Жан-Пол Белмондо

• 
• Add new коментар

                                               ЖАН-ЛЮК ГОДАР НА 80 ГОДИНИ

Великият революционер на киното и основоположник на френската „Нова вълна” Жан-Люк Годар още през 1965г. във филма си „Алфавил” написва собствената си епитафия: „Очаква те по-добра съдба от смъртта. Ти ще станеш легенда”.
Повечето от лошите неща, които се говорят за този гениален, но особен кинематографист са истина. Отдавна се говори за неговите ужасни изблици на гняв по време на снимки. Мнозина мечтаят да работят с него, но щом това се превърне във факт, обикновено се стига до остри конфликти и приятелството се изпарява. Джейн Фонда и Ив Монтан се скарали жестоко с него още щом започнали снимките на филма „Всичко е наред”, а в края на първия снимачен ден на „Крал Лир” с Годар престанал да разговаря прочутият писател Норман Мейлър.
Работилият с него над филма „Алфавил” оператор Раул Кутар казва, че на Годар би му се искало да сдъвква с уста филмовата лента и тя да излиза от задника му вече проявена – тогава не би имал нужда от никого.
Наскоро великият кинематографист бе удостоен с почетен „Оскар” за цялостния му принос в киноизкуството и членовете на Американската академия отбелязаха неговото огромно влияние върху формирането на независимото американско кино и по-специално върху филмите на творци, като Мартин Скорсезе, Роман Полански, Стивън Содърбърг, Уди Алън и Куентин Тарантино. Годар не благоволи да отиде на церемонията, отронвайки че не си струва усилието да прекосяваш океана, заради едно „парченце метал”.
Изкушените от киното познават повечето му знаменити филми, прожектирани многократно в столичното филмотечно кино „Одеон”. Лично аз също там съ за пръв път „До последен дъх” (1960) и „Две или три неща, които знам за нея” (1967), а благодарение на касетите и в последно време на Интернет се запознах с почти цялото му разнообразно и противоречиво творчество, открояващо се в историята на киното с радикалните експерименти, с отказа от утвърдените стилове на снимане и от предсказуемостта на сюжета, че дори и въобще от сюжета и пр.

Жан-Пол Белмондо и Джийн Сибърг в кадър от "До последен дъх" (1960)

Малко знам все още за филмите, които е създал през периода след временното си отдръпване от игралното кино и създаването на „групата Дзига Вертов”.
Иска ми се днес, когато отбелязваме неговата 80-годишнина, да си припомним филмите му, както и неговите парадоксални възгледи, които преобърнаха представите ни за киното.
Така например Годар казва, че „във всеки филм трябва да има начало, среда и край, но не е задължително да са в тази последователност”. Как да не се сети веднага човек от кого е научил това Тарантино, за да го приложи на практика в своя шедьовър „Криминале”?!

За разлика от много други киноноватори, Годар никога не престана да търси нови и нови изразни средства, оставайки винаги напълно свободен и независим от модните течения и комерсиалния дух. „За да правиш кино е достатъчно да снимаш свободни хора”, – казва той.
Годар отдава на любимото си занимание повече от половин век, създавайки 93 филма и нито един от тях не предизвиква еднозначна реакция у зрителите и критиката.
Изпробвайки различни жанрове и стилове – от мюзикъла до философския трактат, той винаги изследва чрез специфичния език на киното природата на човешките взаимоотношения.

„В киното ми е интересно това, че не е нужно нищо да измислям. То е способно да бъде всичко. То е живопис, която може да бъде слушана като музика.”

Създателят на „До последен дъх” вече е на 80 години и това е достатъчна извинителна причина за неговото отсъствие от церемонията, на която трябваше да получи своя почетен „Оскар”. Но като имаме предвид особения статут на този творец в киното, извоюван благодарение на бунтарското му, антиконформистко кино, можем да си обясним по-добре неговото решение да не се яви на тази церемония. Така той остана докрай верен на себе си и на своите принципи.

В рамките на преминалата Киномания 2010 бе представен френския документален филм „Двама от Новата вълна”, който е посветен на взаимоотношенията между Годар и Трюфо – двамата основни режисьори от френската „Нова вълна”. В него става въпрос и за жестокия конфликт между двамата, възникнал след 1968г. Причината е, че Годар не приема аполитичността на Трюфо. Според него, киното трябва да е ангажирано с обществено-политическа кауза, в противен случай остава в коловоза на развлекателното буржоазно изкуство.
И както знаем, цялото творчество на Годар показва, че той не си е позволявал отклонение от този принцип.

