Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

РОСИЦА ВЪЛКАНОВА (продуцент): КОМПЕТЕНТНОСТТА, КОЯТО ПРЕБОРВА ДИСОНАНСИТЕ


13.01.2021  Текст:  Анастас Пунев Росица Вълканова

СТАТИИ

   

13 януари e професионалният празник за всички, които работят в областта на българското кино. Тази дата е обявена за Ден на българското кино с Държавен указ през 2005 г. Но този ден е подходящ повод и да се вслушаме в трезвите думи на хора като Росица Вълканова, която признава, че "българското кино разочароващо бавно напредва". Повече по темата за развитието му през годините, както и за нейния личен опит като продуцент на някои от най-добрите ни филми, може да научите от интервюто на Анастас Пунев във filmsociety.bg. Благодарности за любезното съгласие на издателите на този сайт за повторното му публикуване в "Другото кино". 
 

 РОСИЦА ВЪЛКАНОВА: КОМПЕТЕНТНОСТТА, КОЯТО ПРЕБОРВА ДИСОНАНСИТЕ

Преди 25 години най-касовите филми по света са „Умирай трудно 3“ и „Играта на играчките“, докато у нас кино почти не се произвежда. Въпреки това точно тогава Росица Вълканова стартира собствена продуцентска къща – КЛАС, която не спира да продуцира филми и до днес. А след трудното начало идват „Писмо до Америка“, „Обърната елха“, „Подслон“, „Безбог“... Дори само тези четири филма дават представа за дейността на Росица – тя обхваща поне няколко различни периода в българското кино (постепенното излизане от кризата на 90-те, възроденият интерес на българската публика към родните филми от средата на първото десетилетие на ХХI в. и все по-честите фестивални успехи през следващото), но при всичките разлики помежду им има нещо силно обвързано и то е, че зад тях стоят колективните усилия на целия екип, включително на продуцента. Мястото на продуцента в този екип е централната тема на този разговор.

Поздравления за професионалния юбилей! Ако погледнете 25 години назад, вярвали ли сте, че киното у нас ще се развие по начина, по който изглежда сега?

Напротив, имах по-големи очаквания! Разочароващо бавно напредваме, макар че изминахме голям път. Работя с много европейски партньори, познавам европейските практики добре и ми е много криво, че тук сме като в каменната ера! И не защото все още не можем да подаваме проектите си електронно (това е срамота, разбира се), а защото за 30 години в Националния филмов център нито една практика (доказано неработеща) не можа да бъде променена.

Промени не са възможни според мен, когато не е ясна посоката, в която се върви, когато не са ясни основните принципи, по които системата функционира устойчиво, когато резултатът от всичко, което се прави, няма никакво значение...

Продуцентите в България работят в една нездравословна среда, те носят огромна финансова и морална отговорност, те изнесоха целия товар на „прехода“ в областта на филмовото производство, но не съм чула или прочела нито ред, в който някой да спомене дори дума за това. Явно по-лесно може да се промени из основи някоя практика, отколкото манталитета на хората.

Принципът на проектно (конкурсно) финансиране на киното, чийто мотор е продуцентът (за разлика от централизираното администриране на процеса), е заимстван от европейските практики и въведен у нас още през 1992 г. и на хартия ние работим по европейски модел, но на практика разривът между продуцентите и институциите, които следва да подпомагат тяхната работа, расте. В началото беше съвсем естествено продуцентите да са по-напред от институциите, защото те са практиците в процеса, но вече близо 30 години институциите само крепят статуквото. Те някак органично се боят от промени, от актуализация, от отговорност.

Разбира се, става дума и за капацитет, интелектуален и прифесионален, става дума и за компетентността на директорите на НФЦ, на министрите на културата, на депутатите и на властта като цяло, но това е до голяма степен бюрократичен синдром – за чиновника най-мръсната дума е „свобода“. За огромно мое съжаление, общността, която би трябвало да е коректив на институциите, да е антибюрократично настроена, също не успя да набере достатъчно (като колективна мярка) познания, опит, самочувствие и компетентност, за да може да наложи промени.

