Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ВИМ ВЕНДЕРС И ИЗКУСТВОТО НА НЕПРЕКЛОННОСТТА


16.05.2011  Текст:  Вим Вендерс

НОВИНИ

   

Знаменитият германски режисьор, фотограф и преподавател Вим Вендерс навремето е дал много любопитно интервю за сп. "Шпигел". То е публикувано по случай премиерата на филма му "Небето над Берлин" (Крилете на желанието). Тези дни преводът му излезе в електронното списание на Златко Енев "Либерален преглед", за което съм му безкрайно признателен.(Бел. ред.)
                                           ВИМ ВЕНДЕРС ПРЕД СП. "ШПИГЕЛ"
(по случай премиерата на филма му "Небето над Берлин" или "Крилете на желанието", както е по-известен у нас)

- Най-после, в тринадесетия си филм, вие за пръв път показвате любовна сцена. Един ангел, паднал от небето, целува една танцьорка на трапец. Ние дори узнаваме, че той си ляга с нея. Надмогнахте ли вече неспособността си за любов?

Вим Вендерс: Аз не съм този ангел. Но е вярно, че това е първата ми, наистина хубава, любовна история. В края на предишния ми филм, Париж, Тексас, един все още много малък мъж прегръща майка си. Бащата освобождава сцената за тази друга любов. В Небето над Берлин исках да отида по-нататък. Исках да покажа, че е възможно нещо, вместо да настоявам, че нищо не е възможно. Киното трябва отново да се опита да служи на човека. Киното би могло да бъде ангела.

- Това е вашият най-оптимистичен и същевременно най-тъжен филм, защото в него се твърди, че промяната към добро е възможна единствено в една приказка.

Вим Вендерс: Но приказките са заложени много дълбоко в човека, в неговите мечти. Те са първичната форма на всички истории. Вярвам, че чрез приказките човек може да отвори погледа си и че действителността може да бъде променена единствено с открит поглед. Приказките имат много общо с фантазията на децата. Ако бихме могли да се научим да се удивяваме като деца, бихме могли да се заемем по нов начин с проблемите, чрез този удивен поглед.

- Но един зрял човек знае повече от детето и е изгубил илюзиите си чрез това знание.

Вим Вендерс: Това изобщо не го вярвам. Има само нула цяло, нула, нула и едно зрели хора, които наистина знаят нещо за нещата, например за умирането. Останалите гледат смъртта не в очите, както го правят децата. Като дете мислех много по-често за смъртта и проливах сълзи по това. Представях си, че хората, които познавам, някога няма да бъдат тук. Това ме вълнуваше повече, отколкото ме вълнуват днес реални смъртни случаи. Вярвам, че само децата си задават тези метафизически въпроси: защо аз не съм ти, къде започва времето, къде завършва пространството? За такива неща не се пита почти никой възрастен, но не защото знае отговорите, а защото е свикнал с мисълта, че няма отговори.

- Именно – и чрез това губи илюзиите си.

Вим Вендерс: Не непременно. Може и да си запази детските качества на погледа.

- Вие сте възпитан католически. Вярвате ли в живота в отвъдното?

Вим Вендерс: Не. Още като дете не вярвах в това. Идеята за вечността ме отчайва. Никога да не престанеш, тоест да живееш вечно, като добрия Бог и ангелите, за мен това беше ужасяваща мисъл, защото не можех да си представя нищо за вечността. Вечността няма образи. Спомням си, тичах с тия мисли из жилището, плачейки. Живеехме в Бенрат, близо до Дюселдорф. Онова, което чувах в църквата и по време на часовете по религия, изобщо не ме удовлетворяваше.

- И въпреки това желаехте да стенете свещеник.

Вим Вендерс: Да, защото мислех, че в тази професия можеш да бъдеш човек, който да обясни нещо на другите. Но това беше грешка. Загубата на вярата беше най-важният оздравителен процес в младостта ми.

- Вместо свещеник станахте кинорежисьор. А сега възпявате киното.

