Уди Алън е известен не само на всички изкушени от киното, но дори и на тези, за които седмото изкуство не служи за нещо повече от убиване на времето. Това е доста странно, като имаме предвид, че именно с името на Уди Алън се наложи и така наречената интелектуална комедия.

Преди 40 години словосъчетанието „интелектуална комедия” звучеше най-малкото странно. Твърде несъвместими изглеждаха тези две понятия: „интелектуалното” се асоциираше с елитарното кино, предназначено за образованите хора, изкушени от творчеството на „сериозните” писатели и особено от филмите, които не са за всяка уста лъжица. А комедията традиционно е смятана за популярен жанр, ориентиран към вкусовете на тълпата. Даже изящните салонни комедии, прославили Холивуд през 30-те и 40-те години на миналия век, бяха изградени върху чисто забавни ситуации, разбираеми за всички и всеки, а не само за страстните почитатели на Фокнър, Фройд или Юнг.

За интелектуалните сноби в Европа се снимат невероятно умни и в повечето случаи невероятно скучни филми, в които хуморът почти винаги е персона нон грата. Въобще не е прието да се търси комедиен ефект, когато се разсъждава над високите философски теми. Затова не бива да се учудваме, че никой дори и не бе чувал за интелектуални комедии преди появата на Уди Алън.

Роденият точно преди 85 години в Ню Йорк Алън Стюард Кьонигсберг винаги се е отнасял с презрение към Холивуд. По собствените му думи, ако в Ню Йорк е имало поне една прилична киностудия, той би забравил въобще за съществуването на Лос Анджелис. Затова пък Холивуд го цени високо – толкова високо, че търпи неговото безкрайно ехидство и не престава да го номинира за наградите „Оскар”.

В Холивуд смятат, че Уди Алън е американският отговор на интелектуалните търсения в киното, с които основателно се гордее Европа. Защото видите ли и ние си имаме режисьор, който е способен умно да разсъждава за Юнг и Фройд, за неврозите и психоанализата, но също и безжалостно да осмее и Фройд, и неговите прехвалени теории, и всички онези интелектуалци, които не са способни да направят и крачка без да се консултират със своя психоаналитик.

Нещо повече – Уди Алън умее като никой друг да се самоиронизира, да се присмее над злощастния нюйоркски интелектуалец с неговите безброй комплекси, проблеми, зацикленност на тема секс и хронична нерешителност в най-отговорните моменти.

На Уди Алън се удава дори нещо, което не се получава при много други способни режисьори. И то е, смесвайки непрестанно едни и същи съставки, всеки път да забърква някакъв нов кинококтейл. Именно това е така да се каже „фирмената тайна” на големия режисьор – ироничната комедия a ла Уди Алън.

Днес даже не ни се вярва, че такъв изтънчен интелектуалец, като Алън, е започнал съчинявайки гегове в духа на братя Маркс – популярният комедиен квартет от 30-те години, специализирал се в грубите „комедии на абсурда”, изпълнени с размяна на ритници, плесници, флирт и „мятане на торти”. Хуморът от този тип винаги се е ползвал с успех сред американската аудитория, а Уди Алън силно искал да пробие и естествено да припечелва за да може да живее.

Започва съвсем млад – още нямал двайсет години - без всякакви пари и връзки, но вече с 16-годишна съпруга. Родителите му отказват да им помагат, защото според тях всяко момче от прилично еврейско семейство трябвало по-напред да получи добро образование, после да си намери добре платена работа и едва след това да прави такава отговорна крачка, каквато е женитбата. Освен това съвсем не им харесвало увлечението на техния син. „Комедиант – това не е професия, с която можеш да преживяваш, - философски отбелязва неговият баща Мартин Кьонигсберг.

Но Алън Стюарт Кьонигсберг въобще не мислел да се предава. Киното пленява неговото въображение още в ранно детство и той мечтае някога сам да снима филми. Обаче първоначално му се налага да се задоволява с участта на литературен „негър”, съчиняващ хуморески за популярните комици - Боб Хоуп и Бъди Хакет.