Опити бяха правени много, но без особен резултат, понеже критичната маса от хората, които търсят промяна и развитие, и по-голяма свобода, е недостатъчна. Все още не сме достигнали точката, когато достатъчно много хора ще кажат „така повече не може“ и ще поискат и постигнат съществена промяна, защото ще са достатъчно много.

А Вашите лични виждания като продуцент промениха ли се за тези 25 години?

За добро или за лошо, разбирането ми как трябва да работя не се е променило. Изгубих малко от наивитета си, надявам се! Натрупах опит. В първия ми филм, през 1995-1996 г., бях делегиран продуцент, точно във времето на хиперинфлацията и фалита на банките. Беше страшно. Режисьорът Едуард Захариев почина, преди филмът да бъде завършен, мислех си, че съм попаднала в най-дълбокото, че няма накъде повече. Оказа се, че греша – всеки филм е нова вселена, ново предизвикателство и въпреки опита изобщо не става по-лесно с годините, а напротив.

В навечерието сме на промени в Закона за филмовата индустрия, като те ще засегнат и работата на продуцентите. Оптимист ли сте, след като участвахте активно в дискусиите по законопроекта?

Да, бях член на работната група за промените в ЗФИ. Напуснах я с усещането, че няма ясна визия защо и как се променя законът, че промените не са принципни и цялостни. Сега не знам какъв точно е текстът на крайния проект, но се опасявам, че без глава, без авторитетен водач, няма процес, който да е градивен. Разбира се, всеки има свое мнение, но от векове знаем – орел, рак и щука теглят колата в три различни посоки, а тя стои на място. Една от болестите на нашия преход е подмяната на ценности, затова се ползваме и от някаква псевдодемокрация, чалга вариант на оригинала. Съберат се 20 души с различни виждания и интереси, нищо смислено не произлиза от техните разнопосочни решения, но това било най-демократичният подход! И този стремеж да се угоди на всички, уж за да има мир – напротив, само засилва хаоса, липсват ясни правила, защото ясни не значи само да можем да ги прочетем някъде, ясни значи логични, обосновани, така че да ги разбираме, а не да следваме буквата на закона, нищо че конкретната буква вреди. Законът за филмовата индустрия (ЗФИ) е пълен с противоречия, лишен е от цялостна логика и всички го тълкуват както могат и искат. Опасявам се, че и новата версия на ЗФИ няма да е много по-различна. Вчера си помислих - колко отдавна чакаме промени в закона и не съм вярвала, че когато това вече става реалност, ще се радвам с „половин сърце“. Радвам се, разбира се, че финансирането е увеличено, но ако в закона няма защитен механизъм за българското филмопроизводство, парите лесно може да се пренасочат по новосъздадената схема за стимули. А и увеличението е доста мизерно, да си го кажем направо.

Разбира се, че ще е добре да се произвеждат повече филми, но точно това имам предвид, като казвам, че сме все още в каменната ера: целта не е качествен резултат, а дайте да се работи някак, да се оцелява някак, да отмятаме чавки в разни анкети, да се увеличават цифрите, статистиката... Не е това „моята чаша чай“! И докога ще се емваме, като опре ножът до гърлото, да оправяме едно или друго, да се преборим с едни или други колеги с по-ретроградни интереси? Институцията НФЦ трябва да тегли колата напред, а не да се окопава зад административната си функция. Наскоро имаше един абсурден случай – за съжаление, силно показателен – всяка година НФЦ издава малка книжка със статистиката в киното за изминалата година. Тази година такава книжка не беше издадена.

На въпроса на наш колега защо, отговорът бе, че книжката се издава с пари от бюджета за българския щанд в Кан и тъй като тази година не се е провел Кан, книжка не е издадена. Колегата предложил само данните да се качат на интернет страницата на НФЦ, защото тази статистика е супер важна за развитието на процеса. Отговорът бил, че това не е задължитено според нормативните документи. Без коментар.