Вим Вендерс: Актът на фотографирането, още повече от онзи на снемането в киното, за мен действително е, ако не свят, то поне един много особен процес. Когато някой турист фотографира Айфеловата кула и аз случайно минавам оттам, така че се оказвам на снимката, се е случило нещо важно. Защото тази глупава туристическа снимка запазва някой, който може би ще бъде мъртъв след десет години. Тя задържа времето. Ето защо не обичам когато хората биват заснемани при секс. Половият акт има значението си само в мига.

- Гледате ли порнографски филми?

Вим Вендерс: Гледах в Германия няколко такива неща с кожени панталонки. Стори ми се, че гледам зайчета, защото там се виждат единствено главите. При истинските порно-филми поне ракурсите са правилни. В Лос Анжелис бях на едно парти, където стопанинът много гордо показваше в една от стаите порно-филми – не знам дали хард или софт. За това не ми достига опит. Във всеки случай ми беше отвратително. От филма Империя на чувствата на Ошима си излязох, макар че страшно ми се искаше да ми хареса. Просто не мога да гледам как хората се чукат, по същия начин, по който не мога да понасям и филми на ужаса.

- Защото се страхувате?

Вим Вендерс: Не, защото ме отегчават. За да ми хареса един филм, той трябва да бъде като пътуване с кола през Сахара.

- Любовната сцена в новия ви филм прилича на свещенодействие. Жената подава на мъжа бокал с вино и държи реч.

Вим Вендерс: Тази реч ми е особено важна. Защото тя трябва да представлява всички речи, които жените отправят към мъжете. Тя е най-дръзкото действие в този филм, нещо напълно необичайно. Обикновено жените, които говорят, са за мъжете кошмар. На мен обаче това ми харесва.

- Също и в реалния живот?

Вим Вендерс: Разбира се, има разлика. В действителността това няма да се случи така. Това е една много пресилена сцена. Трябва да се има пред вид, че този ангел още никога не е преживявал нещо подобно. Виждал го е, защото той вижда всичко. Или трябва да си представяме, че ангелите гледат настрана, когато хората го правят? Не, той е гледал, но като ангел това не го е възбуждало. Следователно той го познава само като ритуал и се държи по съответния начин.

- Беше ли за вас облекчение това, че девойката се играе от Солвейг Домартин, която е ваша любима?

Вим Вендерс: Напротив, беше обременително. Беше ни много трудно, защото, когато човекът, с когото живеете, е същевременно и актьор във филма ви, трябва да се излезе до известна степен от личната връзка. Въпреки това сега вече мога да кажа, че това не навреди с нищо.

- Искате ли да се ожените?

Вим Вендерс: Твърдо съм решен да не го правя. Бях женен на два пъти, първия път за една австрийка, която беше заплашена да бъде изхвърлена от страната по политически причини, а втория път за актрисата Рони Блейкли. И в двата случая бракът разруши чувствата. Познавам двойки, които живееха напълно щастливо и щяха да си останат щастливи до края на живота. Но тогава се ожениха и за три седмици всичко беше свършило.

- Имате ли деца?

Вим Вендерс: Не.

- А искате ли да имате?

Вим Вендерс: Не мога да имам деца. При един преглед преди петнадесет години беше установено, че съм безплоден. Така се казва това. Лекарят каза, че това идвало от заушките, които съм прекарал в детството.

- Промени ли се от това сексуалният ви живот?

Вим Вендерс: Приятелката ми не се нуждае от хапчета. Но всъщност това не е ваша работа.

- Добре, да говорим тогава за артистичните ви успехи. Вие получихте Златния лъв във Венеция, Златната палма в Кан, а освен това множество награди в Германия. Правят ли ви горд отличията?

Вим Вендерс: Не са ми безразлични. Това е удовлетворение, особено когато човек си мисли, че е заслужил наградата, което не винаги е така. Има мои филми, при гледането на които мога да потъна в земята. Неприятното е, че една такава награда пробужда много завист, най-вече при хора, които преди това винаги са твърдели, че харесват филмите ми. Те се чувстват разочаровани и се сърдят, защото е дошло и друго признание освен тяхното. Изведнъж се чувстват напълно излишни. Наградите, така да се каже, са ме откъснали от тях. Разбира се, има и някои филмови продуценти, които се дразнят от успехите ми.

