НОВИНИ

• 
• Add new коментар

72 години навърши прочутият германски режисьор ВИМ ВЕНДЕРС, който е един от най-значимите новатори в историята на киното. През 2009-а година той гостува на 13-ия София Филм фест и се съгласи да бъде представен в тв-предаването "Другото кино". Вижте откъс от творческия портрет на режисьора, излъчен тогава в ефира на VTV.

Вим Вендерс дойде в България по покана на София Филм Фест, за да представи филма си „Снимки в Палермо”, който впоследствие излезе и в киномрежата на страната.  Но за огромно съжаление, бе пренебрегнат от публиката и според статистиката са го гледали едва няколко хиляди зрители. Жалко наистина... Защото си спомням как навремето гледахме в препълнени зали „Париж, щата Тексас”, а и по-късно в рамките на София Филм Фест имаха огромен успех филмите му „Буена Виста Сошъл Клъб” и „Хотел за един милион долара”.
Тъжно ми става като си помисля колко много прекрасни филми на великолепни майстори на киното като Вендерс не стигат до нашата публика – било по вина на разпространителите, които въобще отказват да ги купят, било поради инертността на самите зрители, които не си правят труда да гледат филми, за които нищо не са чували…Лошото е, че тази тенденция все повече се задълбочава, защото увлечението по лесносмилаемите „пуканкови” филми се превръща в навик за онези, които могат да си позволят да гледат филми в киносалоните.
Вярно е, че „Снимки в Палермо” не е най-силната творба на Вендерс, но аз бях дълбоко разтърсен от искреността на режисьора в подхода му към толкова сложна тема като Смъртта. Той се е вгледал в нея с проникновената сила на голям творец, който няма никакво намерение да залъгва никого, а най-малкото себе си...

„Снимки в Палермо” е модерна приказка за смъртта, която в крайна сметка утвърждава живота по начин, който напомня за един друг филм на Вендерс, направен преди повече от три десетилетия. Това е документалната лента, озаглавена „Филмът на Ник - Мълния над водата” (Lighthing Over Water, 1980), която буквално е запечатала самият процес на умиране на болния от рак американски режисьор Никълъс Рей – близък приятел на Вендерс.
Горе-долу оттогава Вим Вендерс е буквално обсебен от темата за смъртта. Две години по-късно той отново снима филм за умирането, фокусирайки се този път върху обречеността на авторското кино. По време на поредния кинофестивал в Кан заснема своите разговори с неколцина знаменити режисьори, фокусирани около въпроса: „УМИРА ЛИ КИНОТО?”

Антониони говори за съдбата на киното пред камерата на Вендерс в "Стая 666" (1982)

Телевизорът на заден план в неговата хотелска стая олицетворява главната опасност, застрашаваща седмото изкуство в онези години. Вендерс запечатва на филмова лента горчивите размишления за бъдещето на киното на велики кинематографисти, като Годар, Фасбиндер, Херцог и Антониони, който може би най-недвусмислено от всички предсказва, че адаптирането към съвременните технологии би имало особено важно значение за оцеляването на киното, но и за неговото неизбежно трансформиране.
Любопитно е, че мнозина от критиците обичат да сравняват германския режисьор с италианския майстор, наричайки го „Антониони на постмодерната епоха”. Защото предчувствията на гениалния създател на „Фотоувеличението” залягат в основата на мирогледа и стила на младия Вендерс, който също има слабост към меланхоличните пътешествия през градове, индустриални пейзажи и застинали природни пространства.
В лицето на актьора Рудигер Фоглер намира съмишленик, с когото прави първите си „road movies”, подобно на Антониони, който бродеше из модерната „червена пустиня” с Моника Вити. Едва ли е случайно, че именно Вим Вендерс помогна на италианския гений да осъществи своите последни филми, когато вече бе почти напълно парализиран.
Вендерс продължава по свой начин толкова важните за Антониони „размишления върху съдбата на киното”, допълвайки ги обаче с все по-често произнасяната дума „смърт”. Осъзнавайки безизходната криза на киноизкуството, германският режисьор съумява да напипа съществуващия все още пулс на живота и в най-меланхоличните филмови пътешествия, приличащи на безсюжетни уестърни сред дегероизираната съвременна епоха. Вендерс не мигрира по света със своята „германска душа” подобно на Вернер Херцог, нито пък има нещо общо със славянската носталгия на Андрей Тарковски, а търси навсякъде начини за сливане с духа на глобализиращия се свят.