През 1957г. Алън е „повишен” в редактор на тв-шоуто, за което пише собствени текстове и дори се изявява като актьор. На един автор на гегове обаче фамилията Кьонигсберг никак не пасва и това го принуждава да си измисли нещо по-благозвучно и кратко за псевдоним. Така се пръква името Уди Алън.

Първите успехи за новоизпечения гегмен са изпълненията му в скъпи ресторанти, в които наемали комици за развлечение на посетителите. Остроумните шегички на невзрачния младеж се харесват на публиката. Той се държи на сцената така, сякаш е попаднал там напълно случайно и си няма никаква представа какво трябва да прави. Репликите, които изстрелва като картечница, звучат афористично, а цялостното внушение дотолкова подхожда на външността му, че неизкушените зрители дори и не се досещат доколко всичко е отработено предварително - и милата плахост и нерешителност, и „езиковите грешки по Фройд”, и нервността, и усещането за абсолютна спонтанност...

В реалния живот Алън никога не е „мил и нерешителен”. Той има рядко твърд, деспотичен характер, извънредно педантичен е и никога не разчита на случайността, а внимателно и упорито се подготвя за всичко, с което се залавя. Можем да си представим колко е била разочарована неговата съпруга, откривайки тези черти от характера му едва след като го опознава по-отблизо. Уди изисква от нея да поддържа стерилна чистота в дома им, сам съставя менюто, което нещастната Харлин трябва да му приготвя и ехидно коментира всичко, което тя се опитва да направи без неговото предварително съгласие.

В крайна сметка през 1962-а Харлин подава молба за развод, съпроводена от съдебен иск за материална компенсация за това, че той я "презирал и дори й се подигравал”. Разделят се след шестгодишен съвместен живот.

По това време Алън е вече известен холивудски сценарист. Като актьор имал далеч по-малък успех, макар че се снима в няколко филма, сред които е и знаменитата пародия на "джеймсбондовщината" – „Казино "Роял” (1966). В киното дебютира година по-рано едновременно като актьор и сценарист във филма на Клайв Донър „Какво ново, маце?” (1966).

Но Алън силно желаел да режисира сам и през 1969 година прави своя първи самостоятелен пълнометражен филм - остроумната и весела комедия „Вземи парите и бягай” (1969), чрез която майсторски пародира популярните по онова време филми за банкови обирджии. Излишно е да споменаваме, че изпълнява и главната роля във филма си.

70-те години са за Уди Алън „десетилетието на пародиите”. От този период са прекрасните му пародийни комедии „Банани” (1971), „Всичко, което винаги сте искали да знаете за секса, но сте се страхували да попитате" (1972),  "Спящият" (1973) „Любов и смърт” (1975 – пародия по „Война и мир” на Толстой).

Те са посрещнати с възторг от публиката и му носят голяма популярност не само в Америка. А Уди отвръща на обожаващите го зрители с невероятна за режисьор плодовитост – създавайки впечатление, че живее на снимачната площадка и си позволява да я напуска, само когато трябва да се посъветва със своя психоаналитик. Странно е как намира време и да свири на кларнет, към който се пристрастява още съвсем млад, да пише сценарии за други режисьори и надълго да изяснява отношенията си със своите „спътници в живота”.

След развода с Харлин вакантното място на „муза на Уди” заема Полин Кейл – популярна кинокритичка и голяма поклонничка на неговите филми. Но не след дълго и тя го напуска, заявявайки, че ѝ е омръзнал като човек и творец.

Още по-тежък развой има любовната му сага с актрисата Луиз Лесър. Тя ходи на пръсти и изцяло се подчинява на своя „повелител”, докато не решава, че просто не може повече да търпи такъв безподобен егоист като него. „Аз го интересувах като гледачка, актриса и домашна прислужница, но не и като жена, - оплаква се тя впоследствие. – Ние даже спяхме отделно”.

Бракът им продължава едва 4 години - до момента, в който Алън заявява, че неговият лекар му казал, че тя не му подхожда физически. Луиза, която не била вчерашна, не повярвала на подобен аргумент.