- Например?

Вим Вендерс: Луги Валдлайтнер със сигурност е бил подразнен, защото той обяви в едно интервю, че не съм бил в състояние да направя филм, който хората да поискат да гледат. Това ме нарани жестоко. При това нямах нищо против този човек. Виждал съм го понякога в Мшнхен и го намирам много мил.

- Има ли завист сред колегите?

Вим Вендерс: Разбира се.

- Херберт Ахтернбуш каза веднъж, че вие ще направите по-добре да си играете с детска железница, отколкото да правите филми.

Вим Вендерс: За Херберт аз съм прекомерно интроспективен и недостатъчно груб.

- Бяхте четири години в Холивуд. Америка е страната на вашите мечти. Но „Хамет“ – филмът, който направихте там, беше неуспех. Промени ли ви този провал?

Вим Вендерс: Не го възприех като провал. Напротив, удивявам се на дебелоглавието, с което успях да довърша това нещо, макар и да имаше достатъчно причини да се откажа. Ясно ми е, че никога повече няма да ми позволят да правя филм в Холивуд. Но пък и аз самият вече не го искам. Загубата на независимост би била прекалено голяма. Начинът, по който там се пренебрегват и унищожават един куп таланти е просто ужасен. Филмите се правят не от творците, а се определят от няколко агенти и адвокати, които се нахвърлят като мухи върху тоя огромен куп лайна, за да го отнесат парченце по парченце. Творците винаги са само жертви. Холивуд е Вавилонът на греха от модерно време, най-голямата измамническа индустрия, която човек може да си представи. В сравнение с това ми се струва почти морално да се правят автомобили, дори и тези жалки американски коли, тези грамадни таратайки с техника от шестдесетте години. Това ми се струва по-достойно за уважение от начина, по който там се правят филми. След като бях в Холивуд направих поне един филм, който някой трябва да се опита да достигне. Говоря за Париж, Тексас. Един такъв филм би бил напълно невъзможен там.

- Но американската критика го направи на парчета.

Вим Вендерс: Да, това беше злобно. Ожесточи ме. Защото това е филм, който използва най-класическите средства на американското кино – и точно такъв един филм бива отхвърлен като европейски интелектуални глупости. Това наистина ме улучи. Вероятно това беше причината да се върна обратно в Европа. Отказах се от жилището си в Ню Йорк. От три години насам вече живея в Берлин.

- Дали няма да е добре да предупредите вашия приятел Фолкер Шльондорф, който тъкмо се установява в Америка?

Вим Вендерс: Не знам дали е необходимо. Мисля, че той сам трябва да го установи. Всъщност той върши там една по-скоро индустриална работа. Филмът му Смъртта на търговския пътник беше за американската телевизия. Струва ми се, че Фолкер е напълно доволен точно от онова, което аз не можех да понасям, а именно, че човек там не е господар на самия себе си, а просто упражнява занаята, така да се каже.

- Имате пред вид занаята на развлекателя (entertainer)?

Вим Вендерс: Да, и както изглежда, той се чувства освободен от тази работа, предназначена за забава. Стори ми се много щастлив, макар че инак той не е най-щастливият човек. И тогава си помислих, за Бога, не му казвай нищо, може би това е правилния път за него. Не може поради собствения си горчив опит да поучаваш всички, че там не трябва да се ходи в никакъв случай.

- Наистина ли не е останало нищо от вашата американска мечта?

Вим Вендерс: Напротив – няколко околности. Понякога наистина ме измъчва страхотна носталгия. Но отвътре не е останало нищо. Най-лошото в тази страна е телевизията, това себепредставяне в телевизията. Това е един абсолютно зверски акт, напълно обезчовечен, олицетворение на злото, ако щете.

- По-добра ли е телевизията в Европа?

