Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ЗА ГЪРДЕВ, ТЕЗЕЙ, АРИАДНА И ... БРОЕНЕТО НА КОЗИ


18.07.2012  Текст:  Красимир Кастелов

НОВИНИ

   

В хода на нестихващата вече два месеца епистоларна война между родните кинаджии се случи и нещо безпрецедентно. Чистосърдечно признание на вина и искрено разкаяние за допуснат тон на неуместна хапливост, безпочвена надменност, осъдителна горделивост и непреодоляна суета!
Става въпрос за публичното извинение на Явор Гърдев към Владимир Ганев (български сценарист, живеещ в Канада). В писмото, което режисьорът на „Дзифт“ разпространи сред киносредите у нас, се казва буквално следното:
„С настоящото искам да се извиня лично на г-н Владимир Ганев и публично на цялата кинообщност за допуснатата от мен в интервю за в. „Култура“ проява на качества, които си позволявам да критикувам у същата тази кинообщност. Действително, на места в интервюто си допускам тон на неуместна хапливост, безпочвена надменност, осъдителна горделивост и непреодоляна суета, за които искрено съжалявам.
Моля за извинение както лично г-н Ганев, така и всички, които са се почуствали засегнати от интервюто ми. Моя вина. Ще се старая да не се повтаря.
                                                                                                     С уважение, Явор Гърдев“

Лично аз останах изумен от силата на достойнството, проявено в тези простички думи. Не си спомням друг случай, в който български интелектуалец да е проявявал подобно смирение и готовност да си признае, че е сгрешил. И то точно в момент, когато мнозина от кинотворците ни дават мило и драго, за да надцакват противниците си с най-нелицеприятни аргументи и твърдения, разпространявани чрез електронни писма или публикации в медиите.
Но пределната откровеност и искреност на известния ни режисьор в интервюто за в. "Култура" провокират Владимир Ганев да напише един твърде язвителен коментар, озаглавен „ТЕЗЕЙ И АРИАДНА“, който той направи достояние на цялата кинообщност. Ето пълният му текст:

„Колеги, днес прочетох интервюто на г-н Явор Гърдев във в. „Култура“. Намирам го много оскърбително за всички нас, затова реших да споделя емоциите си. Спонтанно написах тези коментарии. Предварително се извинявам за някои пресилени или неадекватни оценки, които неизбежно съм допуснал.

