дискусия

• 
• Add new коментар

В новия брой на в. "Култура", излязъл на 29 юни, е публикуван разговор с кинорежисьора Васил Живков, приличащ повече на дискусия, в която част от екипа на вестника начело с главната му редакторка се произнася по безапелационен начин във връзка със скандала, който се вихри в родната киногилдия напоследък. 

Копринка Червенкова: Нека започнем с общата картина – какво се случва в момента, според теб, в българското кино?

Васил Живков: Скандал, най-общо казано. Който произтича от едно несъгласие с решението на художествената комисия за игрално кино. В интерес на истината, имало е и друг път такива несъгласия; знае се - комисията е добра, когато ти пусне проекта, и е лоша, когато не го пусне. И тогава хора са си позволявали да пишат по вестници, да изказват мнения и т.н.
Но това, което се случва в момента, е безпрецедентно. Защото се иска преразглеждане на резултатите от решението на комисията. И доводите за това преразглеждане се поднасят с изключителна агресивност и с крайни изявления, които, според мен, не водят до нищо добро. Най-малкото заради това, че ако се създаде такъв прецедент, към всяка следваща комисия може да се предявяват подобни искания, защото несъгласни винаги ще има. И това е най-естествено, след като има много проекти, а няма достатъчно пари да се финансират. Но аз си мисля, че това, което се случва, е повод за един по-сериозен анализ на ситуацията в българското кино, която не е от вчера – тя започва от началото на 90-те години.
През целия този преход, през тези две десетилетия винаги киното е стояло като беден роднина, винаги е било до голяма степен подценявано от властимащите в две посоки - и като част от националната култура, и като средство за развлечение. Едната причина е откровената липса на достатъчно финансиране за създаване на достатъчен брой филми. По мое мнение - не знам колко съм прав - но страна като България би трябвало да произвежда между 8 и 12 игрални филма годишно и приблизително 50 късометражни. За да може да се натрупа т.нар. критична маса, която да произведе някакви тенденции в киното. Към причините за всичко, което се случва, може да се добави и една, известна поне на всички кинаджии причина - лошата система за оценяване на проектите за филми, срещу която доста отдавна протестираме. Тази система в никакъв случай не е най-доброто, което би могло да се желае.
Никак не е трудно да се променят правилниците и да се направи една оптимална за България система, като се почерпи опит от други европейски страни с подобен капацитет и като се спазят основни изисквания на Европейския съюз по отношение на финансирането на културни проекти. И третата причина, според мен, е кинаджийската гилдия. Която, както е известно, отдавна е в състояние на вътрешни борби и несъгласия...Това, обаче, не разрешава да се води дискусия с тона, с който тя се води в момента. Хвърлянето на смесица от полуистини и нагли лъжи явно е станало модел на поведение в българското общество, лишено от всякакви ценностни системи и критерии за морал, защото се знае, че такова поведение остава безнаказано.

Копринка Червенкова: А откъде, според теб, дойде агресията?

Васил Живков: Агресията в България е толкова развихрена, че тя няма как да подмине и хората от киното. За съжаление се оказа, че те са много податливи на нея. А конкретно, агресията дойде от хората, които не са съгласни с решенията на тази комисия и които си позволяват да дават оценки с тон, който е недопустим. Не е допустимо да наричаш Георги Дюлгеров „некадърник”. По простата причина, че Дюлгеров е автор поне на няколко филма, от които моят личен избор е „Изпит”, „Мера според мера” и „Авантаж”. Това е човек, който е доказал своето присъствие в българското кино...
Да оставим наградите, да оставим това, че е носител на „Сребърна мечка”, но той е показал своето присъствие и чрез преподавателската си дейност, която в никакъв случай не е за пренебрегване. И когато с лека ръка се изливат кофи помия върху него само заради това, че му е приет сценарий, и видите ли, последният му филм бил провал, би трябвало да се напомни, че велики имена в киното, като Бергман и Куросава, също имат слаби филми (не приемайте сравнението буквално). Така че, не виждам защо по такъв начин се оплюва човек, който е дал твърде много на българското кино. Не искам да влизам в ролята на защитник на Гошо Дюлгеров и не е това причината да казвам тези неща. Според мен, има едни правила, които съзнателно не се спазват; и те опират до традиция и до приемственост. А какво значи това? Това значи, че ние по някакъв начин искаме да сме първите; ние смятаме, че сме на голо поле и сме първите, които имат някакви постижения. Това е дълбока заблуда. И означава, че човек, който може да разсъждава така, не може да види никакви взаимовръзки, не се интересува от тях. Най-малкото, в този наш живот, който е бил достатъчно объркан от пребиваването ни в две различни социални системи - тоталитаризма и демокрацията... Каквито ще да са и едната, и другата, те са различни; те носят различни неща, които би трябвало да помним, за да гледаме напред. Склонността да се забравя, според мен, е много типична за българина.