Уди просто вече си бил намерил друга жена – Даян Кийтън. Тя моментално се превръща в негова муза, актриса и любовница. С нейно участие Алън снима някои от най-хубавите си филми: Например, „Ани Хол” (1977), „Интериори” (1978) и "Манхатън” (1979).

В „Ани Хол” режисьорът за пръв път се отказва да „пародира”, предпочитайки просто иронично да се вгледа в собствения си живот. „Алънизми на тема любов, приятелство и слава плюс поетизация на любимия му Ню Йорк” – тази квинтесенция на всички следващи филми на Уди Алън се появява най-напред именно в „Ани Хол”. Не случайно Американската академия дава на филма общо три „Оскар”-а – за най-добър режисьор и най-добър оригинален сценарий на Уди Алън и за най-добра актриса в главна роля на Даян Кийтън. Уди Алън обаче не отива да си получи наградата, защото бил зает с много по-важна работа – да свири на кларинет в един от нощните клубове на Ню Йорк.

Романът на Уди и Даян продължава 8 години, но през 1979-а актрисата го напуска, заради красавеца Уорън Бийти. Алън не се обижда и дори довършва снимките с нея за филма си „Манхатън”, но впоследствие се ориентира към намирането на нова муза.

Мястото на Кийтън съвсем скоро заема Миа Фароу, крехката и чаровна актриса, по-млада от него с 10 години. Към момента на запознанството си с Уди, Миа вече е успяла да свикне с мисълта, че, всичките й бракове, връзки и разводи неизменно предизвикват голям медиен шум. Причината е, че Мария де Лурд Вийе Фароу е дъщеря на прочутата холивудска звезда Морийн О'Съливан, изпълнителка на ролята на Джейн от няколко филма за приключенията на Тарзан. Първият фурор, Миа Фароу предизвиква едва 21-годишна, когато се омъжва за вече застаряващата легенда Франк Синатра. През 1968-а двамата тихо се разделят, но само няколко месеца по-късно Миа попада в епицентъра на нов скандал, участвайки във филма на Роман Полански „Бебето на Розмари”, който силно раздразнил вярващите американци. После идва ред на увлечението ѝ по будизма и пътуването до Тибет, последвано от роман със Свен Нюквист - оператора на Ингмар Бергман...

Към началото на 1980-те години Миа Фароу вече е напълно разочарована от мъжете и се отдава напълно на новото си хоби – осиновяването на деца, чийто брой расте с всяка изминала година. Препатилата солидно от многобройните си връзки актриса, в началото смята, че Уди Алън й е изпратен от съдбата като доказателство за това, че все пак на мъжете може да се вярва. Той се възхищава на нейната самостоятелност, смята я за идеалната актриса и я снима в 13 от своите филми, в това число и в шедьоври като „Зелиг” (1983), „Пурпурната роза от Кайро” (1985), „Хана и нейните сестри” (1986) и "Съпрузи и съпруги" (1992).

Техният граждански брак продължава единайсет години и Фароу вече била свикнала с недостатъците на Уди – например, неговото нежелание да живеят като „едно семейство”. Когато се запознават, знаменитият режисьор и писател наближава петдесетте и няма никакво намерение да превръща живота си в „детска градина”. Затова Миа и Уди наемат отделни апартаменти, намиращи се близо един до друг – от двете страни на парка.
И този на пръв поглед идеално изграден съюз се разпада по ужасно скандален начин през 1993 г.

Веднъж Миа открива случайно сред вещите на Уди доста откровени снимки на Сун-И – най-голямата от нейните приемни дъщери. Шокът и отчаянието на актрисата от двойното предателство едва ли се нуждае от коментар, още повече че и самият Алън не се опитал да се оправдава. Нещо повече, според нейните думи той цинично ѝ предложил „да си останат приятели”, намеквайки, че като актриса тя все още му е необходима. Но Миа, която изгаря от желание да го зачеркне от живота си, едва доиграва ролята си във филма му „Съпрузи и съпруги” (1992), за която била задължена от вече подписан договор, но категорично отказва да участва в следващия „Мистериозно убийство в Манхатън” (1993) и Алън отнова прибягва до услугите на Даян Кийтън.

