Лошият лейтенант

• 
• Add new коментар

72 години навърши Вернер Херцог - може би най-необикновеният сред живите кинорежисьори на планетата, създател на шедьоври не само в игралното, но и в документалното кино. Мнозина обаче го смятат за луд, заради маниакалната му отдаденост на киното и болезнената му обсебеност от неизследваните територии не само в географските, но и в духовните пространства.
Едва ли би било уместно да говорим за него, като за представител на немското кино, не само защото отдавна снима само англоезични филми. Но ако през 70-те години Херцог се вписва напълно естествено в кръга на т.нар. "ново германско кино", то впоследствие поема по свой собствен път, отказвайки се от националната и дори от културната си идентичност на немец. Напълно съзнателно напуска Германия и от доста време живее в САЩ (Лос Анджелис), макар че от време се връща в бившата си родина. И въпреки, че е прието да се мисли, че принадлежи „органично“ към кръга от кинематографисти, дали тласък преди повече от четири десетилетия на прочутото „ново германско кино“, може би ще е по-правилно да го смятаме за пряк наследник на легендарния немски експресионизъм от 20-те години на миналия век. Едва ли е случайно, че има дори пряко, макар и донякъде странно участие в съдбата на Лоте Айснер, която е не само най-известният изследовател на това течение в киното, но е познавала лично някои от най-ярките му представители. Тя посреща с разбиране и първите стъпки на Херцог като режисьор, а впоследствие дори чете текста зад кадър на филма му „Фата моргана“ (Fata Morgana, 1971). И когато през 1974 г. ляга на смъртно легло в Париж, младият Херцог изминава пеша разстоянието от Мюнхен до френската столица (826 км), за да я навести, вярвайки, че по този начин ще й вдъхне сила и ще допринесе за чудодейното й оздравяване. Така и става — Айснер надмогва болестта и умира едва 9 години по-късно (през 1983-а).
За съжаление, този уникален кинематографист, който винаги е твърдял, че снима филми по целия свят, без да е космополит, е напълно непознат на широката публика у нас. Едва ли знаят много за него по-младите зрители, които не са имали възможността да видят великолепните му филми от 70-те и 80-те години, показвани в България, благодарение на съществуващото по онова време студийно киноразпространение.
Лично аз никога няма да забравя шедьовъра му „Всеки за себе си и Бог срещу всички“ (Jeder für sich und Gott gegen alle, 1974), както и „Балада за Бруно“ (Stroszek, 1977). Първият е създаден по действителната и крайно загадъчна история на Каспар Хаузер - млад мъж, който внезапно се появява насред Нюрнберг през 1828 г. Самият той споделил по-късно, че през целия си живот е бил затворен в нещо като тъмница, но не знае как се е озовал на свобода. Филмът проследява усилията на неговия благодетел да го приобщи към обществото, което обаче в крайна сметка го отхвърля. Херцог поверява главната роля на непрофесионален актьор - сирак, прехранващ се чрез свирене на акордеон по улиците, чиято покъртителна житейска история използва за основа на следващия си филм „Балада за Бруно“ (Stroshek).
Навремето в т.нар. студийни кина е показван и „Там, където зелените мравки сънуват“ (Wo die grünen Ameisen träumen, 1984), разкриващ по неподражаем начин последиците от сблъсъка на модерната цивилизация с обичаите и културата на местните жители на Австралия. После, благодарение на нелегалното видеоразпространение, успяхме да се запознаем и с други легендарни филми на Херцог, като „Агире: Гневът Божи“ (Aguirre, der Zorn Gottes, 1972), „Войцек“ (Woyzeck, 1979), „Носферату: призракът на нощта“ (Nosferatu: Phantom der Nacht ,1979), „Фицкаралдо“ (1982), „Кобра Верде“ (Cobra Verde, 1987) и др. А през последните години можем да следим развитието му само чрез торентите в Интернет. Защото за нашите киноразпространители явно такъв режисьор не съществува, а и организаторите на София Филм Фест учудващо защо не правят нищо, за да запълнят тази зееща културна празнина, запознавайки родната публика с уникалното му творчество .