Копринка Червенкова: За българина само?

Васил Живков: За българина, да. Този въпрос с традицията и приемствеността, всъщност, за мен има пряка връзка – позволявам си да кажа личното си мнение– с неустановения въпрос за нашата самоидентификация. Ние продължаваме да се люлеем между позицията на „ горди потомци на бунтовни хайдути” и на хора, които са измислили поговорката „Преклонена главичка сабя не я сече”. И искаме непрекъснато да оцеляваме, а никога - да победим. Това има пряко отношение към всеки един от нас. Защото, докато не разберем какво представляваме и какво би трябвало да запазим от нашето минало (говоря и за далечното, и за най-близко минало), и как се отнасяме към това минало – никога не можем да вървим истински напред в каквото и да било посока. Затова се появяват такива обидни квалификации като некадърник, като... Ясно е, че парите за филми не достигат и това е основната причина за тези боричкания. Защото, ако бяха в състояние да пуснат шест или седем на тази сесия и още два-три на следващата - тази тапа, която се е образувала през последните 2-3 години, по някакъв начин щеше да се поотпуши и да тръгнем нанякъде. Това, обаче, не се случва. И, за съжаление, не само, че се тъпче на едно място, ами до известна степен се връщаме назад.

Геновева Димитрова: Липсата на фонд „Българско кино”, за който говорим от създаването на Националния филмов център, също влиза във финансовите причини, в незаинтересоваността на държавата.

Васил Живков: Да. Но всички тези неща са предмет на друга дискусия. На една позитивна дискусия, в която да се обясни какво трябва да се направи, за да бъдат оптимални условията за създаване на филми. Държавата би трябвало да създаде такава система за финансиране на филмопроизводството, че да бъдат хем спазени европейските изисквания, хем да бъдат най-добре пригодени към българските условия. Достатъчно е да се обърнем към съседните държави, за да видим защо една Румъния има такива международни успехи в последно време.

Копринка Червенкова: Заради две имена.

Васил Живков: Заради две, три, няма значение... Мисълта ми е, че тези неща би трябвало да са плод на една нормална дискусия. Такава нормална дискусия изключва, обаче, този тон, който се появи напоследък. Изключва оплюването, изключва кофите с помия; изключва тези прояви на агресивност и на наглост, които напомнят за поведението на шофьор на джип по пътя. Тук искам да кажа нещо, също, според мен, важно, за нашата гилдия – през 2010 г., когато излязохме на улицата, протестирайки срещу опита да бъде отменен Законът за филмовата индустрия, за първи път от много години се появи някаква крехкичка надежда за единство в гилдията. За това, че ние заедно искаме да постигнем нещо, което касае всички, които се занимаваме с кино. От това единство какво остана в момента, се питам? И къде потъна цялата тази енергия? Потъна в разговори, в комисии, в работни групи, които до ден днешен не са решили нищо. Не са дали категоричен отговор на въпроси; не са поставили проблемите така, както трябва да бъдат поставени; не са довели до някаква надежда, че ще тръгнем по някакъв нормален път.

Копринка Червенкова: И защо пропадна този ентусиазъм?

