СТАТИИ

• 
• Add new коментар

Знаменитият испански кинорежисьор Педро Алмодовар (Pedro Almodóvar) навърши 71 години. Роден е на 25 септември 1949 г. в малкото градче Калсада де Калатрава, принадлежащо към бедния регион Ла Манча.
Вече над три десетилетия той неизменно е в топ 10 на най-уважаваните и обичани съвременни кинематографисти по целия свят. Спечелил е повече от сто международни награди плюс „Оскар” през 2003 г., но не за режисурата, а за сценария на своя шедьовър „Говори с нея”.
Независимо от това, че нито един филм на Алмодовар не е приеман безапелационно от всички, все пак няма негова творба, която да не е приковавала вниманието на сцециалистите. Напоследък все по-често се чуват упреци, че прекалено опростява проблемите и мелодраматизира сюжетите си, започвайки да се повтаря понякога. Но дори и преди доста години, когато пожъна първите си международни успехи с филми като „Законът на желанието” (награда "Teddy" от Берлинале'1987) и „Жени на ръба на нервна криза” (награда за най-добър сценарий от Венеция'1988), пак имаше недоволни.
Впрочем истинската слава дойде за испанеца малко по-късно - едва след триумфа му на кинофестивала в Кан с мелодраматичния хит „Всичко за майка ми”, за който получи наградата за най-добър режисьор през 1999 г., а впоследствие и „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм.
Последното голямо отличие, което му връчиха в Кан бе през 2006-та за сценария на филма „Завръщане“ (Volver). Макар че, според някои той заслужаваше някоя от главните награди в Кан поне за един от четирите си филма, представени в Кан през последните 12 години ("Прекършени прегръдки", "Кожата, в която живея", "Хулиета" и "Болка и величие").

Но истински изкушените от киното синефили навярно са запомнили неговото име, заради няко от филмите му далеч по-рано, когато се появи цикълът му за „любовната корида“, започнал с „Матадор” (1986) и определил впоследствие жанровите предпочитания на режисьора.
Ако в началото на своя път Алмодовар срещаше сериозни „трудности на превода“ и не бе по вкуса на мнозина, то към края на 1980-те и началото на 1990-те години неговите филми успяха да обединят напълно противоположни помежду си зрители, изповядващи едва ли не враждебни мирогледи. Имам предвид естетски настроените киномани и привържениците на масовото кино, хомо- и хетеросексуалите, маргиналите и буржоата. Но последвалото триумфално шествие по световните фестивали и възхваляването му от страна на официалната преса допринесоха за неговото причисляване към мейнстрийма.
Ранните творби на Алмодовар, заснети още в края на 1970-те и първата половина на 1980-те години, са много далече от масовия вкус. Затова са и слабопознати на широката публика. Превъзнасяни са само от радикални кинокритици, заклети бунтари или зрители с определена сексуална ориентация. Едва ли са много онези от днешните му предани почитатели, които са гледали неговия първи пълнометражен филм „Чукай че, чукай ме, чукай ме, Тим!” (1978). Той е заснет на лента супер 8 мм, която по онова време се използва предимно в любителскоко кино.
Официално е прието, че режисьорската кариера на Алмодовар започва с крайно разкрепостената комедия „Пепи, Луси, Бом и останалите момичета” (1980). Този филм дължи своята поява на един прословут комикс, озаглавен „Всеобща ерекция“. Режисьорът винаги е държал да подчертае комиксовата природа на своя филм, опитващ се да покаже света чрез прилива на сексуална енергия. Самият Алмодовар се появява в малка роля на конферансие на конкурс в нощен клуб, опитващо се да измери с линийка „най-добрата ерекция“. През 1984 г. Педро Алмодовар за пръв път снима филм („За какво ми е това?”) по схемата на сапунените сериали, но преобръщайки техните щампи с краката нагоре. И оттогава до днес именно декадентско-мелодраматичният стил се превръща в запазена марка на режисьора. Любопитно е, че самият режисьор се появява в сцена от филма, изпълнявайки на плейбек ария за "доброто заплащане" (La bien pagá).
Показателно е, че на кинофестивала във Валенсия филмът „За какво ми е това?” (Qué he hecho yo para merecer esto) получава освен втората награда („Сребърна палма“) и един много важен приз – този на международната критика (ФИПРЕССИ). Официалната кинопреса открито обявява Алмодовар за свой любимец! Периодът на „бунтарството“ е отминал. Пред международната публика се изправя в целия си ръст със своите свръхталантливи филми един от най-необикновените майстори на западноевропейското кино от края на ХХ и началото но ХХI век – постмодернистът, умеещ да измисля невъобразими сюжети, който познава и обича киното, както никой друг и притежава невероятен усет за визуално представяне и на най-съкровените душевни трепети.
През 1997 г. излиза на екран „Жива плът”, в който видяхме може би за пръв път на наш екран Хавиер Бардем, който днес е една от най-големите международни звезди. Неговата съпруга Пенелопе Крус, която е любимка на испанския режисьор, играе за пръв път под неговата режисура именно в „Жива плът“. През 2006-та тя бе блестяща в главната роля от филма му „Завръщане” и напълно заслужено получи първата от трите си досегашни номинации за „Оскар”.

