Според мен, това издание на фестивала не предложи някакви изненади.
Международното жури, което бе оглавявано от Милко Лазаров (режисьор на филма "Ага" - миналогодишен носител на "Златна роза") се справи достойно, връчвайки главните награди на трите най-значими филма в конкурса за пълнометражно кино („Бащата“, „В кръг“ и „Прасето“).

Нямам възражения и към журито за късометражни игрални филми, председателствано от режисьора Андрей Паунов, което награди със "Златна роза" филма "Нина" на режисьора Христо Симеонов (трета негова победа в този конкурс след "Синът" през 2015-та и "Гората на Димо" през 2018-та) и поощри със специален диплом Димитър Кутманов за филма му "Дом".

Не толкова обосновано обаче е отличаването на  цели три от четирите дебютни филма в пълнометражния конкурс. Напълно заслужена е наградата за “Котка в стената” в лицето на режисьорите Мина Милева и Весела Казакова, но са пресилени специалните отличия за „Снимка с Юки“ (реж. Лъчезар Аврамов) и особено за "Лошо момиче" (реж. Мариан Вълев). 

Разбира се, би могло да се спори и дали нямаше да е по-справедливо, ако със "Златна роза" бе удостоен филмът на Командарев „В кръг“, а не "Бащата" на Грозева и Вълчанов, но пък не бива да забравяме, че през 2014-та именно техният филм "Урок" заслужаваше повече голямата награда, отколкото политически коректния "Съдилището". Любопитни са и паралелите, които можем да направим с фестивала отпреди пет години по отношение на наградата за най-добър режисьор. Защото и в двата случая тя бе спечелена от крайно радикални филми. През 2014-та от "Отчуждение" на Милко Лазаров, а сега от "Прасето" на Драгомир Шолев.

Приемствеността между 32-ото и 37-ото издание е много важна и заради това, че вече става съвсем очевидно кои са главните уроци, които българското кино трябва да продължи да усвоява, ако иска да се движи във възходяща градация.

Първият урок е свързан с ориентирането към наболелите проблеми на съвременното българско общество. Започнало с  превъзходния „УРОК“ и продължило с „Каръци” и „Безбог”, които не му отстъпват по гражданския си патос, сега то достига може би кулминацията си във филми, като "БАЩАТА" и "В КРЪГ".  А другият урок е свързан с продължаващо настъпление на „независимото“ кино, изразяващо се чрез филми, създадени без финансова подкрепа от българската държава. Нямам предвид съобразяващите се с масовите вкусове филми, а такива като "Прасето" и "Котка в стената"(подкрепен частично от НФЦ), които се открояват със своята безкомпромисност и социална ангажираност. 

За съжаление, точно този тип кино е крайно непопулярно сред широката публика, която изглежда неизлечимо увредена от лесносмилаемите зрелища, разпространявани в моловете. Това се потвърди съвсем ясно и от 37-ия фестивал на българския игрален филм във Варна, преминал при изключително слаб зрителски интерес.