоважни понятия като благородството, състраданието, справедливостта и равенството. 
Филмът е екранизация по едноименната книга на Харпър Ли, обявена за най-добрия роман на XX век от американското списание Library Journal и за най-добрия роман на всички времена във Великобритания. Отличен е с 3 награди "Оскар" – за най-добър актьор в главна роля (Грегъри Пек), най-добър адаптиран сценарий и най-добра сценография. 

„РИЦАР БЕЗ БРОНЯ“ (1965) – реж. Борислав Шаралиев.

„На метър под нивото на нашия поглед съществува, живее, радва се и страда светът на децата, който има своите проблеми и закони. 
Често ли ние възрастните се вглеждаме в този свят с необходимата любов? Дали ние с вас сме добри възпитатели? По своя стил филмът е чужд на плакатността, стремим се да кажем най-важното в подтекста…“  (Валери Петров)
С "Рицар без броня" бе поставено началото в нашето кино на цяла поредица филми, разкриващи сблъсъка на децата и юношите с консуматорската стихия на възрастните, с грубия практицизъм и духовната ограниченост на повечето от тях.   

„КЕС“ (Kes, 1969) – реж. Кен Лоуч. 

Това е затрогващата история на малкия Били Каспър, който не намира топлина и близост нито у дома си, нито в училище, поради което се опитва да ги открие сред природата. В общуването с едно соколче (по-точно керкенез), което нарича Кес, открива онова, което му липсва... до мига, в който брутално ще му го отнемат и трябва отново да се изправи съвсем сам срещу жестоката си съдба…
Филмът прославя шотландския режисьор Кен Лоуч, който впоследствие се нарежда сред най-ярките представители на британското социално кино и дори печели на два пъти „Златна палма“ в Кан – през 2006-та с „Вятърът в ечемичените ниви“ и през 2016-та с "Аз, Даниел Блейк".

"ХАРТИЕНА ЛУНА" (Paper Moon, 1973) – реж. Питър Богданович.

Райън О'Нийл си партнира със своята дъщеря Тейтъм О'Нийл в тази блестяща комедия под режисурата на Питър Богданович, съумял да разкаже по невероятно оригинален начин за нелекия живот на американците по времето на Великата депресия през 1930-те години. Главният  герой е мошеник и аферист, също както и главната героиня. Но те не са Бони и Клайд, а събрани по волята на съдбата на погребението на нейната майка. Тя е очарователно 9-годишно момиче, а той чаровен  мъж над трийсетте. Основното достойнство на филма, освен блестящата актьорска игра (Тейтъм О'Нийл става най-младата носителка на "Оскар" в историята на киното), е абсолютната липса на пошлост на фона на предизвикателното остроумие буквално във всяка сцена. За съжаление, съвременните тъпи кинокомедии не издържат никакво сравнение с находчивостта и иронията, с които е направен "Хартиена луна". 

"ДУХЪТ НА КОШЕРА" (El espíritu de la colmena, 1973) – реж. Виктор Ерисе.

Този филм, считан с основание за един от шедьоврите на испанското кино, е създаден в края на диктаторския режим, наложен от генерал Франсиско Франко още през 1939г. Той ни връща в самото му начало, за да разкрие по иносказателен начин чрез един силно въздействащ магически реализъм по испански вътрешния свят на седемгодишно момиченце на име Ана. Ролята изпълнява Ана Торент, която впоследствие ще се превъплъти дори още по-убедително във филма на Карлос Саура „Да отгледаш гарвани“. Филмът е удостоен със „Златна раковина“ от международния кинофестивал в Сан Себастиан през 1973г.

„ДА ОТГЛЕДАШ ГАРВАНИ“ (Cria cuervos, 1975) – реж. Карлос Саура.
„Темата за детството, което Саура никога не смята за "златна възраст" е централна в този му филм. Заглавието идва от испанска поговорка, която гласи: “Отгледай гарвани, та да ти изкълват очите”… Той е като рентгенова снимка на фантастичния свят на Ана, на нейната афункционална връзка с възрастните, а оттук и като рентгенова снимка на семейството, разгледано като микрокосмос на едно общество.” (Роман Губерн)