Вим Вендерс: Ни най-малко! Именно това е, което ме отчайва толкова много. Човек се връща обратно от тоя кошмар, от който е избягал, например във Франция, гледа телевизия – и изведнъж, направо не е за издържане, там навсякъде, първо реклами и второ, този наистина тъп, ужасно глупав модел на американските развлекателни програми. Мислиш си, че си в Париж, който някога е бил културната столица на света, и изведнъж там също всичко се прекланя, по един безпомощно-глупав начин, пред това Американско, от което току-що си избягал. В Италия е същото. Значи, отправяш се към Германия, единственото място на надеждата, гледаш телевизия в Дюселдорф или Мюнхен, и какво виждаш? Бундесрепубликата също има едно-единствено желание, да стане част от тази голяма, ужасна Америка, за да се превърне най-после в 51-ви щат на САЩ.

- Имате ли някаква представа защо това е така?

Вим Вендерс: Причините са икономически. Убеден съм, че най-важната индустрия на човечеството, по-важна дори и от оръжейната, рано или късно ще бъде развлекателната, и че чрез това производство на развлечения по идиотски начин ще бъде разрушена всяка култура и всяка идентичност, а също и всеки шанс за самоопределение. Това може да се види най-добре в малките американски градчета, където хората водят едно напълно затъпяло съществуване, като в някакъв научнофантастичен роман, в който става дума за хора, поставени под влиянието на дроги, които се разхождат наоколо като зомбита и се нуждаят единствено от наглеждане. Но това се отнася не само до Америка. То се разпространява навсякъде. И няма начин то да бъде възпряно, нито чрез предупреждения, нито чрез дела.

- Защо не направите филм, в който това се показва?

Вим Вендерс: Ами аз го правя. Това ще бъде следващият ми филм. Казва се До края на света. В него има една сцена – разиграва се в Австралия – в която живее един народ, напълно съкрушен, съвсем накрая, смазан. Имам пред вид аборигените. Те живеят в колиби, защото са номади, готвят на открити огнища. Тези колиби са напълно празни. Само някъде отзад бръмчи генератор, и единственото, което се вижда, е някакъв телевизор плюс видео-дек, а пред тях в праха купчина видеокасети. Този народ е имал чудесна култура, собствена митология. И всичко си е отишло! Страхувам се, че след петдесет години при нас също ще изглежда така, освен ако не се случи някаква световна културна революция, премахването на всякаква телевизия. Това би било една първа крачка.

- Но за това би трябвало да се установи диктатура.

Вим Вендерс: Възможно е. Трябва да ви кажа, че предпочитам хиляда пъти да гледам телевизията на ГДР. Тази диктатура ми е значително по-приятна от диктатурата на рекламната телевизия.

- Такъв един сърдит радикализъм изобщо не ви пасва.

Вим Вендерс: Вярно. Всъщност да бъда гневен не е моят натюрел. Предпочитам нещата да стават по-приятелски.

- Извършвали ли сте някога през живота си насилия?

Вим Вендерс: На няколко пъти ме набиха и се защищавах зверски. В Лос Анжелис веднъж ме нападнаха през нощта. Нападателите извадиха нож. Тогава ми причерня пред очите. Учудих се на самия себе си, какви ги свърших. В такава ситуация сигурно бих могъл дори да убия някого. През 1968 бях арестуван в Мюнхен, защото по време на една демонстрация против Шпрингер, която излезе от релси, бях побеснял. Бях там с камерата, защото исках да заснема филм за полицията, и станах свидетел на това как полицаите наистина потрошиха от бой един мой познат. И тогава се хвърлих сред тях. Стигна се до процес. За лека телесна повреда и съпротива срещу държавната власт бях осъден на шест месеца условно.

- Какво е отношението ви към Петер Хандке, който написа сценариите към някои от вашите филми, включително и последния?

Вим Вендерс: С Петер още никога не съм се бил.

- Карали ли сте се някога?

Вим Вендерс: Случвало се е единият или другият да каже, че това, дето онзи си го измисля, е пълна дивотия. Има и разлики в мненията. Но тях ги разрешаваме с лекота. Познавам Петер от двадесет години и знам какво физическо и психическо усилие е за него писането.