Васил Живков: Защото отсреща седят опитни апаратчици, които много добре знаят как да направят така, че да потъне водата в пясъка, без да се вземе конкретно решение. И до ден днешен се пишат стратегии, пишат се някакви документи – нищо, обаче, не се променя, Законът продължава да не се спазва. И тук не става дума само за пари. Става дума и за отношение на държавата. Все още, според мен, не само властимащите, но, за съжаление, и голяма част от нашата гилдия не разбира какво означава истинско отношение на държавата към дадена част от националната култура, каквото неизбежно е киното. И си мисля, че трябваше да стоим все още на улицата...

Копринка Червенкова: В случая, обаче, не апаратчици предизвикаха агресията...

Васил Живков: Така е, поне пряко не са. Но, от друга страна, се чуха възгласи „мафия”. И кой се оказа мафията? Росица Вълканова и Иглика Трифонова. Видите ли, те са виновни за всичко. Обаче се забравя, че те са част от една 9-членна комисия. И тези девет души гласуват различно. Никой от тях не е принуден да гласува по определен начин. Не мога да си представя как Росица Вълканова в качеството си на председател на комисията размахва камшика и принуждава всички останали да гласуват, както тя им нарежда. От друга страна, Росица е една от успелите независими кинопродуценти през последните петнадесетина години, а всички знаем колко труд и усилия са необходими за това. Тя е човекът, който помогна на доста млади хора в последните няколко години да влязат и да тръгнат в киното. И вместо това какво получи? Обиди на изключително долнопробно ниво. Тук си задавам въпроса доколко това е изгодно не само на тези, които произнасят хулите и обидите, но и на властимащите. Защото Росица беше на предните позиции в протестите... Нямам доказателства за това, но дали пък не е изгодно да бъде колкото се може по-очернена точно тя.

Копринка Червенкова: Нека поговорим за генезиса на долнопробното ниво. Защото ми се струва, че той е важен в този скандал.

Васил Живков: Значи, има кино, дали ще го наречем комерсиално, дали жанрово, но това кино е насочено към зрителски успех. Но има и кино, което е личен изказ, послание, заявяване на някаква позиция, която човек смята, че е важна, принципна и т.н. Тоест неща, които са свързани с киното като изкуство, а не само и единствено като развлечение. И това разделение на киното като жанрово, комерсиално и, да го наречем, авторско, определя до голяма степен отношението на хората към него. Защото един смята, че трябва на всяка цена да развлича, съобразявайки се с вкуса на публиката. Тук влизаме в една много стара въртележка – кой е определящият? Дали вкусът на публиката или самите създатели на филми? Това, според мен, е световен процес, той не касае само българското кино. Но в страна като България се усеща много силно, защото се превръща в изначална позиция и за единия, и за другия лагер. И дава възможност за яростни битки. Забравя се, обаче, друго нещо: че през последните 20 години беше тотално разбита системата за разпространение на филми; и че в България в момента са останали не повече от 30-40 кина.
А когато става дума за „зрителски” и „незрителски” филм, трябва да се прибави към това възможността за реклама на единия и другия тип филми, възможността да бъдат истински показани. Защото, при друга ситуация, съвсем не е сигурно, че едните ще съберат в пъти по-малко зрители, ако имаха нормален екранен живот. Още в института сме учили, че да има печалба от даден филм, страната трябва да има не по-малко от 16 милиона население. И това са стари числа, още от времето, когато хората ходеха много на кино. Така че дори тези, които много нашумяха в последно време като зрителски успехи, предполагам, не са успели да излязат на печалба или поне да си върнат стойността на филма.

Христо Буцев: Ние сме водили подобен разговор някъде в 90-те години, мисля, че с Ивайло Знеполски. И говорихме за това как в. „Монд” на първа страница обявява, че е излязъл френски филм, какъв е, що е... Днес, по обществения канал, през 4-5 дни, през седмица гост в края на техния „По света и у нас” е някой участник в поредния нов френски филм. Хората имат отношение към собствената си кинопродукция.