„Живях в Америка почти 10 години – казва той, - но не спирах да пътувам и не направих грешката да си мисля, че мога да бъда американец. Живях като европейски кинотворец, пътувайки до Европа доста често през това време, защото Европа ми липсваше. Липсваха ми езиците, границите, културата, обмяната на идеи, разнообразието на нашия континент. Америка е огромна страна, няма граници, всички говорят един език и осъзнаваш, че езиковото богатство в света на културата и различните региони на Европа е голям плюс, който я прави толкова интересна, толкова жизнена и ободряваща. Така че, аз съм щастлив, че съм се завърнал и ми се налага отново да пресичам граници и да общувам с някого, чийто език не разбирам…”
И Вендерс подобно на Антониони се опитва да проникне в реалността, изследвайки процеса, в резултат на който природата и човешката душа се оказват погълнати (и може би задушени?) от модерната цивилизация.
През 2002 г. той се завръща към темата за смъртта в своята късометражка „12 мили до Трона”, който е част от сборния филм „С десет минути по-стар”, съставен от кратки новели на Годар, Херцог, Бертолучи, Джармуш и др. И този път остава верен на своите принципи, опитвайки се да дискредитира за пореден път физическата реалност. Показвайки на екрана наркотичния кошмар на своя герой, който едва не загива, носейки се по пътищата на Америка, Вендерс ни провокира към размисъл над въпроса: „Защо дори и директната среща със смъртта не е в състояние да ни промени?”
Но ето че в „Снимки в Палермо”, за който споменах в началото, темата за смъртта е представена по нов начин.
Героят от филма е световноизвестен фотограф (ролята изпълнява Кампино, фронтмен на "Die Toten Hosen" - любимата група на Вендерс от родния му Дюселдорф), който въпреки огромната си заетост, усеща абсолютна празнота и пълна неудовлетвореност от живота. Както в повечето филми на Вендерс и той се отправя на път – този път към Палермо, където именно срещата със смъртта ще го накара да почувства истинската стойност на живота и любовта.

Вендерс е един от най-награждаваните съвременни режисьори. Прочува се след спечелването на наградата на международната критика на кинофестивала в Кан през 1976-а с филма си „Кралете на пътя” (Im Lauf der Zeit). 

За „Състоянието на нещата” (Der Stand der Dinge, 1982), който е автобиографичен разказ за хората, отдадени на киното, е удостоен със „Златен лъв” на кинофестивала във Венеция, а две години по-късно триумфира и в Кан с филма си „Париж, щата Тексас” (Paris, Texas, 1984), отличен със „Златна палма”. Главната роля в него изпълнява блестящо Настася Кински, а прекрасната музика е дело на композитора Рай Кудър. Именно той създава саундтрака и за по-късния филм на Вендерс, озаглавен „Краят на насилието” (The End of Violence, 1997). Негов съавтор е и при създаването на знаменития документален филм „Клуб Буена Виста” (Buena Vista Social Club, 1999), който бе номиниран за „Оскар” през 2000-ата година.

Музиката винаги е заемала специално място в киното на Вим Вендерс. Благодарение на неговите филми получават още по-голяма популярност превъзходни музиканти като Ник Кейв, Лу Рийд и португалската група „Мадредеус”. А лидерът на „U2” Боно е не само един от композиторите на музиката към „Хотел за милион долара” (The Million Dollar Hotel, 2000), но и автор на идеята за филма, с който Вендерс печели „Сребърна мечка” на Берлинале.
Почти като епиграф към цялото творчество на този истински „Одисей на съвременното кино” прозвучава заглавието на друга негова творба - „До края на света” (Bis ans Ende der Welt, 1991), заснета в Япония, САЩ, Австралия, Италия, Португалия, Русия и Франция.

