През 1973 година среща режисьора Бертран Блие, което се оказва от решаващо значение за кариерата му. Скандалният филм „Валсиращите”, в който участва заедно с приятелите си Дьоваер и Миу-Миу, го превръща в истинска звезда. В него героят му се бунтува срещу всичко и всички, отхвърляйки оковите на дребнобуржоазния морал. Филмът жъне огромен успех сред радикално настроените французи, а Депардийо става техен кумир. Впоследствие те ще го аплодират за изпълненията му във филмите на друг голям бунтар – Марко Ферери („Последната жена” -1976, „Сбогом, самецо” – 1978), а също и в една от най-силните творби на Бернардо Бертолучи – „Двадесети век” (1976).
Междувременно продължава сътрудничеството му с Бертран Блие и през 1979 година се снима в неговата черна комедия „Студен бюфет”, заедно с бъдещата си втора съпруга Карол Буке.
По това време френската публика, която изпитва силна потребност от един нов Жан Габен – също така мъжествен и обаятелен, го открива с възторг в негово лице. Впрочем, не случайно е сравняван с легендарния актьор, който често повтарял, че само Жерар би могъл да му бъде наследник. И Депардийо не го посрамва, успявайки да пресъздаде с не по-малко проникновение и сила от Габен знаменити класически образи от литературата и историята като граф Монте Кристо, Дантон, Балзак.
По това време повечето големи режисьори от цял свят започват да се съревновават за съгласието му да играе в техните филми. В рамките само на една година (1980) той изпълнява две от най-ярките си роли под режисурата на двама от лидерите на Новата вълна – Франсоа Трюфо и Ален Рене.
В „Последното метро” Жерар Депардийо е прекрасен като партньор на Катрин Деньов, изпълняваща главната роля, а в „Чичо ми от Америка” изпълнява блестящо ролята на млад провинциален кариерист, който изоставя бременната си жена, за да направи кариера като директор на фабрика. Впрочем в този сюжет има много съвпадения с личния живот на Депардийо, който също не се поколебава да изостави жена и невръстни деца, преследвайки блясъка на славата.
През 80-те години Депардийо блести във филми на Морис Пиала, като „Лулу” (1979), „Полиция” (1985, приз на МКФ във Венеция) и „Под слънцето на Сатаната”, отличен със „Златна палма” в Кан през 1987г. Точно през този период големият актьор започва да играе с успех и роли в непретенциозни комедии като тези на Франсис Вебер („Чукай на дърво” – 1981 и „Бегълците” - 1986), които имат огромен зрителски успех не само във Франция.
През 1990 година Жерар Депардийо се появява за пръв път и в англоезичен филм - „Зелената карта” на Питър Уиър, за който е удостоен със „Златен глобус” за най-добър комедиен актьор.
Впоследствие френското кино продължава многократно да експлоатира комедийния талант на Депардийо. Например във филмовата поредица за Астерикс и Обеликс, която, както е известно, се превръща в касов хит. Впрочем самият актьор никога не е криел пристрастието си към комедийните персонажи и дори сам заема да екранизира Молиеровия „Тартюф”, изпълнявайки и главната роля в едноименния филм.
Според мен, върховото актьорско постижение на Депардийо в киното е във филма „Сирано де Бержерак” (1990). Под режисурата на Жан-Пол Рапно той съумява да постигне пълно сливане със сложния образ на нещастния поет и мечтател.
Жерар Депардийо  често е атакуван във връзка с неговия талантлив и не по-малко скандален от него син – Гийом, с когото дълго време е в сериозен конфликт. Във Франция актьорските изяви на сина понякога засенчват дори тези на знаменития му баща. А преждевременната смърт на Гийом през 2008 година дава повод на жълтата преса да се разрови отново в личния живот на Жерар Депардийо, който както е известно напуска и втората си съпруга – актрисата Карол Буке, за да заживее с младата си приятелка – писателката Клементин Игу.
В своята автобиография, излязла и на български език, Депардийо разкрива истинската си природа на човек, тотално отдаден на удоволствията в живота, като не скрива, че от ранна възраст са му били присъщи крайностите в яденето, пиенето и секса. Споделя дори и за годините, през които му се е налагало да посещава редовно психоаналитик, както и за моментите на тежки кризи, депресии и бурни кавги с близките си хора и особено със сина си Гийом.
В крайна сметка Жерар Депардийо успява да превърне своята слабост към виното и гастрономията в своя втора професия, която се оказва дори по-доходна от актьорската. От доста време вече той се занимава с производство на вино, а напоследък жъне успехи и в ресторантьорството. А книгата му с готварски рецепти, съдържаща 130 кулинарни шедьовъра, се превръща в истински бестселър във Франция.
В навечерието на 60-годишния си юбилей Жерар Депардийо заявява: „Мъжът на 60 години е още млад. Така че, аз смятам да си остана същото лошо момче. И много би ми се искало да ме запомнят като обикновен човек, който страстно е обичал живота”.
Жерар Депардийо във филма "Белами" на Клод Шаброл

Въпреки напредването на възрастта Жерар Депардийо продължава да удържа своето място на актьорския Олимп. След успеха си във филма на Ксавие Джаноли „Когато бях певец” (2006), демонстрира отлична актьорска форма и в последната творба за големия екран на Клод Шаброл - „Белами”, която е представена и у нас през 2009 година в рамките на „Киномания”. Странно е, че това е първият и единствен общ проект на Шаброл и Депардийо.  Пак благодарение на "Киномания" преди три години гледахме и комедията "Трофейна съпруга" (Potiche), в която почти три десетилетия след "Последното метро" Депардийо отвоно си партрина с Катрин Деньов.