СТАТИИ

• 
• Add new коментар

Удивително е, че двама от най-великите киноактьори на нашето време са родени на една и съща дата – 17 август, но... с разлика от 17 години.

Ще започна от Шон Пен, защото все пак днес той празнува кръгла годишнина - 60 години! За близо четири десетилетия в киното е успял да се снима в над 60 филма – при това в най-разнообразни роли – от комедийни до драматични. Според мен, той е сред най-ярките последователи на блестящи американски таланти като Марлон Брандо и Робърт де Ниро.

Навярно ще е изненадващо за мнозина да научат, че едно от първите му успешни превъплъщения в пълнометражни продукции след няколко участия в телевизионни сериали, е неговата запомняща се роля в „Щури времена в Риджмънт Хай” (Fast Times at Ridgemont High, 1982), който е една от най-сполучливите холивудски комедии на училищна тема през 1980-те години. 

Вероятно 2003-та е най-силната година в досегашната кариера на този актьор. През нея се снима не само във филма, донесъл му първия "Оскар", но също и в "21 грама" (21 Grams) под режисурата на Алехандро Гонсалес Иняриту, в който пресъздава един от най-интересните си и силни образи.

След триумфа си на церемонията по връчване на най-престижните награди в киното през 2009 г., Шон Пен се изравнява с Робърт Де Ниро, който също има два „Оскар”-а, но единият е за поддържаща роля. Първата си статуетка Пен получава през 2004-та за изпълнението си в превъзходния филм на Клинт Истууд „Реката на тайните”, а втората - за ролята в „Милк” (2008) на Гюс ван Сант. В него той се превъплъщава в образа на известния политик-гей Харви Милк, превърнал се в символ на борбата за граждански права на хомосексуалистите в САЩ и застрелян през 1978г.
Любопитно е, че Шон Пен надделява в надпреварата за втория си „Оскар”, съревновавайки се с Брад Пит, с когото си партнира и в един от най-ярките филми на Терънс Малик „Дървото на живота”.
В края на 2008г. Шон Пен получава и наградата на името на Стенли Кубрик, която се дава за върхови постижения в киното от Британската академия за филмово и телевизионно изкуство. „Този популярен актьор, режисьор и продуцент е истинска филмова икона. Ролите и темите, които разработва във филмите си, са едновременно провокативни и вдъхновяващи зрителите от цял свят” – заявява тогава Питър Морис, директор на представителството на организацията в Лос Анджелис по време на церемонията по награждаването.

Шон Пен е превъзходен не само, когато играе, но и когато режисира. Така например той е обявен за „режисьор на годината” на кинофестивала в Палм Спрингс за филма му „Сред дивата природа” (Into the Wild, 2007). Тази творба е отличена и с наградата „Готам” за независимо кино като най-добър филм на 2007-а. Има и две номинации за „Оскар”. Аз също много харесах този филм и дори бях се ангажирал с твърде смелата прогноза, че няма да е далеч денят, в който Шон Пен ще получи „Оскар” и като най-добър режисьор. За съжаление, бях опроверган, защото през последните 13 години неговото развитие на режисьорското поприще съвсем не е възходящо.

През 2008 г. Шон Пен е председател на фестивалното жури в Кан. Куриозното е, че по същото време играе самия себе си във филма на Бари Левинсън „Тайните на Холивуд” (What Just Happened, 2008) с Робър Де Ниро в главната роля, в който има любопитна сцена с премиера на измислен филм с участието на Пен, представен именно на кинофестивала в Кан.