Васил Живков: И аз говоря за същото. Говоря за отношението на държавата. Ето, румънците, когато получат някаква награда - в Кан или другаде – ги приема президентът. Приема ги и ги награждава... Явно, че това кино се подпомага достойно от държавата. Че се пускат достатъчно дебюти, че се отделят средства, че се правят стратегии за развитие. Киното е част от националната култура. Нещо, което нашите управници не искат да разберат в продължение на години. И не искат да разберат, че има почитатели на едно и на друго - но за да съществува тази култура истински, тя трябва да има производство и трябва да има уважение към различието. Смешно и наивно би било да съм против комерсиалното кино въобще. Но съм против тенденцията да остане само и единствено комерсиално кино. Имам против, когато цялата звукова среда е чалгизирана, например; и имам против, когато тенденцията е културата в България да се поставя под знаменателя на ниския вкус. Защото съществува и висок вкус.
Има в България и хора, които искат нещо друго от културата и изкуството, а не само първосигнално развлечение. Тук ще си позволя да цитирам нещо от Алберт Швайцер, писано в началото на „позорния” ХХ век: „Култура, която се развива само в посока на материалното, без да отделя в някаква степен внимание и на духовното, прилича на кораб с повредено кормило, който става неуправляем и се понася към катастрофа”. Не знам дали това въобще се „върти във въздуха” в момента, дали има усещане, че сме се понесли към катастрофа. Дали с това вече не сме свикнали, дали смятаме, че така трябва. Но, във всеки случай, има неща, които са важни и значими, когато става дума за киното като изкуство, и не бива в никакъв случай да се забравят.

Христо Буцев: Високо и ниско изкуство... всичко това е ясно. То е част от нашето говорене, от говоренето на тази прослойка, към която всички тук принадлежим. Но аз искам да задам друг въпрос. Не прозира ли зад този скандал някаква разлика в схващането какво е „качествено” кино. Не се ли е променила „парадигмата” – на възприемане, на правене на кино, спрямо, да кажем, „парадигмата” на Георги Дюлгеров? Дали това не е поколенчески сблъсък, както Коприна го определи?

Васил Живков: Вероятно има и такова нещо, но не е само то. Не е само факторът: „Ние сме млади и виждаме света по друг начин, и искаме да го отразим по друг начин”. Не мисля, че в това, което съм гледал, има някакви открития. Не виждам създаването на някаква нова френска вълна, ново чешко чудо, полска школа... Да не говорим за имена като Вайда или Ищван Сабо, или Вера Хитилова... Тоест, когато се борави с такива категории, трябва много да внимаваме. Ние все още нямаме подобни имена в българското кино. Знаете, то се развива след 1944 г. Преди това е занимание на няколко души ентусиасти. След 9 септември ясно е какво беше киното, няма нужда да се повтаря за идеологическия натиск и т.н. Само искам да припомня, че за да се пусне тогава в производство един игрален филм, сценарият трябваше да мине през седем инстанции.

Христо Буцев: Това с какъв знак го казваш, апропо, с положителен или с отрицателен?

Васил Живков: С отрицателен. Но, за сметка на това, сега изведнъж се оказа, че на филмите се гледа основно като на продукт. Продукт, който трябва да се произведе с определена цел - предимно за пари и за медиен шум. И, в крайна сметка - дотук. Но нова парадигма не виждам. Не виждам и достатъчно стойностни художествени или естетически постижения. Единственото, което се говори, е: „Ние имаме зрители”. Много хубаво, радвам се, че имат зрители, че успяха да вкарат повече хора в кината. Но по какъв начин? И с цената на какво? И към коя аудитория е насочено това кино? Към аудиторията, която ходи в моловете?

Копринка Червенкова: Тук се случи един друг процес, според мен. Когато се появи тази т.нар. „нова вълна”, повечето от филмите бяха дебюти. И понеже много отдавна не се бяха появявали толкова много дебюти, кинокритиката така им се зарадва, че ги произведе във феномен, насърчи ги повече, отколкото те заслужаваха. И те си повярваха. Аз съм дълбоко убедена, примерно, че „Подслон” на Драгомир Шолев е една добра дипломна работа, но не повече. Това не е голямото кино, около което масово припадаха... Макар че, от всичко, което гледах, то е най-приличното.

