Днес гениалните специални ефекти във филмите на руския режисьор, създадени още преди ерата на космонавтиката, продължават да се изучават в американските филмови училища като ярък пример за това как благодарение на невиждано за времето си операторско майсторство и дяволска изобретателност могат да се сътворят киношедьоври почти от нищото.

Едва ли някой би се наел да оспорва, че фантастичните филми от типа на звездната сага на Джордж Лукас или философските фантазии на Стенли Кубрик, измениха както технологията на кинопроизводството, така и самата естетика на кинофантастиката. Но космическите филмови одисеи не биха могли да възникнат на пусто място, израствайки от комедиите и мелодрамите. Специалните ефекти, които още в докомпютърната ера направиха възможно представянето на безтегловността и на невероятните извънземни светове, всъщност водят началото си от експериментите в научно-популярното и игралното кино на режисьора и оператора Павел Клушанцев. 
Вижте следния откъс от тв-предаването "Другото кино", излъчено по VTV във връзка със 100-годишнината от рождението му: 

За съжаление, Павел Клушанцев дълго време бе незаслужено забравен в родината си. Неговият биограф Евгений Харитонов припомня следния анекдотичен случай. Докато работел над „Междузвездни войни” Джордж Лукас посещава Съветския съюз, за да се консултира лично с Клушанцев, когото смятал за „Корольов на научната кинофантастика“. За негова огромна изненада съпровождащите го функционери от Госкино дори не били чували това име. На въпроса им кой е този Павел Клушанцев, Лукас отговорил: „Той е кръстникът на „Междузвездни войни“. За съжаление, срещата му с Клушанцев никога не се осъществила...
Животът на Павел Клушанцев е поредното доказателство за това, че никой не е пророк в собствената си страна. Според Евгений Харитонов дори в руския научно-изследователски институт по киноизкуство не е запазена достатъчно информация, която да послужи за написването на подробна биография на този човек. Знае се, че никога не е споделял комунистическите идеи. В едно от редките интервюта, дадени на преклонна възраст, Клушанцев споделя, че е успял да избегне лагерите, благодарение на техническите си умения.
В детството си мечтае да стане писател. Тази мечта се осъществява едва в зряла възраст, когато вече като утвърден оператор и кинорежисьор започва да пише научно-популярни книги за деца. Но след завършването на училище му се налага временно да се прости с идеите за писане и дори за инженерство, защото не го приемат в Технологическия институт. Тогава прави избор, който предопределя съдбата му – постъпва в операторския факултет на Ленинградския техникум по фотография. През 1930г. е разпределен на работа в студията „Белгоскино“. 
Клушанцев работи 4 години по специалността си, след което се връща в Ленинград (Санкт Петербург), за да усвои в „Ленфилм“ тайните и на режисурата.
Дебютира като кинорежисьор с филма „Седем бариери“. Но далеч по-важна се оказва следващата стъпка в кариерата му: през 1937г. създава в „Ленфилм“ отделение за комбинирани снимки. Именно в тази лаборатория за кинотрикове са създадени множество невероятни специални ефекти, които впоследствие Клушанцев използва в научно-популярните филми.
Заедно с оператора Лаврентиев изобретява луминесцентния метод за комбинирани снимки, който впоследствие е широко използван в кинофантастиката. 
Клушанцев има още десетки големи и малки изобретения, като например камерите за подводни и въздушни снимки, прочутата „призма Клушанцев”, комбинирането на мултипликации с жива натура и множество други уникални приспособления.
По време на работата си в Ленинградската киностудия за научно-популярни филми той разгръща таланта си на магьосник на камерата и монтажа, заснемайки за няколко години над сто научно-популярни ленти.
През 1951г. излиза филмът му „Вселената” – прекрасен научно-познавателен разказ за Слънчевата система. Клушанцев успява да направи повествованието увлекателно и за неподготвения зрител благодарение на чудесните изобразителни решения, онагледяващи миналото, настоящето и бъдещето на Вселената. Филмът е отличен през 1952г. на международните кинофестивали в Карлови Вари и Париж.
През 1957г. завършва „Път към звездите”, който е награден на международния фестивал на научните и техническите филми в Белград. Разпространяван е с успех и на Запад, излъчват го в САЩ по телевизионния канал СBS в рамките на сериала „ХХ век”. Тогава именно го гледа и Стенли Кубрик, който 10 години по-късно използва в своя знаменит филм „2001: Космическа одисея” знаменития клушанцевски „ефект на безтегловност”, показан за пръв път в историята на киното именно в „Път към звездите”. 
Във филма на Клушанцев виждаме как космонавтите се носят в пространството на своята тясна кабина! По нищо не личи, че не е снимано в открития космос. Годината е 1957 – четири години преди полета на Гагарин!
Постигнатото от Клушанцев в този филм поразява не само чужденците. Интерес проявяват и съветските репресивни органи. Не могат да си обяснят как така му се е удало да покаже на екрана ракета, приличаща досущ на тази, която в условията на пълна секретност разработва по същото време космическият конструктор Сергей Корольов. Разпитват Клушанцев да каже откъде е откраднал идеята, а той отговоря наивно: „Сам се сетих”. Без съмнение, това съвпадение би могло да му струва много скъпо, ако самият Корольов не се бил застъпил за него.
В своя филм Клушанцев показва удивително реалистично още много други неща, които съветската и американската космонавтика осъществяват значително по-късно – например, излизането в открития космос, изграждането на орбиталните станции и кацането на луната.
След този успех на Клушанцев му хрумва идеята да заснеме игрален научно-фантастичен филм за човешка експедиция до Луната. През 1959 година подава заявка, след което проектът му е утвърден и включен в производствената програма на „Леннаучфилм”. 
За драматургична основа на сценария използва повестта на Александър Казанцев „Планетата на бурите”, но вместо към Луната – неговите герои се отправят към Венера. Продукцията е завършена в срок, премиерата й обаче се забавя по вина на Екатерина Фурцева, която в качеството си на министър на културата на Съветския съюз настояла да бъде изрязана сцената, в която филмовата героиня плаче. Според нея съветската жена-космонавт нямала право на подобни човешки слабости.
„Планетата на бурите” излиза по екраните през 1961г., почти едновременно с полета на Гагарин и се превръща в истински хит. Само в Съветския го гледали около 20 млн. зрители, които останали потресени от видяното. Действително филмът съдържа всичко необходимо, за да се хареса на широката аудитория – героико-приключенска романтика, динамично действие, саможертва на екипаж, човекоядни растения, битка с гигантски гущероподобни същества, натурално представени динозаври, изригване на вулкан и ... намек за съществуването на древна венерианска цивилизация. И всичко това е показано свръхреалистично, благодарение на използваните от Клушанцев специални ефекти, които смаяли филмовите специалисти от целия свят. 
Една от най-големите находки, превърнала се в обект на завист и подражание от холивудските кинематографисти, е образът на робота – Железния Джон. Впоследствие Кубрик също фокусира вниманието си върху робота HALL в своята „Космическа одисея”, а доста по-късно Джеймс Камерън засне по начинен, подобен на този в „Планетата на бурите”, финалната сцена от втората част на своя „Терминатор”.
„Планетата на бурите” е обаче недооценен от кинокритиката в Съветския съюз. Но затова пък е купен за разпространение от 28 държави, а в САЩ пускат два негови римейка, направени от Роджър Корман и Питър Богданович, които грубо премонтират оригиналния филм.
Разбира се, творбата на Клушанцев също има своите недостатъци. Днес е очебийна шаблонността в психологическата обрисовка на героите, въпреки че ролите се изпълняват от някои от най-добрите руски актьори по онова време. Но тайната на успеха му е в това, че дори и като режисьор на игрално кино, Клушанцев си остава страстен популяризатор на науката и по-специално на космонавтиката. Именно неговият максимализъм в изпипването на всички детайли по представянето на космоса на екрана допринася в най-голяма степен за убедителността на „Планетата на бурите”, а не изпълненията на актьорите.