Харесвам филма „Дзифт“. Ярката, експресионистична стилистика, органично овладяла гротескната политическа сатира, съчетана с виртуозно изпълнен монтаж и пронизващи звук и музика, действа мощно, почти физиологически. Накрая оставаш с чувството, че четирите основни елементи, от които според древните гърци е сътворен света, са загубили енергията си, деградирали са, слели са се в мрачна, воняща маса - дзифт. И този дзифт е полепнал по нас, влязъл е в душите ни, погълнал е и миналото, и бъдещето ни. Такова мощно, мащабно внушение може да направи само талантлив художник. Филмът беше интелектуален празник за мен. Възприех го като нов качествен скок в родното ни кино. Вторият скок, след „Писмо до Америка“. Ама тогава си казах - една лястовичка пролет не прави. Сега обаче прелетя втора лястовичка. Повярвах - може би, може би ще дойде Видовден за многострадалното ни кино. Може би съдбата ми ще придобие смисъл. Може би лишенията и униженията на колегите ми не са били напразни...
След това прочетох няколко интервюта с г- н Гърдев, които ме убедиха, че успехът му не е случаен. Умни, интелигентни интервюта на човек с несъмнена общохуманитарна култура. От последното интервю разбрах, че има и класическо образование. Общоизвестно е, че ако един младеж разчита само на образованието от родните киноучилища, няма да излети в стратосферата на човешката интелигентност. Знанията му по история ще се лимитират в историята на киното, естетическата му и философска образованост ще обхване само няколкото етапа и школи в развитието на киноезика. Останалото ще бъде кинография и биографии на изявени кинаджии. И следа няма да има от останалите изкуства - литература, музика, живопис. Да не говорим за социология, психология, лингвистика... Позволявам си да твърдя това, защото самият аз бях навремето преподавател във ВИТИЗ и добре познавам учебните програми в подобните киноучилища. Ето защо, на този фон г-н Гърдев блесна като едно бисерче. С радост констатирах, че моята реакция на неговата поява е споделена от по-голямата част от нашата гилдия. Обхванат от ентусиазъм, дори седнах и му написах писмо, за да го поздравя и изразя възторга си. Масмедиите га затрупаха с лаврови венци. Кинокритиците го обявиха за природно чудо. НФЦ веднага субсидира следващия му проект. Кинообщността му даде „Златната роза“. Може би, това не е много, но това е всичко което българските кинаджии могат да направят, за да изразят, че тачат някого, че го ценят. След всичко това, г- н Гърдев казва - „ Не се чувствам приет от него 
(от кинообществото) и не се чувствам част от него.“
Какво още трябва да направим за да убедим този сърдит мъж в симпатията ни към него? Да тичаме след него и крещим умопомрачени от възторг като след попстар!?  Или да основем нов култ - Гърдевизъм с идол Дзифт !?
Казвам всичко това, за да обясня защо се почувствах като залян със студена или гореща вода, когато прочетох във въпросното интервю заявлението на г-н Гърдев. И по-долу – „Нито се чувствам част от тази общност... И предпочитам да приема този факт трезво, без всякакъв факт на съжаление и огорчение (смях).
Как вижда г-н Гърдев „тази общност”? „Хората се оказват напълно решени да си плюят един друг в душата с голямо вдъхновение и с явното съзнание, че това няма да реши проблема“. По-долу: „Хората започват да стават елоквентни (иска да каже дърдорковци, словоблудци), да развиват странни риторични писмени сръчности, да градят ефективни поетични, или саркастични поанти“.
Всеки психиатър ще ви каже, че става дума за олигофрени. Но Гърдев не спира дотук: „...Като ги наблюдаваш (става дума за нас) ти идва да си кажеш - каквото ще да става, по добре никакво кино да не правя, но да нямам нищо общо с това. „Погнусата “, му вика Сартър.
На това искам да отговоря, защото все още имам някакво достойнство, колкото и малко да е останало то - Thank you sir, (обръщам се на „сър“, защото, съдейки от изявленията ви, това ви е много по-близко и приятно от г-н). Чувствам се леко поласкан, защото не съм допускал, че скромната ми личност може да провокира у вас такава страховита, макар и негативна реакция - „погнуса “. Все пак, струва ми се, че у нас, пък и в чужбина, има явления и факти, способни да предизвикат далеч по-силни емоции. Загрижен съм дали във вашия емоционален спектър ще се намери адекватна реакция. Вие ни обвинявате, че развиваме „странни риторични писмени сръчности“, но изглежда вие сте майсторът на тях, след като използвате Сартър, за да подсилите една доста скромничка ясна теза. Ето, сега и аз не мога да устоя на изкушението да излюпя една „саркастична поанта“. Вие казахте: „по-добре никакво кино да не правя, отколкото...“.
Невероятно дебелоочие, вие го направихте киното, сър. И вашият филм струва повече от милион и половина лева на данъкоплатеца в една бедна, докарана до полускотско състояние нация. Понеже имате афинитет и към математиката - „за два лева се борят и ръфат 500 човека ...“ - една сметчица. Вашият филм струва колкото месечните заплати на З000 граждани (по времето на снимането на филма, средната месечна заплата беше около 500 кинта). И сега ще ви направя една изненада, която не знам дали и Сартър може да опише. Тези пари вие дължите именно на тези гнусни, безмозъчни човечета, които само се псуват и ръфат за двата кинта. И с които човечета вие не искате да имате нищо общо. Благодарение на борбата и неволите на тези човечета, за българското кино държавата даде не два лева, а 12 милиона, които при разумно и отговорно харчене могат да дадат хляб и шанс за изява на повече от 500 души. Съизмеримо с държавния бюджет, това са повече пари, които дори Америка и Индия харчи за кино. За вашия филм - един естетически експеримент по същество, макар и успешен, но без никаква възвращаемост, са изхарчени безпрецедентни пари в историята на човешката цивилизация. Това не е могъл да си позволи нито Леонардо да Винчи, нито отците на вашия художествен метод - експресионистите. Предполагам знаете в каква мизерия те са живели в Берлин в началото на миналия век.
Сър, вие дължите появата си на бял свят като кинаджия, само и единствено на българското кино. Апелирам поне за малко респект към него и хората, които са му посветили живота си. Човек сам по себе си на този свят е нищо (дори, ако е попрочел Лукреций и Сенека). Повтарям тази истина всеки ден на внучката си - четиригодишна.
В дългите години на емиграция винаги много съм се отчайвал от българи, които искат да отрежат корените си, които се срамуват да кажат откъде са. Които не дават на децата си да говорят български, сменят името си, или, ако завършва на „ов“ или „ев “, го пишат с двойно „f “. За щастие, тези хора са малка част от емиграцията, обикновено тава са най-преуспелите. Но изглежда, че тази тенденция има дълбоки корени в народосъзнанието, защото класикът казва: „О, неразумний юроде, поради що се срамиш да се наречеш български кинаджия !?“. Тук пипнах малко оригинала на класика. Прощавайте, нерви...
Накрая искам да завърша с едно пожелание към сър Гърдев. Той казва, че ще снима филм за Тезей. Похвално намерение. От крехка възраст този мит ме е вълнувал. Всяко чудовище може да бъде убито - и комунизмът, и фашизмът и корупцията, но по-страшен от Минотавъра е Лабиринтът. Страшният лабиринт на нашите вечни екзистенциални въпроси - кои сме ние, какво правим на тази планета, защо въобще живеем? Да се измъкне от този лабиринт, човек не може сам. Трябва някой да му даде едно кълбо прежда, за да го размотава след себе си и така да се върне оттам, откъдето е тръгнал. Трябва му хубавата Ариадна, която да го обича и да му даде спасителното кълбо. Родното ни, окаяно кино е Ариадна за сър Гърдев. То го измъкна от страшния лабиринт на затъналата в клептокрация, разруха и безумие съвременна България. То му даде камерата и го прати в Холивуд. Сър Гърдев, не зарязвайте Ариадна, както това направи Тезей!
Признавам, увлякох се, откриването на един съвременен Тезей в Гърдев е безвкусно, дори дебелашко. Никога не ми е харесвала тази литературна традиция, особено засилена след Джойс, писателите да откриват и вплитат древни митове в литературната конструкция, в сюжета, който се развива в тяхното съвремие. Това не задълбочава литературата, само я усложнява. Независимо, че толкова ругах сър Гърдев (ама и той не си поплюва ), искам да му пожелая успех с новия проект. Може пък след неговата интерпретация да почувстваме Тезей роден, близък, като човекът, с когото се возим рамо до рамо в автобуса. Да направи с този митологичен герой, каквото Джойс успя да направи с Одисей. Гърдев се отказа от нас, плю ни в лицето, но ние не бива да се отказваме от него. Нека му простим. Той ще се осъзнае и разкае. Какво да го правиш, наше момче. Талантливо при това...
                                                                                                                                    Вл. Ганев

