СТАТИИ

• 
• Add new коментар

На 22 септември приключи 17-ото издание на международния фестивал за късометражно кино „В двореца”/”In The Palace”, което се проведе във Фестивален и конгресен център Варна. Най-големият форум за късия жанр в България с организатор Цанко Василев дава платформа на премиерни професионални и студентски продукции и присъжда награди в категориите игрално, документално, анимационно и експериментално кино. Това е единственият български фестивал, сертифициран да предлага професионални и студентски късометражни филми за разглеждане за наградите „Оскар”. Тазгодишното жури на конкурсната програма Silver Princess (конкурса за игрални и анимационни филми) бе в изцяло български състав от проф. Надежда Маринчевска, проф. Мая Тодорова и проф. Божидар Манов. Филмите победители са::

НАЙ-ДОБЪР БЪЛГАРСКИ ФИЛМ

"НОЩНА СМЯНА" (2020), реж. Йордан Петков, Еди Шварц
България/Белгия/Франция
 

НАЙ-ДОБЪР ИГРАЛЕН ФИЛМ

"СТИКЕР" (2019)

реж. Георги М. Унковски, Северна Македония
 

НАЙ-ДОБЪР АНИМАЦИОНЕН ФИЛМ

„МОЯТ ГАЛАКТИЧЕСКИ БЛИЗНАК ГАЛАКТИОН” (2019)

реж. Саша Свирски, Русия
 

Борбата на един баща с държавната бюрокрация и препускащото време. Приключението на междугалактически близнаци в битка между доброто и злото. Лутането на един млад мъж из дебрите на въглищните мини в царството на нелегалния бизнес. Сюжетите на трите продукции са различни от нощна до дневна смяна и от галактика до галактика. Има ли връзка помежду им?

„Нощна смяна” проследява съдбата на несемейния, безработен и нямащ какво да губи Антон, който започва работа в нелегална мина за въглища и бързо става съучастник в укриване на смърт и в укриване на... собствената си личност. Влязъл по неволя в подземния свят на нелегалния бизнес, той постепенно осъзнава, че и волята не е достатъчна да го измъкне от него.

„Галактион” пък е постмодерна анимация на бързи обороти, разказваща за човек, който получава подозрителен имейл от предполагаемия си галактичен близнак, Галактион. Имейлът е зов за помощ – има размирици в съседната галактика, които заплашват да засегнат и нашата, и Галактион призовава близнака си в битка срещу силите на злото. Следват експлозия от цветове и форми и препускане през заплетени сюжетни линии, които завършват с едно неочаквано... разплитане.

Връщаме се обратно в света на реализма със „Стикер”, който ни показва един шеметно напрегнат ден от живота на Деян – млад баща, опитващ се да стигне до представлението на дъщеричката си, преследван от верижна катастрофа с бюрократични капани, започнали с един обикновен липсващ стикер.

„Нощна смяна” започва с наемането на Антон и развитието на отношенията му с възрастния му колега и ментор. Единият млад, другият стар. Единият закусва с лимонада, другият – с бира. Единият измива ръцете си по молба на младата сервитьорка, другият ѝ се озъбва „по мъжки”. Но възрастният мъж умира в мината, а Антон скоростно започва да следва стъпките му. Лимонадата е заменена с бира, мръсотията засъхва, а разменените усмивки със сервитьорката изчезват. Ставаме свидетели на постепенното претопяване на личността на младия мъж, попаднал в безкрайния капан на Сизифов труд, в който единственото, което се променя, е лицето на Сизиф. Кризата на личността му е факт. „Писна ми да си тръгвам. Цял живот все бягам, този път пък няма. Тука ще стоя…”, натъртва войнствено Антон, раздиран от конфликта: да послушам съвестта си и да зарежа нечистия бизнес, или да се примиря и да остана? Да бягам за пореден път, или да съм смел? Да остана същият „мухльо”, или най-накрая да се променя? За съжаление, този път Антон асоциира бягството с грешната мотивация и това прави решението му толкова трудно. Но в крайна сметка следващият кадър ни доказва, че в контраст с думите си, той ще направи опит да се измъкне от бизнеса с нелегалната мина. Опит, който, макар и неуспешен, напомня, че личността на Антон не е напълно претопена.

„Исках да разкажа тази история, за човека и неговия близнак, Галактион, обаче историята стана твърде сложна и оплетена, и затова реших да опростя нещата“. Така настъпва изненадващата развръзка в руския филм. Ярките силни цветове и сложната анимация отстъпват пред черни линии на бял фон, очертаващи елементарните фигури на човека и близнака му. „Те си приличаха не защото бяха близнаци, а защото нищо не ги отличаваше един от друг”, продължава разказвачът. „Да кажем, че това е Той, а това е Галактион. За всеки един от двамата единият е Той, а другият е Него. Той ще каже: Аз съм Той, а това е моят междугалактически близнак Галактион, Галактион, Галактион...”. Ехото продължава да повтаря името, докато все повече и повече елементарни човешки фигурки се нареждат една зад друга. С малко думи и един неочакван обрат анимацията поставя въпросите за човешкото битие и за съществуването на отделната личност. Това, което ни прави отделни личности, не е ли това, което ни прави напълно еднакви? От собствената ни гледна точка ли зависи дали сме личности и дали съществуваме и има ли изобщо гледни точки в безкрайната вселена? Какво се случва тогава с „Cogito, ergo sum”?

“Е, ами случват се такива неща, хора сме”, заявява полицейският началник на Деян, който току-що е станал жертва на полицейска грешка. Сбъркан с друг задържан, Деян е брутално пребит в опит на разпитващия да изтръгне самопризнание, опит, напомнящ плашещо на методите на КГБ от миналия век. Но, Хора сме, все пак, Човешко е да се греши, нали? С още подобни абсурдни противоречия е изпълнен македонският „Стикер”. Опитите на Деян да стигне до дъщеричката си са опропастени от немарлива чиновничка, подкупни и неинформирани полицаи и агресивни сили на реда, които всъщност причиняват много повече хаос. На фона на всички тях изпъква Деян – един „лузър”, както той сам нарича себе си, който често отсъства от живота на дъщеря си и който ужасно много закъснява, вероятно за пореден път в живота ѝ. Какъв ти положителен герой, каква ти личност?! Но силата на личността му се показва именно в моментите на борба с целия този абсурд, която от примирение и свеждане на глава преминава в открадване на полицейска кола и всяване на смут на сцената. Силата на личността е да осъзнаеш, че си „лузър”, но да се бориш всяка секунда да си по-добър от това, което си.

Това е обединяващата връзка между трите филма – победители. Потребността да си личност, независимо от условията, независимо от пречките, независимо от галактиките, мините и стикерите, които те спират. Антон, Деян, Галактион. Макар и съдбите на тримата герои да не завършват с „и заживели щастливо до края на дните си“, те предизвикват размисъл и въпроси. От социална критика през човешка емпатия до екзистенциална философия, тези късометражни филми заслужават да продължат пътя си към „Оскарите” и пътя си към една още по-широка публика. Публика на личностите.