Геновева Димитрова: Е, „Източни пиеси” е хубав филм, като се изключи финалът му.

Копринка Червенкова: „Източни пиеси” е изцяло конюнктурен филм, който е произведен, за да се хареса на френската публика. Не обсъждам втория филм на Калев, „Островът”, който не става за нищо. Та искам да кажа, че тези момчета получиха малко повече аванс и от критиката, и от медията. И оттук нататък решиха, че целият терен е само техен... Но най-вече – парите на терена са техни. Тоест, станахме неволни свидетели на инженерна акция по произвеждането на едно ново кинопоколение. Което, за съжаление, не успя да понесе товара на славата, която, между другото, незаслужено го споходи.

Васил Живков: Съгласен съм с това, което казваш, а и, струва ми се, раздвижването в българското кино стана малко преди появата на въпросните филми. В случая, обаче, ми се иска да припомня едно от размишленията на Атанас Далчев, че за равнището на една култура се съди не по поезията, а по критиката. Голяма поезия имат и примитивните народи, казва той. И именно критиката би трябвало да подеме тази дискусия. Защото критиката не е само оценки на филмите, не е да сложиш шестица или двойка, не е да изразиш лично отношение към даден филм или към даден режисьор. Според мен, критиката е тази, която би трябвало да бъде в състояние да определя тенденции – зараждащи се или вече появили се, които заслужават подкрепа. Независимо, че на един критик ще му се стори, че тази тенденция е за подкрепа, на друг ще му се стори, че другата или третата е за подкрепа. Но това е важно нещо, без което не може да се състои кинопроцесът. И това е нещо, което трябва да разберем. Може да прозвучи излишно приповдигнато, но ние трябва да разберем всички, че участваме в един и същ процес. И че този процес касае не само нас като личности, а касае нацията ни. Касае това, което ще оставим по някакъв начин. Защото д-р Кръстев е оставил достатъчно. И Далчев е оставил достатъчно. Ние дали сме в състояние да оставим такова нещо, каквото те са оставили?
Да, сигурно има нещо вярно в това, че прекалено беше подпомогнато „производството” на това поколение. Но всичко това би трябвало да подлежи на един специален, сериозен, задълбочен, обстоен анализ. И аз ви предлагам да бъдете инициатори на нещо като кръгла маса.
Ситуацията е такава, че изисква изясняване. Изясняване на отношението на държавата към киното; на отношението на кинаджиите към самите себе си; изясняване на тенденции. И анализ какво е най-полезно за кинопроцеса. Но да се направи така, че да не бъде сведено до злободневни боричкания... И да се избегне този тон, който говори само за агресия и безпардонност. Сигурно съм патетичен в случая, но ще си позволя да цитирам акад. Лихачов от есето му „Тревогите на съвестта”: „Човек трябва да калява таланта си, защото творчеството изисква смелост. То не е слава, не е лаври. То е трънлив път, който изисква пълно самоотдаване”. Позволявам си да цитирам такива неща, защото явно много малко се мисли по тези въпроси в момента. Много повече сме се юрнали да гоним материалното. Пак повтарям, сигурно звучи патетично, може би несъстоятелно и дори наивно, но, според мен, тези неща са много важни. И е важно да си ги припомним в момента.

Копринка Червенкова: Но за да си ги припомним, трябва да сме ги прочели преди това.

Васил Живков: Добре, значи тези, които сме чели, би трябвало да ги кажем на тези, които не са чели. Още преди години беше ясно, че трябва млада кръв, че трябват нови хора, за да се раздвижи това кино. И то до известна степен се получи. Но защо това раздвижване изведнъж се отплесна в такава посока? И защо се превръща в скандальозност?..

Христо Буцев: Това може да се дължи на отчаянието на младите.

