През 1949 г. започва да следва право в Екс-ан-Прованс, но много скоро напуска университета, заради увлечението си по театъра. Заминава за Париж да учи актьорско майсторство в школата на Шарл Дюлен и Таня Балашова, където бързо се убеждава, че пътят към сцената не е постлан с рози. Заради пословичната му свенливост и провансалския акцент повечето от преподавателите го смятат за напълно безперспективен. Те обаче се удивляват на упорството и желанието му да овладее трудното актьорско изкуство.
След смъртта на Дюлен, Трентинян продължава да учи в актьорския клас на Таня Балашова, която е не само актриса, но и педагог по призвание, и бързо открива артистичните заложби на младия провинциалист. С нейна подкрепа той успява да се избави от акцента си и да усвои правилната дикция, която ще му е толкова нужна за ролите от класическия репертоар, които ще пресъздаде на сцената. 
Още докато учи се запознава със Стефан Одран, която също става известна киноактриса след време. Двамата се оженват, но бракът им трае кратко. Запазват приятелските си отношения и след време се снимат заедно в няколко от филмите на Клод Шаброл - режисьорът, за когото Стефан Одран се омъжва впоследствие. 
След края на театралните курсове Жан-Луи Трентиян дебютира в театъра - в трупата на Раймон Ермантие (Compagnie Raymond Hermantier), а впоследствие завършва и режисура в Института по кино (Institut des hautes études cinématographiques (IDHEC). Но първия си филм като режисьор заснема 20 години по-късно.

През 1956 г. дебютира и на големия екран във филма „Ако момчетата на целия свят“ под режисурата на Кристиан Жак. А още същата година името му нашумява заедно с това на Брижит Бардо, с която се снимат в култовия филм на Роже Вадим „И Бог създаде жената“. По време на снимките двамата се влюбват и това става причина за развода на Бардо с Роже Вадим. 
Скоро е призован в армията, което прекъсва възходящата му артистична кариера. Озовава се в Алжир, където Франция воюва срещу борещия се за националната си независимост алжирски народ. Трентинян се отнася крайно отрицателно към тази „мръсна война“. За негов късмет, не му се налага да стреля по време на военните действия, защото е назначен за санитар.

Дългото отсъствие от Париж, както и връзката на Бардо с известния музикант Жилбер Беко, стават причина за прекратяване на бурния им роман след завръщането му. Междувременно обаче и известността му в артистичните среди започва да намалява. В този тежък период го подкрепя Надин Маркан, млада, енергична жена, работеща като асистент-монтажистка, а впоследствие и като кинорежисьор. Скоро тя му става съпруга, с която живее през следващите 16 години.

Филмовата кариера му кариера се възражда след „Опасни връзки“ (1959) на Роже Вадим, в който участва редом със звезди като Жерар Филип и Жана Моро. Но международната слава идва през 1966 г. , благодарение на легендарния „Един мъж и една жена“, отличен със „Златна палма“ на фестивала в Кан и с „Оскар“ за най-добър чуждестранен филм. Според всеобщото мнение, именно именно филмът на Клод Льолуш го превръща в кинозвезда. За милионите зрители по света Трентинян се слива напълно със своя герой, с неговата обаятелна и леко свенлива усмивка, романтична съдба, стаена тъга и вътрешна деликатност. Той се отличава от дръзките и самонадеяни герои, изпълнявани от Делон или Белмондо. При цялата си мъжественост, успява да запази нещо от юношеството си, от уязвимостта на тази крехка възраст.

Междувременно образцовият му брак с Надин започва да се пропуква след трагичната смърт на 7-месечната им дъщеря Полин, която се задушава в леглото. „След този момент нещо в мен се пречупи. Хората се примиряват със смъртта на родителите си. Но със смъртта на дете е невъзможно да се примириш...“ – споделя Трентинян, който се опитва да забрави преживяното, влагайки всичко от себе си в ролята си в „Конформистът“ (1970) на Бернардо Бертолучи. 

Макар че двамата с Надин имат още две деца – Мари и Венсан, след трагедията бракът им постепенно започва да се разпада. По време на снимките на един от следващите си филми Трентинян се увлича по Роми Шнайдер и това допринася за окончателната раздяла с жена му. 

Получавайки възможността сам да избира ролите си, Трентинян не се поддава на „звездната болест“, а запазва трезвостта на самооценката си и своята професионална взискателност. Не се впуска в участия във филми, гарантиращи зрителски успех. Отхвърля редица суперизгодни предложения, само защото не отговарят на творческите му принципи. В рамките само на една година отклонява поканите на прочутите американски режисьори - Копола, Фридкин и Спилбърг. Все пак отвреме-навреме се съгласява да се снима в комерсиални филми, но с единствената цел да може впоследствие да играе безплатно в продукция, от която истински се интересува. 

„Никога не мисля какво място ще заеме филмът в моето „творчество“, - обяснява простичко своя подход звездата. - Нерядко се случва да откажа изгодни предложения, заради възможността да работя с млад режисьор в неговия дебют“. 

