ОБЗОРИ

• 
• Add new коментар

През месец март за пореден път в София се проведе Международният София Филм Фест. Това, което ми прави впечатление е, като че ли всяка година пропорционално на филмите в програмата, се увеличава и публиката и интересът към събитието става все по-голям. Фестивалът предлага не само прожекции на най-важното от световното кино през изминалата година, но и възможност да срещнете на живо режисьори и продуценти, и кой ли още не от хората, участващи във филмовите продукции.
Що се отнася до филмите, смятам, че поне няколко от тях заслужават особено внимание.

Ще започна с черно-белия шедьовър „СНЕЖАНКА”. Първата критика, която можем да отправим към режисьора Пабло Бергер, е че след успеха на „Артистът” е решил да приложи успешната форма – ням и черно бял филм като алтернатива на кичозно шареното и пресолено от към диалози съвременно кино. Ако го направим обаче няма да сме прави. Сценарият на „Снежанка” е написан през 2005г. далеч преди комерсиалния фурор на „Артистът” и причината да не бъде осъществен по-рано този проект е, че никой не е вярвал, че филм, лишен от звук и цвят би породил някакъв интерес.
Следващата грешка по отношение на „Снежанка”, която можем да допуснем, е да очакваме от него да бъде приказка за деца. „Снежанка” бяга далеч от типичните интерпретации на популярни приказки, каквито напоследък има повече отколкото трябва и се впуска в една съвсем нова трактовка. Действието се развива в Севиля в романтичното минало на коридата и фламенкото – по-точно някъде около 1920 г. Бащата на Кармен (актр. Макарена Гарсия), Антонио Вилялта (акт. Даниел Хименес Качо) е легендарен тореадор, цар на коридата, който в деня на раждането й претърпява зловещ инцидент, превръщащ го в парализиран от главата надолу инвалид. Това е началото на трагичната поредица от нещастия в рода Вилялта.
Едновременно тъжен и обнадеждаващ филмът проследява развитието на Кармен от дете до млада жена, когато под името Снежанка се присъединява към трупа джуджета-матадори, за да се върне към коридата и да наследи заслуженото от баща й първенство в този жесток и толкова красив спорт. Що се отнася до мащехата Енкарна (Марибел Верду), тя не се състезава по красота с младата Кармен и всъщност омразата й към нея остава някак немотивирана. В контекста на филма обаче тя е толкова универсално олицетворение на злото, колкото и суетна красавица. Що се отнася до тези несъответствия с приказката на братя Грим, самият Пабло Бергер казва, че е предпочел да изненадва зрителя, а не да преразказва известния сюжет, да отдаде почит, без да копира.
Филмът дава нова енергия на приказката, а приказката създава убедителна основа на човешката драма на хората, превърнали живота си в постоянен танц със смъртта в борбите с бикове.

Другият филм, които заслужава внимание, според мен, е датската драма „ЛОВЪТ”. Томас Винтерберг пресъздава автентичната атмосфера на живота в малко градче в Дания, където всички са си близки или поне така изглежда. Защото в привидно интимната атмосфера на всеобщо приятелство и разбирателство, едно недоразумение разчупва кръга на взаимно доверие и един достоен член на обществото е буквално изхвърлен от него. Настъпва моментът, в който то разкрива своята тъмна страна, а човекът, останал сам, се оказва неспособен да противостои на клеймящото го обществено мнение.
В ролята на набедения в педофилия детски учител е известният датски актьор Мадс Микелсен, когото масовата публика може би познава от „Сблъсъка на титаните” или „Казино роял”.
Интересно е, че за разлика от други подобни филми, „Ловът” не хвърля никаква сянка на съмнение върху невинността на персонажа на Микелсен и го превръща в универсална изкупителна жертва на хорското мнение и жестокост. За това и повратна точка на отношението на съгражданите на унижения и оскърбен учител може би е именно църковната литургия за Бъдни вечер.

Последният филм, върху който ми се иска да акцентирам, е „ХАНА АРЕНД”. Негов режисьор е Маргарете фон Трота, известна с филмите си за други жени, останали в историята, като Роза Люксембург, монахинята Хилдегард от Бинген и други. Маргарете фон Трота проследява епизод от живота на Хана Аренд (актр. Барбара Сукова), свързан с отразяването на процеса срещу нациста Адолф Айхман в Йерусалим.
Когато интелектуалката Хана се сблъсква с безличния и посредствен нацист Айхман, нейните разумни представи за злото са разклатени. Срещу себе си, в стъклената клетка, тя не заварва чудовище, каквото всеки би очаквал, а съвсем обикновен бюрократ, който даже твърди, че няма нищо против евреите. Човек, който механично е извършвал унищожението, убивал е ежедневно десетки хора, без ясното съзнание за действията си.
До края на процеса Айхман повтаря единствено, че е изпълнявал заповеди и лично не е извършил нищо, което не му е било наредено.
Хана Аренд се изправя пред една нова визия на злото – не сатанинското зло, осмислено, жестоко и хищно, а злото, скрито зад бюро или униформа, злото на хилядите бюрократи, поставящи дълга към лидера пред собствените си понятия за добро и зло, хора, дори лишени от тези понятия. Така Хана Аренд стига до теорията си за баналността на злото, тема, с която се занимава дълго след процеса.
Във филма виждаме Хана Аренд преди, по време и след процеса, съответно в Йерусалим и Америка, неразбрана от сънародниците си, уважавана от студентите си, обичана от съпруга си, и най-вече самотна в наднационалните си идеи за справедливост.
„Хана Аренд” ни предлага възможността да се запознаем, доколкото е възможно обективно с историческата личност и епохата, използвайки дори документални кадри от истинския процес срещу Айхман.