Копринка Червенкова: О, не виждам отчаяние в очите на Митовски, няма такова нещо. Дължи се на тяхното фалшиво самочувствие, произведено самочувствие.

Геновева Димитрова: А още по-нелепото е, че се изправя пред Националната телевизия министърът на културата и казва: „Митовски ми каза и аз увеличих парите за кино”. И тук да се смееш ли... да плачеш ли...

Копринка Червенкова: Интересува ме, обаче, следният проблем, който е структурен. Ако, да кажем, се стигне до оптимума да се произвеждат 8 филма годишно, пред всяка комисия застава въпросът какъв тип кино да пуска - комерсиално или арт хаус, да кажем. Питам се къде да бъде акцентът при една малка кинематография като българската. И ще има ли държавата приоритети в това отношение? Дали ще подкрепя предимно дъно като „Мисия Лондон”, примерно, или ще се интересува и от авторското кино? От което може да дойде и фестивална награда...Това е, струва ми се, важен въпрос, който би трябвало да стои и пред държавата, и пред комисиите...

Васил Живков: И пред самите кинаджии би трябвало да стои този въпрос... Нищо лошо няма в един хубав уестърн, нали така? Важното е някак си да се спази балансът. Между другото, има много простичък отговор на твоя въпрос - европейските регламенти определено казват, че държавата трябва да подкрепя стойностното кино.

Геновева Димитрова: Наричат го културно изключение. Такава е формулировката.

Васил Живков: В България е много трудно да се намерят други пари, освен държавните субсидии. Ето затова, ако се върнем към предишните ни думи, е толкова важно да се оптимизира процесът. Да се появи и фонд „Българско кино”, да се намерят начини за събиране на пари за филмопроизводство, такива, които не са само от държавата.

Геновева Димитрова: ...да се приеме закон за меценатството и за спонсорството...

Васил Живков: ... и всичките тези неща, които са свързани по някакъв начин със Закона за киното. Приехме Закона за киното не защото е толкова добър, а защото е по-добре да има някакъв закон, отколкото да няма никакъв. А че този закон трябва да се усъвършенства, е факт. Иначе, европейските нормативи са такива, че трябва да се подкрепя кино, което носи някакво културно послание и някакъв национален белег. Ние, според мен, все още – тук включвам и киното при соца, и досегашното кино – не сме създали някакъв филм или някакви филми, които да изразяват същността на тази нация... Няма го това все още.

Христо Буцев: Констатираме все пак, че има набран потенциал, който трябва да се превърне в кинетична енергия, нали така?

Васил Живков: Разбира се. Трябва да се види какво представлява този потенциал. Ако той представлява това, което в момента показва, да се съобразим с него. Но не мога да приема начина на общуване, който сега наблюдаваме. Явно има някаква сериозна доза самозабравяне. Има несъответна реакция на това, което си постигнал. Малко е раничко да се каже кой какъв е от тези хора. Но изводи можем да си правим. Защото човек, който те срещне на улицата и безпардонно те напсува, без да има причина, ти си правиш някакви изводи какъв е този човек.

Копринка Червенкова: Струва ми се, че вече става дума за групов манталитет, който е опасен. И ако киногилдията не ги озапти тези юнаци, на нея лошо й се пише.

Геновева Димитрова: Те изобщо за нищо я нямат киногилдията. След всичко, което се случи, след помията, която се изля, дали въобще може да се говори за гилдия, за общност?

Васил Живков: Защо да не може?

Копринка Червенкова: Може, ако се стигне до някакви извинения, ако си дадат сметка къде им е мястото, ако им се каже и от гилдията, и конкретно от критиката какво представляват „опусите” им. За да не стигаме до положението да чувам аз по телевизора министъра на културата, който ми съобщава, че „Мисия Лондон” е нов тип мислене... Това е скандал, на който гилдията трябва да реагира. След такова профанско изказване всички трябва да скочат и да му кажат на министъра, че е едно недоразумение. Крайно време е, след 20 години постмодерен хаос, йерархиите отново да се подредят.