Филмите, с които се прославя този обаятелен актьор, са режисирани именно от начинаещи или слабо известни в дадения момент кинотворци. Нима светът бе чувал за Льолуш или Бертолучи преди излизането на „Един мъж и една жена“ и „Конформистът“?

През най-силните си години Жан-Луи Трентинян участва в няколко политически ангажирани филма, сред които се откроява изпълнението му в „Z“ на Коста-Гаврас. За тази си роля получава награда на кинофестивала в Кан през 1969 г.

Прочутият режисьор Ерик Ромер, който го снима във филма „Моята нощ при Мод“ (1969), смята, че у Трентинян има нещо от „духа на Достоевски“: „В него се води борба между светлината и тъмнината... Той е като Разколников със своята вътрешна раздвоеност. Повърхностните персонажи са му безкрайно чужди“.
Трентинян също е убеден, че за да бъдеш добър актьор трябва да влагаш в персонажите нещо от себе си, от дълбинните пластове на своята личност. 

През 1975 г. го застига поредният удар на съдбата. Научава, че по-големият му брат е болен от рак и му остава да живее половин година. Той не е преуспял особено в живота и дори се възприема като неудачник, а Жан-Луи вижда в него своето „второ аз“: такъв уморен, пасивен и смирен навярно би бил и самият той, ако не му бе „провървяло“... 
Прочутият актьор зарязва всичките си ангажименти, за да може да бъде с брат си в тежкия момент. Купува му състезателен автомобил, за какъвто би могъл само да мечтае и двамата се отдават на безгрижно лудуване по пътищата на южна Франция. Естествено, Фернан не е информиран за неизлечимостта на своето заболяване. Чувства се безкрайно щастлив и като че ли състоянието му започва да се подобрява. Жан-Луи за момент си помисля, че може да е станала лекарска грешка. Но скоро болките се появят отново и брат му постъпва в болница, където след две седмици умира.

Прекъснатите снимки и нарушените договори повлияват отрицателно върху кариерата на Трентинян. Започват да намаляват и предложенията за нови роли. Но актьорът не се оплаква. И без това отдавна изпитва потребност да намали темпото. Но има хора, на които не може да откаже. Един от тях е италианският режисьор Валерио Дзурлини, който го снима в шедьовъра си „Татарската пустиня“ (1976) - философска притча за безсмислието на човешкия живот, преминаващ в напразно очакване на някакви решаващи събития. Освен Трентинян, в този филм участва цяло съзвездие знаменити актьори, начело с Макс фон Сюдов, Виторио Гасман, Фернандо Рей, Ален Делон и др. 

През 1978 г. Жан-Луи Трентинян се снима в още един значим филм „Парите на другите“, в който играе и Катрин Деньов. За големия актьор това не е първата среща с актрисата, която винаги е ценял много високо. 

С годините положението му става все по- парадоксално – макар и да не се стреми към популярността и славата – те самите като че ли постоянно го преследват.
Спектърът на последните му роли в киното продължава да е все така широк. Мечтата му да изиграе комедийна роля се сбъдва, след като Франсоа Трюфо го снима в пародийната си криминална комедия „Веднъж да дойде неделя“ (1983). 

В началото на 90-те години играе предимно роли на мизантропи и циници. Сред последните му запомнящи се екранни изпълнения е това в творбата на Кшищоф Кешловски „Три цвята: червено“ (1994), в която се превъплъщава в стар, затворен мъж, който отново започва да търси в себе си доброто, повлиян от духовната красота на една млада жена. 

През 1998 г. Трентинян обявява, че се оттегля от киното. Но не скъсва с актьорството напълно, защото заедно с дъщеря си Мари прави спектакъл по стихове на Аполинер. По това време тя също е известна актриса и Жан-Луи се гордее много с нея - особено с това, че за разлика от него, тя играе много в театъра.
През 2003 г. двамата участват в четенето на сцена на любовните писма на поета Гийом Аполинер до неговата любима Лу. Но скоро след това се случва немислимото – дъщеря му е фатално пребита от ревнивия си любовник Бертран Канта - вокал и китарист на рок-групата "Ноар Дезир". Получава мозъчен оток вследствие на черепните фрактури и умира няколко дни след инцидента. 

През следващите години Трентинян се оттегля напълно от професията. „Аз, разбира се, не мисля, че киното ще престане да съществува, но е очевидно, че то губи своето предишно значение. Причината е в това, че си отиват такива негови качества, като простотата и наивността, без които не мога да си представя това изкуство“, казва актьорът.

Още от края на 80-те години той заживява в къщата си в Юзес (на 40 км западно от Авиньон), където се посвещава на лозарството и винарството. Синът му Венсан, също актьор, го посещава понякога, но Жан-Луи предпочита да води отшелнически живот, който прекъсва за няколко месеца, за да се снима във филма "Любов" на Михаел Ханеке, с който триумфира в Кан през 2012 година. От тогава не се е снимал повече в киното.

Източник: моята статия за Жан-Луи Трентинян във в. "ТВ Сага" от 31.05.2012 г.