Шон Пен е известен с активната си гражданска позиция, проявена особено остро против управлението на американския президент Джордж Буш-младши, когото той призовава многократно да спре войната в Ирак и язвително критикува за „примитивните му възгледи за доброто и злото”. Веднъж дори заявява публично, че мястото на хора като Буш-младши е в затвора.
На кинофестивала в Кан през 2010-а филмът с негово участие "неЧестна игра" (Fair Game), който е посветен точно на темата за това как администрацията на бившия американски президент е подвела общественото мнение, че Саддам Хюсеин крие оръжия за масово унищожение, за да може да започне "начисто" войната в Ирак.
Изключително силно е изпълнението на Пен във филма на италианеца Паоло Сорентино „Това трябва да е мястото" (This Must Be the Place, 2011) разказващ за усилията на популярен рок музикант да разкрие убиеца на своя баща – бивш нацист, избягал от Хитлер в САЩ.
Преди няколко години го гледахме в екшъна „Ганстерски отдел” (Gangster Squad, 2013), който донякъде разочарова, защото не се вписа в линията, следвана от Пен, който за разлика от Робърт Де Ниро подбираше много внимателно филмите, в които играе, опитвайки се да отстоява активната си гражданска позиция и чрез творчеството си. През 2015-та обаче се появи в "Стрелецът" (The Gunman), който бе сериозна отстъпка от високия художествен стандарт на продукциите с негово участие. Следвщата година участва в основния конкурс на фестивала в Кан с новия си филм като режисьор "Последното лице" (The Last Face), който не само по мое мнение, но и според оценките на международната критика, е тотален провал. 
Това вече сериозно поразклати увереността ми, че Шон Пен наистина умее да подбира много внимателно филмите, в които се снима или режисира. Макар че, в една от последните си роли в "The Professor and the Madman" (2019) донякъде напомня за най-добрите си години. Навярно догодина ще излезе неговият шести пълнометражен филм, озаглавен "Flag Day", в който в главните роли ще видим Пен заедно с Джош Бролин, Катрин Уинниг и др.

 * * * 

РОБЪРТ ДЕ НИРО, който без всякакво преувеличение е един от най-великите филмови актьори не само на нашето време, си е спечелил напълно заслужено своя звезден статут още през 70-те и началото на 80-те години на миналия век, когато изиграва най-силните си роли във филми като „Кръстникът 2” (1974), „Шофьор на такси” (1976), „Ловецът на елени” (1978), „Разяреният бик” (1980), „Имало едно време в Америка” (1984) и “Недосегаемите” (1987) и др.

Неговият баща, който също се казвал Робърт Де Ниро, бил поет, скулптор и художник-експресионист (повече за него може да научите от тук). Майка му също се е занимавала с живопис. Двамата се разделили две години след раждането на Робърт, който израснал в Ню Йорк, попивайки уличната култура на италианския квартал. В детството си бил дребно, бледо, слабо и срамежливо дете, поради което му излязъл прякорът "Боби Млякото". 
От малък Де Ниро обича театъра и дори изпълнил ролята на Страхливия лъв в училищен спектакъл по "Магьосникът от Оз". Следващата му поява на сцена е на 16 годишна възраст, когато напуска училище, за да се отдаде изцяло на своето увлечение.

Робърт Де Ниро усвоява тайните на превъплъщението, изучавайки знаменития Метод по начина, по който са го разбирали и преподавали Лий Страсбърг и Стела Адлер в прочутото "Актърс студио" в Ню Йорк. Професионалната актьорска кариера на техния талантлив ученик започва с изпълнения по сцените на малки театри извън Бродуей и с малки роли в късометражни рекламни филмчета.
В игралното кино дебютира през 1963 година, но първият му филм "The Wedding Party" излиза по екраните 6 години по-късно – малко след появата на друга лента с негово участие - "Greetings" (1968). Режисьор и на двата филма е Брайън де Палма.
Следващите няколко години Де Ниро се снима активно във филми, които  не са особено популярни и името му остава все още слабо известно.
Успехът идва през 1973-а с „Бий барабана бавно” (реж. Джон Хенкок), за който получава награда от Нюйорската гилдия на филмовите кинокритици. През същата година излиза и прекрасният филм на Мартин Скорсезе „Жестоки улици” (Mean Streets), в който изпълнява една от главните роли и така започва знаменитото партньорство между двамата, продължило цели две десетилетия, през които Де Ниро се снима осем пъти под режисурата на гениалния режисьор.
Междувременно се превъплъщава блестящо в образа на младия Вито Корлеоне в „Кръстникът 2” (1974) на Френсис Форд Копола, за което получава своя първи „Оскар” за „най-добър поддържащ актьор”. От този филм пък датира съперничеството му с друг велик възпитаник на “Актърс студио” - Ал Пачино, пресъздал образа на централния персонаж от мафиотската трилогия на Копола. След години Де Ниро и Пачино премерват сили в култовата кримка “Жега” (1995) на Майкъл Ман. През 2008-а отново се снимат заедно в един не толкова силен криминален филм, озаглавен „Праведно убийство” (Righteous Kill).
След участието си в „Кръстникът 2” Робърт Де Ниро започва да получава само главни роли и през 1976-а е направо неотразим в „Шофьор на такси” на Скорсезе, а също и в „Двадесети век” на Бертолучи. Следва и превъзходната  му изява в „Ловецът на елени” (1977) на Майкъл Чимино, но за нито едно от тези незабравими изпълнения не получава заслужения „Оскар” за най-добра главна роля.