Именно в отговор на този текст последва мълниеносното извинение на Явор Гърдев, което предотвратява по напълно достоен начин всякаква възможност за спекулации по темата.  Ако и Мариян Вълев бе имал силата да постъпи така, след като в интервю за в. „24 часа“ нарече Георги Дюлгеров некадърник, обвинявайки го че е изхарчил 1.5 млн. лв. за последния си филм („Козелът“), който бил тотален провал, нямаше да се стигне до тъжбата на засегнатия режисьор в Софийския районен съд по повод на клеветите, разпространени от Вълев.
Най-ужасното е, че към обвиненията в некадърност, отправени към майстор от ранга на Дюлгеров, се присъедини и един дебютант в киното ни като Цветодар Марков. В писмото си, озаглавено „Съдете и мен“, публикувано на 29 юни т.г. от Vesti.bg, той си позволява следната чудовищна констатация: „Но не мисля, че заради един некадърник и шепа негови последователи трябва да се сложи етикет на киното ни въобще“.
Едва ли може да сравняваме споделеното в интервюто за в. „Култура“ от Явор Гърдев с безапелационните присъди по адрес на конкретни личности при това, произнесени от Мариян Вълев и Цветодар Марков. И въпреки това, режисьорът на „Дзифт“ не се поколебава да се извини още в мига, в който осъзнава, че също е проявил някои от качествата, които критикува у другите. Опасявам се обаче, че вместо да послужи за пример, този безпрецедентен благороден жест може допълнително да раздразни и настрои срещу него и без това ожесточената и настръхнала кинообщност. Защото както казва самият Гърдев, България е страната на неавторитетите, т.е., не се търпи никакъв авторитет и компетентното мнение е предварително бламирано.

 



Коментари (0)


     



 

Други



 

Подобни публикации