„Прекършени прегръдки”, който излезе през 2009 г., не успя да изненада с нищо ревностните му почитатели. Но затова пък следващият „Кожата, в която живея“, разпространяван и у нас през 2011 г., бе посрещнат с овации в Кан и според критиката напомни за най-доброто от творчеството на знаменития режисьор.

Главната роля в него изпълнява Антонио Бандерас – друга голяма международна звезда, открита и наложена в киното именно от Алмодовар още в далечната 1982 г. с филма „Лабиринт на страсти”, в който се появява в епизодична роля. До края на 1980-те години Бандерас се снима в още 4 филма под режисурата на Алмодовар – „Матадор“, „Законът на желанието”, „Жени на ръба на нервна криза“ и „Ела, завържи ме!“, след което започва зашеметяващата му кариера в Холивуд. Впоследствие Алмодовар му поверява още на три пъти ключови роли в свои филми, като автобиографичният "Болка и величие" може би е върхът на тяхното великолепно сътрудничество и неслучайно донесе на Бандерас първата номинация за "Оскар" в неговата кариера.

Филмите на Педро Алмодовар буквално плачат за психоаналитични тълкувания, поради което не трябва да ни изненадва фактът, че през пролетта на 2011 година в новия център за психоанализа към Калифорнийския университет в Лос Анджелис (UCLA) е организиран специален симпозиум за творчеството на испанския майстор, озаглавен „Огледала на сърцето: филмите на Педро Алмодовар“. Това мероприятие е второ по рода си след друго, посветено на филмите на Чарли Кауфман. Именно в тази връзка един от участниците в него – Питър Уолсън, споделя следното: 
„Филмите на Чарли Кауфман са толкова фантастични, че при тях се забелязва емоционална дистанцираност. Докато Алмодовар направо изнасилва чувствата. При него е налице психологическа правдоподобност, защото той не се опитва да подлага на анализ ситуациите, които разказва, а просто ни въвежда в тях. В творбите му, за разлика например от „Семейство Сопрано", не можете да видите терапевт, който се опитва да обясни психопатското поведение на героите и затова зрителят започва да се чуди доколко всъщност са достоверни разказите на испанеца“. Той допълва още, че според него, ако минем през целия спектър от истории на Алмодовар, ще видим цялата перверзия, позната на цивилизацията ни днес.
Самият факт, че в неговите филми можем да станем свидетели на разглеждането на теми като сексуалното насилие и изневярата („Завръщане“); хомосексуализма между привидно хетеросексуални мъже („Говори с нея"); или пък извратения копнеж по отдавна отишъл си обект на страстта („Жива плът“), ще провокира към оживени дискусии и занапред.