„ИЗВЪНЗЕМНОТО” (E.T. the Extra-Terrestrial, 1982) – реж. Стивън Спилбърг.
Това е един от трите най-известни филма на Спилбърг (заедно с "Челюсти" и "Похитителите на изгубения кивот"). В него се разказва за самотно момче, което се сприятелява с извънземно, изоставено на Земята. Елиът заедно със своите брат и сестра му помага да се върне у дома, опитвайки се междувременно да го скрие от майка си и правителството. Едва ли има друг филм в историята на киното, който да е оказал по-мощно въздействие върху въображението на децата по целия свят. Не случайно британският вестник "Дейли телеграф" припомня, че той е обявен за най-добрия филм за деца на всички времена въз основа на анкета, проведена от  компанията за онлайн проучвания onepoll.com.
Шедьовърът на Спилбърг е и една от най-успешните в комерсиално отношение продукции в историята на киното. Приходите от неговото световно разпространение в кината възлизат на $792,9 млн., според данни на IMDB. А това означава, че надхвърлят близо 80 пъти сравнително скромните разходи за заснемането му от $10 млн.!   

„ФАНИ И АЛЕКСАНДЪР“ (Fanny och Alexander, 1982) – реж. Ингмар Бергман.

Един от най-прочутите филми на гениалния шведски режисьор. В него историята на семейство Екдал е видяна през очите на две деца (сестра и брат) на име Фани и Александър. Докато семейството е неразделно, те са щастливи и без страх се отдават на своите чудесни мечти. Обаче загубата на близките им хора пробужда чувства на печал и ненавист към света на възрастните. Но ако Фани успява да опази светлината в душата си, то Александър се загубва в тъмния и жесток вътрешен лабиринт…
Съвършеният в режисьорско отношение филм успява да пресъздаде изключително убедително на екрана не само външната атмосфера на една определена епоха, но и дълбоко скритите в детската душа мигове на очарование и жестоко душевно страдание.

„КЪДЕ Е ДОМЪТ НА ПРИЯТЕЛЯ?“ (Khane-ye doust kodjast?, 1987) – реж. Абас Киаростами.

Сюжетът на този ранен филм на един от най-големите ирански майстори на киното, е съвсем прост. Ученикът Нематзаде е предупреждаван вече три пъти от учителя си, че трябва да пише домашните си в тетрадка. Ако това се повтори още веднъж, момчето може да бъде изгонено от училище. Неговият съученик Ахмад, с когото стоят на един чин, открива, че е взел неволно тетрадката на Нематзаде. Той не иска да се чувства виновен за наказанието на приятеля си и решава да му върне тетрадката на всяка цена. Но живее в съседно село и дори не знае къде е домът му?

„СБОГОМ, МОМЧЕТА“ (Au revoir les enfants, 1987) – реж. Луи Мал.

„Филмът е вдъхновен от най-драматичния спомен от моето детство. През погледа на Жюлиен, момченцето, което много прилича на мен от онова време, се опитвам да се върна към първото, най-силно приятелство, брутално разрушено от внезапно нахлулия през стените на колежа свят на възрастните - с неговите предателства, предразсъдъци и насилие.“ (Луи Мал) 
"Сбогом, момчета" е отличен със „Златен лъв“ на кинофестивала във Венеция през 1987г. и с Европейска филмова награда за най-добър сценарий (на Луи Мал) през 1988г.

„БЕЛИЯТ БАЛОН” (Badkonake sefid, 1995) – реж. Джафар Панахи.

Това е дебютният филм на препатилия от ислямистката цензура майстор на киното, достойно продължаващ делото на великите ирански режисьори Абас Киаростами и Мохсен Махмалбаф. Той разказва историята на едно момиченце, което мечтае да получи като подарък за персийската Нова година неголяма, но много красива златна рибка. Проблемът е в това, че тя не е никак евтина и му се налага дълго да моли майка си. Но на празниците се сбъдват желания и то получава нужната му банкнота, за да си купи мечтаната рибка. От този момент започва неговото трогателно и увлекателно пътешествие из квартала, по време на което момиченцето се среща с редица нелицеприятни страни от света на възрастните. Уникален филм – истинско малко бижу на великото иранско кино.