В кой момент отношението Ви към законопроекта се промени? Кое точно попречи да се получи по-добър резултат?

За резултат все още не мога да говоря, но да, опасявам се, че няма да е добър резултатът, че още дълги години ще трябва да трупаме нова енергия, за да стигнем до следваща промяна. Липсата на глава, на принципи е основната причина. Процесът е оставен да се развива на самотек, без цел, посока и визия. Попфолк демокрация, ниска компетентност, стеснен кръгозор, страх от промени. Хем ми е криво, хем не смятам, че имаше шанс да стане другояче. Това е капацитетът и на общността, и на нацията. Киното по природа е авангардно изкуство и отразява точно действителността.

Няма как да очакваме чудо точно в нашата общност, която още умува дали продуцентът трябва да го има и кой може да чете и оценява проекти по-адекватно – продуцентът или кинокритикът. Апропо, темата за критиката и ролята ѝ в процеса също е водоразделна. Все повече колеги си дават сметка как липсата на авторитетна и компетентна критика разруши връзката на публиката с филмите ни, разруши устоите вътре в общността, защото ако няма аргументирана, независима и убедителна, т.е. компетентна оценка на резултата, на готовия филм, няма здравословен процес. Но все още миналото се цени повече от настоящето, как искаме да вървим напред? Това е симптоматично за манталитета на преобладаващото мнозинство.

През 90-те бяхме наивни, че до 5-10 години всичко ще се оправи, не само в киното, но сега смятам, че предвид нивото ни преди 1990 г. това не е било възможно. В този контекст приветствам от самото начало появата на Българското филмово общество, оценявам услилията и качеството на сайта и благодаря за поканата да говорим за продуцентството в България.

Сега, след като я няма наивността, откъде смятате за нужно да започне промяната? От институциите или от общността?

Процесът на натрупване на съпротива срещу практиките в НФЦ ще продължи и това е в пряка връзка с натрупването на продуцентски опит. Важно е кой ръководи институцията, но по същество търпимостта ни е лакмус за състоянието на самата общност. Колкото повече признание получават хората, развиващи и произвеждащи проектите си по европейски начин, толкова по-бързо ще се натрупа критичната маса и тя няма повече да понася дисонанса между тяхната работа, техните стремежи и професионални умения и стремежа на институциите нищо да не се променя. Всеки път, когато с колеги обсъждаме някой наболял проблем, разбираме, че самата общност е разединена в принципите, по които искаме да работим. Ако не сме обединени по принципите, а се сдружаваме по интереси, скоро няма да постигнем промяна и чиновникът ще ни надвива с лекота, защото той има много ясни приоритети.

Кои са най-пагубните разединения вътре в общността?

В основата на всичко стои липсата на компетентност. Все повече, но все още недостатъчен брой продуценти знаят как работят институциите в Европа и по света, за разлика от НФЦ. Ако компетентността на поне 75% от работещите продуценти стигне до едно ново ниво, те няма да допуснат по-некомпетентните да задържат статуквото. Системата работи по дълбоко чиновнически принцип и не се е отместила от него за 30 години, но същевременно всички последици остават за филма и неговия екип. За съжаление, колегите, които са виждали как се работи в чужбина, които не смятат Витоша за най-високата планина в света, не са достатъчно много.

Вие обаче имате богат международен опит с копродукции. Кой чуждестранен модел от познатите Ви би могъл да проработи тук?