Васил Живков: Съгласен съм, само че това трябва да стане по разумен и цивилизован начин. Защото не може да се отговори на просташки и агресивни неща със същата простащина и агресивност. Това трябва да стане достатъчно цивилизовано и разумно. Затова казвам, че трябва някаква дискусия, трябва разговор... В крайна сметка, нали изкуството е разговор.

Геновева Димитрова: На вчерашното общо събрание на съюза беше направен опит да се промени тонът и да се мисли по-конструктивно. И да се делегира мандат на управителния съвет до месец и половина да изготви предложения - върху всички изказвания и всички предложения, които да бъдат насочени към Националния съвет за кино. Защото от него трябва да излезе инициативата за смяна на правилника и дори за промените в закона.

Васил Живков: Виж, всичките тези неща са вторите, следващите. Но първото трябва да се изрази отношение, че такъв тон е недопустим.

Геновева Димитрова: Ясно е, че е недопустим.

Васил Живков: Не е ясно. Щом като го има, не е ясно. Не може да се пишат писма, в които се казва „позор за българското кино”, защото не се приема решението на една комисия. Всеки от нас е имал неприет проект. И освен това, ние не сме толкова много хора, всеки от нас утре ще има проект или ще бъде в комисия. Ако това е тонът между нас, по-добре да си теглим куршума всички заедно. Какво е това? Опит занякакъв монопол ли е? В една книжарница като влезеш, има и сериозни книги, има и булевардни романи. Ако се стигне до такъв монопол, какво ще има, само булевардни романи ли в киното? Или какво? Алберт Швайцер – пак ще се върна на него – казва, че човекът, който се е отчуждил от труда си, вече е празен човек. И този празен човек иска само и единствено развлечения. И това е казано през 1903 г. А ние днес говорим за всичките тези неща, като че ли никога нищо не е казвано, като че ли преди нас няма, не знам как да ги нарека, колоси, титани, велики хора. А ние сме... какво сме ние в сравнение с тях?

Христо Буцев: Мисля си следното - едно е да си се възпитавал в -независимо каква е била тя, но в система. А тези, младите, живеят в безсистемност. Където единственото, което попиват с въздуха, е търговското.

Васил Живков: Добре, хубаво, ама това значи ли, че трябва да го одобрим това; или да се съгласим с него? Аз как да се съглася да живея по този начин? Значи, чувството за срам е много важно нещо. Да изпитваш срам, значи, че уважаваш някакви принципи, позиции и т.н. - и когато постъпиш неправилно или кажеш нещо, което е грозно и лошо, чувството за срам задейства като спирачка. Като повод да преосмислиш нещата, като повод да се преоцениш ти самият. В случая, обаче, няма никакви спирачки.

Геновева Димитрова: Разбра се, че на 11-ти комисията отново се е събрала и отново, както всички очаквахме, резултатите са същите. Вчера дойде едно писмо по мейла от Гала Филм, които са продуцент на класирания на трето място проект на Иван Черкелов, които предлагат да се анулират резултатите от тази сесия.

Васил Живков: Ще видим още много такива неща. Защото известно е как ние умеем да се нагаждаме към ситуацията, как към по-силния трябва да се присъединим. Но това е отделен въпрос. Аз не мога да имам отношение към никой от сценариите, защото не съм ги чел. Аз, обаче, имам отношение към проблема с решението на комисията и отменянето на това решение. И, според мен, това е недопустимо. И всеки, който има претенции да е човек на ХХІ век, би следвало да осъзнава, че досега човечеството не е измислило нещо по-добро от цивилизования начин на общуване.
Същевременно, смея да се надявам, че за някои неща отново ще се обединим, защото има работи, за които трябва да се обединим. Финансиране, правилници – би трябвало всички да сме на едно мнение по този въпрос. Хайде, не съвсем на едно мнение, но горе-долу в някаква... консолидация. Защото това, което става, руши всякаква консолидация. И то ще ни се върне по някакъв начин, който няма да е хубав.

13 юни 2012 г.
Разговор с Васил Живков

Източник: в. Култура - брой 25 (2687), 29 юни 2012