- Какво правите когато не ви харесва нещо, което сте написали?

Вим Вендерс: Съкращавам, доста драстично. Понякога, така ми се струва, Петер става прекалено многословен в диалозите.

- Имате ли някакво обяснение за това защо и книгите, и филмите му са отричани така яростно от феминистките?

Вим Вендерс: Според мен това е свинщина, и то защото именно жените бяха ония, които започнаха да казват, ние искаме сами да разказваме историите си или да правим филми за самите себе си; мъжете трябва спокойно да огледат тия неща. И този със сигурност необходим радикален процес на себепредставяне беше измислен именно от ония жени, които сега обвиняват мъжете в това, че те били вършели точно същото – да изследват себе си и своя собствен мъжки свят. Това ме ядосва невероятно много.

- Във филма ви „Небето над Берлин“ вашата тъжна, измъчвана от страхове героиня бива спасена от един слязъл на земята ангел, който се играе от Бруно Ганц. Вярвате ли, че мъжете са необходими, за да направят жените щастливи.

Вим Вендерс: Вярвам по-скоро, че е обратното. Жената иска да спаси мъжа.

- Познавате ли някой женски филм, в който да се случва нещо такова?

Вим Вендерс: Не, но при наблюденията над приятели често съм имал усещането, че най-успешни са именно ония мъже, които успяват да пробудят у жените чувството за състрадание.

- Спомняте ли си първото си любовно преживяване?

Вим Вендерс: За пръв път се опитах когато бях на деветнадесет. Отидох в един бордей. Планирах го доста отдавна, защото смятах, че е крайно време. Всичките ми приятели вече го бяха опитали. Но завърши ужасно. Изпитах травматичен шок.

- Импотентен ли бяхте?

Вим Вендерс: Да, не можех да направя абсолютно нищо, защото бизнес-подхода на целия този процес ме ужаси до полуда. Чувствах се като стока, макар и да бях купувачът. Не ми се удаде да престана да се чувствам като стока. Чувствах се все по-уплашен и, буквално като охлюв, не се осмелих да си покажа рогцата. Изведнъж жената започна да се смее и ми каза в лицето, че още никога не съм спал с момиче и че си представям всичко това прекалено дълго. И тя имаше пълно право. Това беше като освобождение. Тя ми каза да не се тревожа прекалено много. Наистина имаше чувство за хумор. Онова, което ме успокои най-много беше, че тя не ми върна парите обратно. Инак щях да се почувствам още повече неудачник.

- Сам ли бяхте спечелили парите?

Вим Вендерс: Да, бях пестил дълго време. Тогава карах такси, работех още в една фирма за вещи под наем и като санитар в болница.

- Ходили ли сте по-късно при проститутка?

Вим Вендерс: Не, никога. Но при подготовката на Париж, Тексас бях на множество пийп-шоута.

- Не ви ли уплаши това, което се случва там?

Вим Вендерс: Всъщност не. Направи ми впечатление колко тежка работа е това, истинска робска работа за припечелване на хляба. Това ми се стори силно впечатляващо. През цялото време си представях как тези момичета, след края на работата, се прибират вкъщи и какво правят там като домакини или студентки.

- Не бяхте възбуден?

Вим Вендерс: Не, ни най-малко. Защото в тези бараки вони до небето. Сексуални усещания не могат да възникнат там, всичко това ми се стори по-скоро тъжно.

- Най-съкровеното ви желание, това сте го казвали многократно, е да направите филмова комедия. Защо тази амбиция?

Вим Вендерс: Защото това е най-трудното нещо и защото от морална гледна точка няма нищо по-хубаво от това да накарате някого да се смее. Този път също трябваше да стане комедия. Но вместо това стана огромен провал.
                                                                               Публикувано на 19 октомври 1987 г- в сп. „Шпигел
Източник: сп. "Либерален преглед".



Коментари (0)


Коментари

Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     



 

Други



 

Подобни публикации

  

ФИЛМ НА ФОКУС


   ПРОЧЕТЕТЕ ПОВЕЧЕ ЗА ФИЛМА ТУК

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание