100-годишнината  от началото на българското игрално кино не е само повод за славословене на любимите на масовата публика заглавия от комунистическото ни минало, но и за вглеждане в опитите за неговото преосмисляне през последния четвърт век.     

За втора поредна година се опитвам да направя разграничение между филмите (от репертоара на кината и различните фестивали), гледани на голям екран и онези, с които съм се запознал, благодарение на Интернет. Отново ми бе най-лесно да си припомня най-добрите заглавия, разпространявани в киномрежата, поради простата причина, че те пак бяха твърде малко и лесно се открояваха на еднообразния фон от инфантилни холивудски блокбъстъри.

Настоящата статия анализира някои от най-значимите постмодернистични филмови интерпретации на комунистическото минало в българското и източноевропейското кино. Тя цели не само да изясни причините за тяхната поява, но и да разкрие спецификата на тези подходи в киноизкуството.

Всеизвестно е, че хамелеоните нямат собствен цвят, но затова пък създателите на този филм успяват да ни покажат смешните (и жалки) напъни на лишени от индивидуалност персонажи да се сдобият от раз с престижна самоличност, възползвайки се от вълната на трансформацията, надигнала се в една преломна епоха.