„ДЕЦА НА НЕБЕТО“ (Bacheha-Ye aseman, 1997) – реж. Маджид Маджиди.
Простичката история, разказана в този филм (известен и под заглавието "Децата на рая"), препраща към прекрасните неореалистични творби на Де Сика „Шуша“ и „Крадци на велосипеди“. Но, както правилно отбелязва руският историк на киното Сергей Кудрявцев, в случая със съвременното иранско кино е най-поразително не толкова тематичното, стилово и естетическо сходство с италианския неореализъм, колкото духовното родство помежду им. Маджид Маджиди, който е сред най-известните ирански режисьори, се превърна и в мой любимец, след като гледах именно този му филм. А и може би не е без значение да се знае, че това е първата иранска продукция, номинирана за "Оскар" в категорията "най-добър чуждестранен филм". Впоследствие Иран спечели на два пъти престижното отличие с филмите на режисьора Асгар Фархади ("Раздяла" и "Търговският пътник").

"ЗАВРЪЩАНЕТО" (Возвращение, 2003) – реж. Андрей Звягинцев.

С дебюта си режисьорът, който днес е номер 1 в Русия, предизвиква основателни сравнения с Андрей Тарковски, доколкото  също като него се прочува с филм, посветен на темата за детството и получава "Златен лъв" от Венецианския кинофестивал.
Историята е привидно проста . В живота на двама братя, съответно на 12 и 14 години, неочаквано се появява непознат мъж, представящ се за техния баща, когото са виждали само на снимки отпреди десет години. Както те, така и ние, зрителите, не научаваме нито причината за неговото дълго отсъствие, нито причината за внезапното му завръщане. Появата на странния и чужд за двете момчета човек преобръща живота им, особено след онова, което се случва на изоставения остров, където ги води на екскурзия. 
Историята бащи – деца, като всеки архетип, е неизчерпаема. Затова и Звягинцев се завръща постоянно към нея в някои от следващите си филми  ("Изгнание", "Левиатан", "Нелюбов").

„ПОКАНИ МЕ ДА ВЛЯЗА“ (Låt den rätte komma in, 2008) - реж. Томас Алфредсон.

12-годишният Оскар живее в малко селце близо до Стокхолм. Той е подложен на системни унижения от своите съученици. Но приятелството със съседско момиче преобръща живота му. То го учи на смелост, а Оскар пробужда потребността му от любов. Но това не е достатъчно, защото момичето е измъчвано и от жажда за кръв.
"Това сияйно шведско арт съкровище, адаптирано за голям екран от Джон Айвиде Лидквист по собствения му роман и режисирано с въображение и сдържаност от Томас Алфредсон, освобождава вампирските филми от изхабените клишета като близки планове на трептяща гръд и кръвясали зъби и вместо това ни предлага хладнокръвно балансиран и напълно покоряващ разказ за самотата и любовта..." (Елена Умано) 
Филмът е заснет по мотиви от едноименния роман на шведския писател  Йон Айвиде Линдквист, издаден в родината му през 2004г.

„В ЦАРСТВОТО НА ПЪЛНОЛУНИЕТО" (Moonrise Kingdom, 2012) – реж. Уес Андерсън. 

„Никога не е късно да имаш щастливо детство“ – това парадоксално на пръв поглед изречение на прочутия психолог Милтън Ериксон, би могло да послужи като епиграф към тази чудесна носталгична комедия, пробуждаща спомена за отдавна изтсласкани в безсъзнателното детски желания и копнежи. 
Филмът ни предоставя уникалния шанс да се срещнем със скритото вътре в нас дете и с неговите умения да получава искрено и незамъглено наслаждение от живота.

"УАДЖИДА" (Wadjda, 2012) – реж. Хайфа Ал-Мансур. 

Това е историята на десетгодишно момиченце от Саудитска Арабия, което мечтае да има зелен велосипед и преодолява немалко социални забрани, за да го получи. Така например, то се включва в състезание по рецитиране на части от Корана, за да спечели достатъчно пари, с които да си купи мечтаното колело, нарушавайки по този начин социално табу в кралството, където жените са лишени от редица права, включително и да карат велосипед. Това е първият пълнометражен филм, заснет от жена–режисьор от Саудитска Арабия. На Хаифа Ал-Мансур обаче ѝ се наложило да ръководи снимките от фургон, паркиран недалече от снимачната площадка, изпращайки указанията си чрез радиовръзка.