В света на Вендерс действително не съществува понятието за граници. Подобно на своите герои и самият той е истински гражданин на света. Досега е направил няколко документални филма, разкриващи отношението му към различни градове, а чрез тях и към някои личности, живели в тях. Документалният „Токио-га” (Tokyo-Ga, 1985) например, е не само признание в любов към един велик град, но и среща с мястото, където се смесват древната традиция и модерният абсурд. Мястото, което е дало на света една от ключовите фигури в историята на киното – любимия режисьор на Вендерс – Ясудзиро Одзу.
През 1987 г. излиза по екраните шедьовърът „Небето над Берлин” (Der Himmel über Berlin), който е по-известен у нас под заглавието „Криле на желанието”. Вендерс, който винаги е обичал да снима градове, разбирал отлично, че характерът на град като Берлин се определя от Стената, разделяща го по онова време на две части – източна и западна. Именно нейното присъствие изостря до краен предел усещането за този най-важен европейски град в края на 80-те години на миналия век. Големият режисьор съумява да разкаже въз основа на мотива за разделения град прекрасна модерна приказка. Но тъй като много добре знае, че киното е нещо материално, което не търпи наличието на мистика, поднася своята невероятна история почти като документален репортаж, заснет обаче от гледната точка на ангелите.

Вендерс, който e сред най-уважаваните днес европейски майстори на киното (бе и президент на Европейската филмова академия от 1996-а до 2003-а), е роден на 14 август 1945 година в Дюселдорф. Като тийнейджър мечтаел да стане архитект, свещеник, художник. Следва медицина, после философия, но накрая става… кинорежисьор.

„Какъвто и да бях станал, едва ли щях да бъда удовлетворен, затова се занимавам с режисура – за да мога да упражнявам всички любими професии едновременно”, споделя той.

А в интервюто, което взех от него за предаването „Другото кино” през 2009 г., заяви буквално следното: „Невероятно е, че се занимавам с кино. Това е най-доброто нещо, което мога да си представя. Няма нищо по-велико от възможността да коментираш времето, в което живееш и да можеш да предизвикваш различни преживявания у зрителите. Правенето на кино е най-привилегированата професия, благодарение на която пътуваш много. Работиш с актьори, музиканти, художници. Тя е свързана с писането, а аз обичам да пиша, свързана е и с фотографията, с архитектурата, които също много обичам…
Всъщност киното е единственото изкуство, което се докосва до всички останали и по странен начин представя образа на нашето време в кондензиран вид – по-добре от всяко друго изкуство, от театъра или живописта, поезията, музиката. То е всички тези изкуства едновременно и аз не познавам нищо по-добро от него. Надявам се да мога да правя филми, докато съм жив.”

* * * 

По-миналата година Вим Вендерс бе удостоен с почетна "Златна мечка" на 65-ия кинофестивал в Берлин за изключителния му принос в киноизкуството. Влиятелният германски кинорежисьор бе особено горд с наградата си от Берлинале, защото въпреки многобройните си отличия, никога не е печелил най-голямата награда от фестивала в германската столица.

В рамките на програмата тогава бе показан извън конкурса новият му игрален филм "Всичко ще бъде наред" с Джеймс Франко и Шарлот Генсбур в главните роли. За съжаление, този път големият майстор трябваше да преглътне горчивината не само от касовия провал, но и от основателните критики на специалистите за сериозното му художествено отстъпление в сравнение със стандарта, наложен от неговите предишни изяви в игралното кино.



Вим Вендерс отдавна е пример за много кинотворци от целия свят. Така например, бразилският режисьор Валтер Салес, пристигнал специално за честването му в Берлин през 2015 г., заяви, че винаги се е вдъхновявал от  филмите на германския майстор. "Той ни даде морален и естетически компас, за да разберем къде се намираме, кои сме и накъде всъщност трябва да вървим. Така че, ние сме просто задължени да бъдем тук, за да му благодарим за това. Според мен, едва ли би могло да има по-достоен носител на тази награда”, - сподели той пред кореспондента на Euronews Волфганг Шпиндлер.

Сред най-новите документални шедьоври на Вендерс е "Солта на земята" (The Salt of the Earth, 2014), който имаше специална премиера на 19-ия София Филм Фест. Това е завладяващ документален портрет на един от най-талантливите фотографи на всички времена – бразилеца Себастиао Салгадо.  Той е заснет от германския режисьор в партньорство с Жулиано Рибейро Салгадо (син на Себастиао Салгадо) и заслужено удостоен със Специалната награда на журито в програмата „Особен поглед” на фестивала в Кан през 2014 г., с отличието на фестивалната публика в Сан Себастиан, а и с номинация за „Оскар” за най-добър документален филм. 