Най-накрая и това се случва през 1981 година, когато просто отвява другите четирима номинирани за престижната награда (Джон Хърт, Робърт Дювал, Питър О’Тул и Джак Лемън) с феноменалната си роля в „Разяреният бик” (Raging Bull, 1980) отново под режисурата на Скорсезе.
Дори и след този връх актьорската кариера на Де Ниро продължава шеметното си възходящо  развитие, но той така и не получава трети „Оскар”, въпреки че ролите му в „Кралят на комедията” (1982), „Имало едно време в Америка” (1984) и „Недосегаемите” (1987), както и в „Добри момчета” (1990), „Пробуждането” (1990), „Нос Страх” (1991), „Жега” (1995), „Казино” (1995) и „Да разлаем кучетата” (1997) също са на изключително равнище.

Робърт Де Ниро и Шон Пен в комедията "Ние не сме ангели" (1989) на режисьора Нийл Джордан

Този невероятен актьор-хамелеон се чувства не по-малко комфортно и в комедии от типа на „Анализирай това” (1999), „Запознай се с нашите” (2000), “Анализирай онова” (2002) и др. Ориентирането му към „по-лекия” жанр започва още от участието в криминалната комедия на Мартин Брест „Среднощно препускане” (1988), но, за съжаление, през последното десетилетие се случва все по-често да гледаме Де Ниро в недотам ярки роли от второразредни продукции, в които като че ли започва да се повтаря, пресъздавайки поомръзнали ни еднотипови персонажи. Сред малкото му изпълнения, което се откроява през тези години, е, според мен, това в "Наръчник на оптимиста" (Silver Linings Playbook, 2012), за което напълно заслужено бе номиниран отново за "Оскар" за най-добра поддържаща роля, а и напоследък в "Жокера" (Joker, 2019). За съжаление, превъплъщението му в дългоочаквания филм на Мартин Скорсезе "Ирландецът" (The Irishman, 2019) е далеч от най-доброто, на което е способен Робърт Де Ниро.  
Любопитно е, че за своята гениална роля в „Шофьор на такси” той е получил едва $35 000, докато за лековатите си превъплъщения в „Анализирай това” (2002) и „Запознай се с нашите” (2004) хонорарите му надхвърлят $20 млн. 

Независимо от напредналата си възраст (77 г.) Де Ниро продължава да се снима много често, без особено да подбира ролите си. Сега се задават още две комедийни превъплъщения във филми като "War with Grandpa" и "The Comeback Trail" от които едва ли можем да очакваме кой знае какво. Но към поредното му изпълнение в "Killers of the Flower Moon" под режисурата на Мартин Скорсезе едва ли би трябвало да сме скептични. Още повече, че става въпрос за историческа драма по сценарий на Ерик Рот, спечелил "Оскар" за "Форест Гъмп" и номиниран за сценариите на още четири забележителни филма ("Вътрешен човек", "Мюнхен", "Странният случай с Бенджамин Бътън" и "Роди се звезда"). Разбира се, това е все още проект, за който не е сигурно дали ще се осъществи... 

Едва ли са много хората, които знаят, че Робърт Де Ниро също се е изявявал като режисьор, макар и само на два пъти. Първият му филм е "История от Бронкс" (1993), а вторият – "Добрият пастир" (2006). И двата са стойностни кинотворби! 

На по-млада възраст Робърт Де Ниро често привличал вниманието на жълтата преса с многобройните си любовни афери – при това все с тъмнокожи жени. От 1976 до 1988 година живее с Даян Абът, от която има две деца – Дрена и Рафаел, които също се занимават с актьорство. На 17 юни 1997-а се жени за чернокожата стюардеса Грейс Хайтауър, от която има 16 годишен син (Елиът) и дъщеря, родена през 2011 г., на име Хелън Грейс. През миналата година Де Ниро се е разделил, макар и неофициално, и с втората си съпруга.