Филмовият център е изпълнителна агенция, тоест той е лишен от независимост и това е най-фундаменталният проблем. Центърът получава средствата на порции и не може да ги трупа. Преди броени дни НФЦ съобщи, че има опасност да останат неизразходвани 6 милиона, което е половината от годишния му бюджет за кино. Тъй като става дума за бюджетно предприятие, по закон всичко неизразходвано до 31 декември трябва да се върне в държавния бюджет. Освен че парите не се прехвърлят за следващата година, неизразходваната част ще се отрази на формулата за изчисляване на бюджета за догодина. Зад тези пари стоят нереализирани филмови проекти. Не подкрепените до момента, а онези, които ще трябва да се финансират в бъдеще. Добре, с разни фортиции и истерични усилия парите вероятно ще бъдат спасени, но примерът е показателен. Друг е въпросът за безхаберието в НФЦ, след като още през март беше обявено извънредно положение и беше ясно, че тази година няма да е като другите, че няма да може да се снима както обикновено, че трябва овреме да се помисли за разходването на парите. А НФЦ съобщи, че продуцентите са виновни за случилото се.

Трябва да се каже, че НФЦ е единствената европейска структура в областта на филмовото производство, която не предприе нито една инициатива, за да подпомогне кинодейците в обстановка на пандемия. В тези времена се търсят всякакви гъвкави решения, всеки ден получаваме бюлетини, в които четем какви мерки приемат европейските аналози на НФЦ, докато нашата агенция гледа само да си измие ръцете и кого да набеди – продуцентите, разбира се. За 30 години НФЦ не схвана, че те получават заплати, защото ние (филмовите екипи) работим, а не обратното.

Когато искаме промени в практиките, това се третира като прищевки и капризи. Нещо повече, властимащите се изживяват като капацитети и се изказват как трябва да се работи, какви филми трябва да се правят и много често се самозабравят и започват да размахват пръст към нас – стойте мирно, че ние ви даваме парите. Отново да кажа, че проблемът е в манталитета – не толкова в техния, колкото в нашия. Прекалено много колеги считат, че който плаща, той поръчва музиката. Е, как да се развива нашето кино, ако сме с такъв нисък хоризонт?

Общността у нас не успя да се пребори за създаването на самостоятелен фонд, който да не е пряко свързан с държавния бюджет, въпреки че говорим и умуваме от години по темата. Или фонд, или НФЦ да е по-независим, или да има друга структура, която да допълва съществуващата, като осигури алтернативен финансов източник за българските филмови проекти. България и тук е накрая на опашката в Европа. Само у нас няма алтернативни финансови източници освен БНТ, но там сесии се обявяват все по-рядко, финансират се малко на брой филми и с недостатъчни средства. Също и Столичната община, но това са микросуми за документално кино. Иначе, ако трябва да посоча модел на аналогична структура, който за мен е най-работещ в Европа, това е моделът на Датския филмов институт. 

Преминавайки към по-творческата част на Вашата работа, смятате ли, че фестивалният успех на някои от филмите на КЛАС се дължи на нещо типично българско в тях?

Успехът на който и да е филм се дължи на таланта на режисьора. Разбира се, стремежът към качество и спазването на професионална и морална хигиена при работата в екип и при разходването на финансовите средства са аспекти, където ролята на продуцента е ключова. У нас от самото начало на 90-те процесът върви опипом – продуценти ставаха или директори на продукция от соцепохата, които познаваха технологията на процеса, но рядко имаха отношение към творческата страна на киното, или пък обратното – режисьори, които продуцират себе си, защото не доверяват на друг да управлява спечеленото финансиране, но те не продуцират никой друг. Процентът на този тип продуценти в България е най-висок в Европа. И тук сме анахронично изключение в Европа и тотално отсъства ролята на НФЦ като регулатор – в повечето страни не може едно лице да заема повече от две позиции от така наречените „творчески“ и считам, че ако това правило се приложи и в България, ефектът ще е много оздравителен в много направления.

Продуцентите, които не попадат в нито една от двете категории, не са много у нас, но броят им расте, репутацията им укрепва въпреки всяческите опити да бъдат дискредитирани години наред. Ето един абсурден казус от нашата действителност – от известно време насам група колеги призовават, доста войнствено, да се била върнела „водещата роля на режисьора в кинопроизводството“. Не разбирам какво се има предвид и смятам, че това послание издава някакви комплекси – кога е отпадала водещата роля на режисьора в творческия процес? За контрол върху финансирането ли става дума? По-голямата част от въпросните колеги всъщност са продуценти на собствените си филми и силно се опасявам, че става дума за поредното връщане назад, в каменната ера, за поредния страх от разкрепостяване на процеса, за принципно неразбиране на необходимостта от разделянето на икономическата от творческата „глава“.