След поредния си неуспех в игралното кино с "Прекрасни дни в Аранхуес" (Les beaux jours d'Aranjuez, 2016) Вим Вендерс ще търси реабилитация с най-новата си творба "Потапяне" (Submergence, 2017), в която главните роли изпълняват Алисия Викандер и Джеймс Макавой. Филмът ще открие предстоящия 65-и международен кинофестивал в Сан Себастиан и ще се съревновава за Голямата награда "Златна раковина".    

* * *

„ПИНА“ – ТРИИЗМЕРНО КИНО ОТ БЪДЕЩЕТО

Документалният филм "ПИНА" на Вим Вендерс е по същество колективно признание в любов към великия хореограф Пина Бауш, прославила името си по целия свят като ръководител на създадения от самата нея през 1973 година „Танцов театър на Вупертал“ (Wupperthal Tanztheater). 

Приживе спектаклите на нейната трупа винаги са посрещани с огромен интерес, но в пълна степен светът осъзнава значението й за изкуството на танца, едва след като тя си отиде от този свят на 30 юни 2009 г. благодарение и на триизмерния шедьовър в нейна чест, заснет от Вим Вендерс. 
Неговият филм ни дава възможност да се запознаем с невероятното изкуство на актьорите от основания от нея театър. Спомените им за Пина звучат зад кадър, а в него виждаме в едър план техните лица, техните движения, танцуването им по време на класически спектакли, поставени от Пина Бауш: от легендарния „Кафе Мюлер“ до „Пълнолуние“, който е сред последните. Вендерс се е намесил само, за да премести изпълнението на повечето от най-ярките танцови изпълнения на актьорите от „Танцтеатър“ сред необичайни ландшафти и интериори: заводски цехове, вагони на атрактивната висяща железница на Вупертал, градски кръстовища и др. Градът, в който работи през по-голямата част от живота си Пина Бауш, не е просто впечатляващ декор на този изключително оригинален филм, а и един от неговите герои. 
Във всичко останало режисьорът се доверява на Пина: филмът буквално прелива от нейната изключителна енергия, въплътена в радко красиви и дълбоко символични изпълнения на нейната трупа, съставена от танцьори от целия свят. 

Впрочем първоначалният замисъл на Вендерс претърпява съществена промяна. Той е възнамерявал да снима гастролите на театъра на Пина, но впоследствие решава да се съсредоточи върху Вупертал – град, в който великата хореографка работи 36 години и с който завинаги ще остане свързано нейното име. 
Включените във филма кратки изпълнения на нейната трупа са уникални, защото со родени в процес на импровизация. Защото методът на Пина Бауш бил следният: тя задава на танцьора някакъв въпрос и го подканва да „изтанцува“ своя отговор. 
Във филма на Вендерс актьорите танцуват в отговор на въпроса за човека и твореца Пина.

Премиерата на „Пина“ се превръща в едно от главните събития на 61-ия Берлински кинофестивал. Критиците оцениха много високо режисурата на Вендерс, отличавайки го особено за талантливото използване на модния напоследък формат 3D. Според тях, за пръв път след „Аватар“ на Джеймс Камерън триизмерните образи играят важна роля във филма, допринасяйки за вникването в съдържанието му, а не са просто примамка за зрителите. Защото е трудно човек да почувства цялата красота на модерния танц без внушението за обемност, която плоският екран не е в състояние да изрази толкова въздействащо, както триизмерният. 
Мнозина от пишещите за филма го оценяват най-високо сред филмите на Вендерс от последното десетилетие. Те отбелязват, че големият режисьор продължава да се изявява като новатор на документалното кино, припомняйки за знаменития му филм за кубинската музика „Буена виста сошъл клъб“ (1999). Вдъхновен от успеха на „Пина“, режисьорът заявява, че възнамерява да продължи експериментите си с 3D-формата: „Техническите постижения са като наркотик. Пробваш ли веднъж – после е трудно да се откажеш“.

Но най-важно е значението, което има неговият филм за хората, които истински обичат съвременния танц.