Промените след 10 ноември 1989 година отприщиха шлюза и паднаха забраните за много от неговите филми, но изведнъж се оказа, че вече ги няма потенциалните му зрители. Прекалено рационалните годаровски филми излязоха бързо от мода на Запад и когато вече можеше без страх да бъдат показани и в България, се оказа, че интересът към тях като че ли се е изпарил.
За творчеството на Годар настъпи период на почти маргинално съществуване и едва ли някой може да се похвали, че е гледал създаденото от него през последните две десетилетия. Много отдавна това „свещено чудовище” на авторското кино, отбягва контактите с публиката и в буквалния смисъл.
Така например той отказа да представи лично най-новата си творба „Филм социализъм”, чиято премиера бе на последния кинофестивал в Кан.

Годар отдавна се е превърнал в нещо като бранд, в образ на самия себе си, абсолютно митологизиран и отчужден от онова, което другите мислят за него.
Пилатовският трик с връчването на почетен „Оскар” в края на творческия път на забравените гении на киното, не успя да мине при него. Опитът на Холивуд да измие гузната си съвест за това, че нито един филм на легендарния режисьор не е попадал сред номинираните за „Оскар” се провали, според мен. Твърде много са били пренебрегваните гении на киното в историята, които едва в края на кариерата си са получавали утешителна компенсация от страна на Холивуд чрез т.нар. „почетен Оскар”. Чарли Чаплин, Алфред Хичкок, Орсън Уелс, Микеланджело Антониони – списъкът е много голям и по този повод вече съм писал неведнъж.
Затова нека се върнем към нашия юбиляр, чийто принос към киното просто е неоценим и с нито една награда не може да бъде достатъчно възмезден.

Роден е на 3 декември 1930 в Париж като второто от четирите деца на буржоазно френско-швейцарско семейство. Баща му е лекар, притежаващ частна клиника, а майка му произхожда от богата банкерска фамилия в Швейцария, където впрочем преминава и детството на малкия Жан. По време на Втората световна война той става швейцарски поданик и завършва училище в Нион. Родителите му се развеждат през 1948 и той заминава за Париж, за да учи в Lycée Rohmer. Година по-късно следва в Сорбоната, където възнамерява да се дипломира като етнолог.
Но точно по това време се запознава с Франсоа Трюфо, Ерик Ромер, Клод Шаброл и Жак Ривет, с които започват да пишат критически статии на тема кино. През 1950-а заедно с Ривет и Ромер основава изданието „Gazette du cinéma”, от което излизат пет броя през периода от май до ноември. Той написва повечето от статиите в това списание под псевдонима „Hans Lucas”. Но скоро неговото семейство прекратява издръжката му и Годар започва да работи като кинокритик в във филмовото списание „Кайе дю синема”, основано от Андре Базен.
От увлечението по киното и теоретизаторския хъс на групата около това списание в края на 50-те години на миналия век възниква режисьорското движение „Нова вълна”, което помита консервативното френско следвоенно кино.
С филми, като „До последен дъх”, „Лудият Пиеро” и „Презрението”, Годар революционизира тогавашното кино. А през последните години с книгите и видеоесетата си по история на киното той се превърна и в значим теоретик.

На 1 декември 2007 в Берлин Жан-Люк Годар получава наградата за цялостно творчество на Европейската филмова академия (EFA).
В интервю, публикувано в Die Zeit, бр. 49 от 29. 11. 2007г., той споделя в типичния си стил: „Странно е, че в Берлин получавам награда за цялостно творчество. За филми, които не се гледат точно от хората, които раздават наградите в Берлин.”
После чистосърдечно признава, че само три или четири негови филма са били успешни. „До последен дъх” с Белмондо и Сийбърг имаше публика, но не ми донесе пари, - казва той. – „Да си спасява, който може (живота)” с Изабел Юпер, Жак Дютрон и Натали Бай имаше публика и ми спечели пари. Това е. Най-известните ми филми не бяха успех. И „Лудият Пиеро” не беше. А за последните филми да не говорим.”

В това интервю той споменава и за своята последна спътница в живота Ан-Мари Миевил, с която живее от доста време в Швейцария. Преди това има два брака и два развода с актрисите Анна Карина и Ан Вяземски.

Но нека чуем какво казва самият Годар:
- Тя (Ан-Мари Миевил, бел моя) при всички случаи ще участва в правенето на следващия филм. Ние си представяме филма заедно. Извикваме го в паметта си. То е, както когато облаците постепенно приемат форма. Затова работя най-добре, когато дремя в креслото си.
- Как така?
Годар: Опитвам се да видя нещата. Със затворени очи. Защото с отворени очи не виждаш същото. С камерата не е по-различно. Използваш отворените очи, за да виждаш със затворени.

Предлагам да видите откъс от 35-и епизод на моето предаване "Другото кино", който бе посветен на Жан-Люк Годар и Френската Нова вълна и излъчен на 21 юни 2009г. по VTV.