Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ЗА ДВА-ТРИ МИЛИОНА ПОВЕЧЕ ИЛИ ЗА КИНОТО И БЪДЕЩЕТО НА КУЛТУРАТА В БЪЛГАРИЯ


06.06.2012  Текст:  Красимир Кастелов

НОВИНИ

   

В коментара си по повод скандала, който се разрази в киносредите след резултатите от последната сесия на Националната художествена комисия за игрално кино, споделих, че случващото се, според мен, едва ли е само боричкане за близо 3 млн. лв. финансиране, което държавата отпуска за реализирането на нови игрални филми, а по-скоро симптом на сериозно заболяване, спъващо не само развитието на българското кино, но и това на цялото ни общество.
Съзнавам, че може би някои с основание са реагирали: „Добре де, какво е това заболяване, защо не го назовеш в прав текст?“

Не го назовах, просто защото си мисля, че всеки, който има очи и уши, и най-вече сърце, няма как да не се досеща кое е това заболяване. Нарича се асоциалност, която винаги и навсякъде произтича от липсата на идеали или от разочарованието в тях, което е същото и то задължително води до равнодушие, себичност и егоизъм – все неща, които са противопоказни на заниманията с изкуство и особено с кино.
Сред многобройните мнения, изказани (досега!) в хода на спонтанно възникналата дискусия, имаше и такива, които прозвучаха като горчива изповед на болката, че кинотворците у нас нямат идеали, които да ги обединяват. Едно от тях бе това на Драгомир Шолев, режисьорът на „Подслон“, който не само споделя опасенията си, че „...когато нямаме идеали, нямаме и посока и може да се окажем в ситуация, че празнуваме спирането на финансирането на проектите като някакъв особен вид победа, в която възтържествува някакъв особен вид справедливост“, но и призовава открито към решителни действия: „Настанало е време за революция. Назрял е моментът за спешна промяна. Каква трябва да е тази революция? Тя трябва да бъде революция на обединението. Това е революционно, защото не е правено до сега. Никой няма нужда от поредната клика или лоби. Всички имаме нужда да се прави повече кино, да се гледа повече кино, да се говори повече за кино. Адекватно кино, модерно кино и т.н.“
Защото сме свидетели на невиждан досега подем на хората, които не само желаят (но и могат!) да правят кино. Сегашният измислен конфликт между млади и стари, всъщност е много удобен за управляващите, тъй като прикрива недъзите на държавното субсидиране на българските филми, което е израз на враждебността на държавата спрямо културата. Впрочем, в академичното си слово по повод удостояването му с почетната титла Doctor Honoris Causa на НАТФИЗ, унгарският кинорежисьор Ищван Сабо припомни нещо, което нашите управници едва ли са знаели някога.
Той завърши блестящата си реч с думите: „Наскоро четох, че по време на Втората световна война английският министър на отбраната се обърнал към министър-председателя Чърчил с молба да бъде увеличен военният бюджет с цел повишаване на защитата. „Откъде да взема парите?” – попитал Чърчил. „От културата и от социалните разходи” – предложил министърът на отбраната. „Ами тогава вие какво искате да защитавате?!” – попитал Чърчил.
Днес се намираме в подобна ситуация, в която от държавническата мъдрост, но и от нашата обществена ангажираност, зависи спасението на киното, респ. на културата в България. Защото, както много точно се изразява и Иглика Трифонова, режисьор на „Писмо до Америка“, „...системата изгърмя не само поради шибаните карти. Взривиха я многото хубави проекти. Малката, тясна и ограничена ситуация се счупи“.
Въпросът сега не е как по-справедливо да се разпределят тези 2-3 млн. лева, отпуснати от дъражавата, а как да се направи така, че да не се отблъснат от киното напиращите нови таланти?
Един от тях е Атанас Христосков, режисьорът на наградения със „Златна роза“ за 2011г. филм „Номер 1”, който нашите разпространители крият от българската публика година и половина след неговото завършване. Той, струва ми се, е най-точен в диагнозата си за днешната ситуация: „Лъжа е, че няма национална политика за киното и културата въобще. Има такава. Нейната цел е да няма кино, да няма култура, да няма интелигентни, образовани, мислещи, критични човешки същества. Щом мисълта и интелектът са лукс, който властта не може да си позволи, единственото, което и остава е да отнеме мисълта и интелекта на цялото общество. И не говоря само за това правителство, а за всички, които се упражняват върху нас през последните години.“
В своята емоционална, но много адекватна реакция, предизвикана от разразилия се спор в гилдията на кинаджиите, Христосков призовава (и предупреждава!) да не бъде изпуснат шанса за бум в българското кино. „Тази година според членовете на художествената комисия има много качествени проекти и идеи за филми. Нека да им повярваме, защото това е чудесно. Това е един огромен шанс за бум на българското кино. Или би бил, ако не се появяваше отнякъде онзи анонимен глас, който ни казва: "Няма пари!!!... Кой казва това?...“
Наистина, кой казва това? Не е ли пак някой от сорта на онзи английски министър, призоваващ Чърчил да осигури повече пари за отбраната, като вземе от парите за културата и от социалните разходи? Да не стане обаче така, че един ден, когато има пари, може и да няма хора, които да искат (и да могат!) да правят кино, респ. култура в България?!

 



Коментари (1)


     



 

Други



 

Подобни публикации