Защото след смъртта на Пина Бауш балетните специалисти отбелязват с горчивина, че заедно с нея си отива и нейното блестящо хореографско наследство. Ако при класическите балетни постановки е записана партитурата на движенията и винаги може да бъде реконструирана, то при хореографите точността на формата не е толкова важна, колкото особената атмосфера на спектаклите, която може да се запази, само когато над тях продължава да работи режисьорът, който ги е създал. 
Но благодарение на Вендерс хореографията на Пина Бауш ще бъде запомнена в нейния оригинален вид, а триизмерният кинообраз помага на милиони зрители и от най-отдалечените кътчета на света да възприемат адекватно с нейния уникален театър. 
На пресконференцията след премиерата на филма на Берлинале питаха режисьора какво означава за него погледът на Пина Бауш. Вим Вендерс отговари: „Погледът на Пина е тема на филма: как тя гледа на всичко. Това ме очарова, бях просто поразен от още от първия път, когато я видях в действие. Невероятно точен поглед към хората, проникващ в душите им и в това - как се изразяват в процеса на движението. Всяка от нейните постановки е отражение на този уникален поглед на Пина. Не съм усещал никога през живота си подобен поглед. Нищо не можеше да му убегне. Това се опитахме да покажем във филма – погледа на Пина, въплътен в нейната хореография – след като вече не можехме да снимаме със самата нея."
Германският режисьор сподели на фестивалната пресконференция, че е искал да направи съвместен филмов проект с Бауш много отдавна – още когато за пръв път се е срещнал с нея. „Но едва когато пространственото измерение навлезе в нашето изкуство, бях в състояние да покажа танцьорите в истинската им светлина и с техните изразни средства. Затова ми отне толкова време да направя този филм“.

Според него бъдещето на 3D-технологията не е свързано непременно с фантастичните филми, както е до момента. Щом започнат да се използват по-малки и леки камери, което е само въпрос на време, ще се оформи изцяло нов подход за заснемане на вдъхновени от реалността ленти, смята създателят на шедьоврите „Париж, щата Тексас“ и „Крилете на желанието“.

СЪВЕТИТЕ НА ВИМ ВЕНДЕРС КЪМ ВСИЧКИ, КОИТО ИСКАТ ДА СНИМАТ ФИЛМИ:

• Имате избор – да правите пари или да правите кино. В първия случай ще живеете по-охолно, във втория – по-интересно.
  
• Уважавайте своите актьори. Тяхната работа е десетократно по-опасна от вашата.
• По време на снимки не надничайте в монитора, гледайте лицата на хората пред камерата и ще видите много повече. Заснетия материал може да проверите и по-късно.
• Дори и не се опитвайте да снимате уестърн, ако мразите коне (може да не обичате крави).
• Два пъти помислете, преди да включите във филма си сцена с участието на деца.
• Не цитирайте чужди филми, ако може да минете без цитати (впрочем, без това може да минете винаги).
• Колкото повече пари имате, толкова повече можете да направите с тяхна помощ. И толкова по-малко можете да кажете с тяхна помощ.
• Колкото по-малко грим – толкова по-добре.
• Колкото по-малко думи – толкова по-добре.
• Не се опитвайте да разказвате история, която може да разкаже друг освен вас.
• Винаги бъдете готови да се откажете от любимите си кадри при монтажа.
• Най-напред трябва да измислите хубаво заглавие на филма. Никога не започвайте нищо да снимате с глупаво работно заглавие.
• Не снимайте екранизации.
• Нищо не разваля толкова филма, колкото „красивата картинка“.
  
  Още публикации за Вим Вендерс в "Другото кино":
• "ОТКАЗ ОТ УСКОРЕНИЕ" - български превод на интервю за австрийското списание "Profil";
• "ВИМ ВЕНДЕРС И ИЗКУСТВОТО НА НЕПРЕКЛОННОСТТА" - български превод на интервю за германското списание "Шпигел"
• ВИМ ВЕНДЕРС ПОЛУЧИ "ЗЛАТНА МЕЧКА" НА БЕРЛИНАЛЕ ЗА ПРИНОСА СИ
  В КИНОИЗКУСТВОТО
• НОВ ШЕДЬОВЪР НА ВИМ ВЕНДЕРС ПРЕДСТАВЯ 15-ЯТ СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ

  Източници: "Вим Вендерс: Логиката на образите" (Колибри, 2007) и материали в интернет