21 Солунски фестивал на документалното кино

• 
• Add new коментар

Сред голямото разнообразие от теми и конкретни сюжети в програмата на фестивала, се открояват все пак някои от водещите проблемни зони, които през последните години вълнуват хората и са неизбежен акцент в потока от всекидневни новини.

Eдин от болезнените белези на последните няколко години в Европа безспорно е мигрантската вълна, заляла стария континент. Тя започна като бежанска драма, породена от войните в Близкия Изток, после прерасна в масова икономическа миграция към по-добър и нормален живот. Естествено, киното реагира адекватно на този мощен социално-политически феномен. Появиха се десетки филми – както игрални, така и много повече документални. Дори италианският „Огън в морето“ (2016, реж. Джанфранко Рози) спечели „Златна мечка“ на Берлинале като единствен документален опус в конкуренция с 17 други игрални филма, а след това получи и номинация за „Оскар“.

Неслучайно и Солун 2019 включва в богатата си програма филми с такава проблематика, като от десетте заглавия в основния конкурс три са конкретно по темата.
Като общ белег, тази силна филмова вълна бе подчинена преди всичко на европейската гледна точка и реакция на приемащите страни от Стария континент. И почти не се появяваха филми, разказани от вътрешната мигрантска гледна точка.

Но ето, точно такъв филм е „Среднощни пътници“ (САЩ, Катар, Канада, Великобританя, 2019, реж. Хасан Фазили). Защото негов главен персонаж е самият режисьор, който документира при невероятно трудни условия бягството на неговото четиричленно семейство от режима на талибаните в Афганистан. Пътуването им се превръща в безкраен нощен кошмар, когато трябва да прекосяват непознати територии, принудени да оцеляват при изключителни препятствия. Всеки ден е рисков за двете малки дъщери, семейството не знае къде ще се подслони следващата нощ, майката се опитва да приготвя храна и да подкрепя съпруга си, който все пак носи цялата отговорност на това немислимо за нормално семейство битие. А същевременно бащата непрекъснато снима с три мобилни телефона и така в движение се ражда осъществения по-късно монтажен разказ. На 33-ия ден от бягството те вече са в България, в бежански лагер в София, в квартал Овча купел, при относително прилични условия. Но целта им е Западна Европа и затова скоро поемат към сръбската граница, за да се озоват в бежански лагер край Цариборд (там все още наричан Димитровград). Тази бежанска одисея тежи на екрана като истинска 86-минутна докудрама!

С подобен остро драматичен сюжет е итало-немската копродукция „ИДИЛ утре. Изгубените души на Мосул“ (2018, реж. Франческа Маночи, Алисио Ромензи). Разказът е за деца – сираци от напълно опустошения и призрачно мъртъв град Мосул в Ирак, след прогонването на въоръжените отряди на Ислямска държава. Но децата са сираци, защото бащите им са загинали при самоубийствени атентати като „камикадзета за вярата“. И както казва библейският текст „децата са наказани заради греховете на бащите“. Те се опитват да оцелеят в разрушения град, всекидневието им е непрестанна борба за залък хляб и подслон през нощта, и са своеобразни „вътрешни мигранти“ в безсилието и невъзможността да напуснат града. Ала най-голямото им изпитание е опасността да бъдат привлечени от оцелелите терористи и да бъдат обучени като следващо попълнение на самоубийствените отряди на ИДИЛ, докато в същото време ги заплашва и отмъщение от близките на невинно загинали жертви. Истински всекидневен ад за деца без бъдеще! Подобен филм днес, когато ужасът ИДИЛ е практически ликвидиран, е болезнено напомняне как трагедиите на безумието оставят не само разрушени градове като Мосул, но и цяло поколение с неизвестно бъдеще.

Неочакван разказ за трудната съдба на истински, реални емигранти предлага полският филм „Във връзка“ (2018, реж. Павел Зиемелски). Той е открил своите персонажи в малко селце, чието име в превод означава нещо като „Стара кръв“, а една трета част от населението му, предимно младите хора, са трудови емигранти в Исландия, където са намерили препитание. И така във всяка къща от селото семействата са разкъсани, а връзката между родствениците се осъществява по Интернет чрез Skype! На пръв поглед – абсурдна ситуация, но реално всекидневие за стотици хора, при това в една от големите европейски държави, членка на ЕС и с относително стабилно икономическо развитие. Филмът по чисто кинематографичен път визуализира всекидневната житейска драма на разделените семейства, тъй като некачествената Skype връзка осигурява на компютърните екрани лошо изображение с ниска резолюция и се възприема като модерна технологична метафора за нарушените емоционални и социални връзки между хората. А колко ли други села и семейства, не само в Полша, а в целия европейски изток, ще открият себе си в параболата на тази болезнена съвременна метафора.

Ето че документалното кино отново доказва своята огромна потенциална енергия да улавя, обобщава и експонира на екрана най-важните доминанти на времето.