Връщайки се на въпроса за фестивалите, успехите и специфично българското – не бих казала, че екзотиката е печеливш ход, ако е самоцелна. Ако е органичен елемент от филма, не може да се каже, че заради нея филмът е направил впечатление. Тезата, че в чужбина се търсят и гледат само little dirty films от Източна Европа, е индулгенция за мнозина, които така и не прекрачиха границите на България и дори когато са физически в чужбина, публиката им си остава българска. А в по-общ план - всичко се разви много динамично за 30-те години, в които самите ние се учехме как да работим. Озовахме се на свободния пазар, без да сме учили занаят, самата картина в Европа силно се промени. Фестивалите са стотици и слава богу, защото те са нашият прозорец към света, както и обратното, през тях светът ни вижда. Фестивалите отдавна не са толкова елитарни, колкото са били в началото, сега се търси баланс между авторското кино и киното за по-масова публика.

Но едно е сигурно – киното, което пресича граници, е с качества, които липсват на онези филми, които си остават доморасли. Колкото и да се стремят авторите на неизлизащите от България филми да изкарат това като качество, то е по-скоро симптом за недостатъчност, дори в случаите на безспорен национален хит, а такива се броят на пръсти. Фестивалните селекции и награди са „препоръките“ на всеки режисьор и продуцент, когато те тръгват да подготят нов проект.

Няма нито режисьор, нито продуцент, който да не иска да отиде на международен фестивал, но в стил „гроздето е кисело“ колегите се стремят да квалифицират авторското кино като „фестивално“, внушавайки, че то е елитарно и няма да се гледа от масовия зрител. Дори да е така, не разбирам претенциите и гнева на колегите масовици – щом техните филми се гледат, значи те нямат проблеми, проблемите са на онези, които нахалост обикалят света. За съжаление, критиката отново зае някаква абсурдна позиция по въпроса.

Стигна се дотам да омаловажават участието на българските филми по световните фестивали, да внушават, че фестивалът в Локарно е малко, регионално събитие, само и само да обезценят успеха на някой филм, който не харесват, или не харесват авторите му, или просто служат на нечии други интереси, а междувременно рушат авторитета на българското кино и авторите му. Все пак ние се стремим към Европа, а не обратното, нали?

Кое е най-важното качество, за да бъде един продуцент наистина креативен? Да гледа много кино, да има критично отношение към проекта или нещо друго?

Всичко това е важно, но пак може да се окаже недостатъчно. Никога не съм се наричала „креативен продуцент“, но знам, че най-важното е продуцентът да стои зад проекта от най-ранния възможен етап и да е до режисьора от избора на всеки актьор и локация до решенията за шрифт на надписите и плакат. В днешно време, когато животът на всеки филм е пряко свързан с фестивалните селекции, особено важно е как да се постигне добра фестивална стратегия. В България сме назад в тази област по разбираеми причини, единици имат ноу-хау и в това отношение ролята на "София Филм Фест", в частност на "София мийтингс", е много важна и в образователен план, и в практически.

"Златният леопард" от Локарно за „Безбог“ ли е най-важната награда за Вас?

Безспорно е най-голямата.

След 25 години работа останал ли е проект, който не сте направили, а бихте желали да продуцирате в идеални условия?

Не гледам на работата си по този начин. За 25 години имам много малко проекти, които съм започнала, но не съм довършила. Нямам мечти за бъдещи проекти в идеални условия, само надежди, че текущите проекти, над които работя, ще бъдат осъществени в малко по-ведра среда. Имам предвид нашата филмова общност.

Източник: filmsociety.bg

 

 



Коментари (0)