Под въздействие на преживения стрес, Миа извършва доста глупости – например, завежда съдебно дело против Уди Алън, обвинявайки го в педофилство. Но това обвинение не минава в съда, защото актрисата нямала никакви доказателства за това, че Уди се е опитвал да се възползва от нейната 5-годишна дъщеря Дилан.

Що се отнася до „провинилата” се Сун-И – то тя вече имала навършени 21 години.
Неуспешен се оказва и опитът на Миа да лиши Уди от родителски права върху родния му син. От тази доста нелицеприятна история знаменитият режисьор се измъква доста лесно, оженвайки се за Сун-И. Тогава той обявява пред журналистите, че скъсва с психоанализата, защото най-после е намерил истинската любов. Като кинотворец продължава да е все така необикновено продуктивен и без Фароу.

В Холивуд всяка знаменитост е готова да се снима в негов филм, дори и без заплащане. Още повече, че за разлика от много режисьори, появили се заедно с него през 1970-те години, той продължава да изненадва всички с несекващата оригиналност на филмите си, а в едно доста откровено интервю признава, че връзката му със Сун-И Превин, осиновената дъщеря на Миа Фароу, била чиста случайност. „Ако някой ми беше казал, когато бях по-млад: ще се хвърлиш в брак с момиче, 35 години по-младо от теб, при това корейка, нямаща нищо общо с шоубизнеса, щях да му кажа: ти си абсолютно откачен.”

След време обаче режисьорът си променя мнението и започва да твърди,  че моментът, когато Фароу намерила в жилището му голите снимки на дъщеря им, е от най-късметлийските в неговия живот. Защото това довело да разкриването на тяхната връзка и до последвалия им брак през 1997 г. „Всички жени, с които бях излизал дотогава, са били почти на моята възраст. Сега със Сун-И всичко е като на магия. Това, че съм много по-стар и опитен, ни лишава от повод да говорим на теми, по които може да възникне спор.”

Алън описва младата си съпруга като човек, който знае добре да се владее. Тя се занимава с възпитанието на двете им осиновени дъщери. Относно 12-годишната си връзка с Миа е убеден, че е трябвало по-рано да скъса. Независимо от грандиозния скандал, обаче се надявал, че Фароу ще се снима във филма му „Могъщата Афродита” (1995), тъй като самият той се опитвал да разделя личния живот от работата. Накрая ролята получава Хелена Бонъм Картър, а Алън прекъсва контактите си с Миа и трите им деца.

През нашия век сме свидетели на истинско възраждане на големия режисьор. И това вероятно се дължи на това, че наруши своите клетви, че никога за нищо на света не би престанал да снима в любимия си Ню Йорк. В резултат на което се появиха цяла поредица силни филми, заснети в Европа. Сред тях, по мое мнение се откроява най-вече „Мач пойнт” (2005). Но също така запомнящи са „Вики Кристина Барселона” и „Полунощ в Париж”. Но специално внимание заслужава „Син жасмин”, реализиран отново в Америка с участието на Кейт Бланшет, напълно заслужено удостоена с "Оскар" за нейното блестящо превъплъщение в главната роля. И след миналогодишния "Един дъждовен ден в Ню Йорк", вече излезе и нй-новият – "Фестивалът на Рифкин" с поредно сътрудничество на легендарния оператор Виторио Стораро.

Уди Алън е направил 55 филма, а като сценарист има участие в 80 заглавия. Четири пъти е печелил "Оскар" (веднъж за режисурата на "Ани Хол" и три пъти като сценарист на филмите: "Ани Хол", "Хана и нейните сестри" и "Полунощ в Париж") от общо 19 номинации (засега!). 

Източник: статията на Елена Цимбал за Уди Алън, публикувана в сайта Kinomania.ru.