Заради неразбирането и безразличието към неговите открития от страна на съветските власти и медиите, Клушанцев решава да се оттегли от игралното кино. Няколко години по-късно излизат чудесните му научно-популярни филми „Луна” (1965) и „Марс” (1968), с които завършва своеобразната си „планетарна трилогия”. За лентата, посветена на нашия естествен спътник, Клушанцев е награден със „Златен печат” на град Триест от Четвъртия фестивал на фантастичните филми. Постановъчната грандиозност на сцените на космическото бъдеще и реалистичността на кинообразите, поразяват и до днес.
През 90-те години Робърт Скотак, прочут специалист в областта на екранните трикове, посещава Русия, за да разговаря с Клушанцев за тайната на неговите специални ефекти, за които сп. „Американски кинооператор” пише: „За 40 години нашите специалисти така и не успяха да ги разгадаят”. 
През 1996 година Скотак публикува в това списание две статии, посветени на 85-годишнината на Клушанцев. Четири години по-рано в Санкт-Петербург той получава лично от гениалния руски режисьор и изобретател подробни описания, фотографии и чертежи на стотици негови кинотрикове и ефекти, които впоследствие използва при снимането на „Титаник” и през 1997 г. е удостоен с „Оскар” за „най-добри специални ефекти”.
През 2002 година излиза прекрасният датски документален филм „Звездният мечтател“, който е посветен на живота и невероятните открития на Павел Клушанцев.