Вернер Херцог е роден в Мюнхен на 5 септември 1942 г. под името Вернер Х. Стипетич (Werner H. Stipetic). Родителите му са биолози - баща му (Дитрих) е немец, а майка му (Елизабет) е родом от бивша Югославия. Има една сестра и двама братя - единият от които е продуцент. По време на Втората световна война домът им в Мюнхен е напълно разрушен и семейството се премества да живее в Захранг (Sachrang) - малък курортен град в Баварските Алпи. Животът сред природата повлиява силно върху любознателно момче, оставяйки отпечатък върху цялото му бъдещо творчество. 
Когато навършва 12 години, заедно с майка си се връща в Мюнхен. Там бъдещият режисьор се запознава с Клаус Кински (1926-1991), с когото живеят в една сграда. Впоследствие ексцентричният актьор се снима в няколко от най-прочутите му филми. За първи път в живота си гледа филм едва 12-годишен, когато пътуващо кино представя две документални ленти - за пигмеите и за ескимосите. На 14-годишна възраст Вернер приема католицизма и се отправя пеш за Албания.
Увлича се силно по киното и след като изучава самостоятелно неговата история, решава да заснеме свой собствен филм. За целта открадва кинокамера от филмовия музей в Мюнхен. Не смята обаче постъпката си за престъпление, обяснявайки след време, че е била извършена по необходимост.
През 1961 г. постъпва в Мюнхенския университет, където изучава театър, литература и история. През студентските си години заснема късометражката "Херакъл" (Herakles, 1962), а скоро след това основава дори собствена киностудия с парите, спестени от работата си в стоманолеярен завод.
През 60-те години Херцог пътешества много по света. Посещава повечето европейски страни, Южна Америка и САЩ, където за кратко посещава занятия в университета в Питсбърг. Продължава да снима късометражни и документални филми, пише и сценарии. За един от тях ("Призраците на огъня") е отличен с награда на името на Карл Майер.

ПЪТЯТ КЪМ СЛАВАТА

Първият му опит в игралното кино е късометражката „Знаци на живота“ (Lebenszeichen, 1968), а през 1969 г. снима и телевизионния филм „Летящите лекари на Източна Африка“ (Die fliegenden Ärzte von Ostafrika), първата от многото му документални продукции за германската телевизия. Дебютният му пълнометражен игрален филм „И джуджетата някога са били малки“ (Auch Zwerge haben klein angefangen, 1970) предизвиква истински скандал в родината му. Дори го забраняват в Германия, обаче международната филмова общност се отнася с разбиране и го оценява по достойнство. В историята за анархистите-лилипути, вдигнали се на бунт в колония за превъзпитаване, критиците съзират страховита алегория на политическия живот. По времето на снимките Херцог загатва за маниакалната си природа. След като едно от джуджетата попада под колелата на автомобил и оцелява по чудо, му се налага да се справя с недоволството на актьорите. Постъпва най-неочаквано, обещавайки ми, че ако до края на снимачния период се съхранят невредими, ще скочи за тяхно удоволствие върху кактус. И наистина му се налага да го направи.
Две години по-късно заедно с Клаус Кински и малък снимачен екип се отправя за Южна Америка, където заснема изключителния си филм „Агире, гневът Божи“ (1972). Той е посветен на испански конквистадори от XVI век (първообрази са Ернан Кортес и Гонзало Писаро), търсещи в новооткритите земи на Америка (днешно Перу) митичния златен град Елдорадо. Във фокуса на повествованието е историята на обезумял офицер на име Лопе де Агире, който е обсебен от идеята да завладее златото на инките и да стане едноличен властелин на света. В стремежа си да покаже уникални природни картини, Херцог избира изключително опасни места за снимки, подлагайки на смъртна опасност не само себе си, но и своите сътрудници. Често са нападани от индиански племена, в резултат на което има пострадали. На всичкото отгоре и отношенията му със своенравния Клаус Кински са много трудни и в един момент почти губи контрола си над него. Но когато актьорът заявява, че ще се откаже от филма, Вернер вади пистолет и го заплашва, че ще го застреля, след което ще убие и себе си. Изражението му явно е било толкова убедително, че Кински се стряска и му се подчинява. По-късно режисьорът си спомня, че не е можел да постъпи иначе, защото за него филмът бил по-важен от всичко. И навярно е имал право, защото „Агире, гневът Божи“ му носи световна слава, нареждайки го до най-великите режисьорски имена не само в Германия, но и в целия свят. Просто не е за вярване, че този уникален филм е заснет само за пет седмици в почти партизански условия едва за 375 хиляди щатски долара!
Две години по-късно излиза и „Всеки за себе си и Бог срещу всички“ (1974), който укрепва авторитета на Херцог като един от най-ярките и своеобразни майстори на киното. Успехът на този му филм би бил немислим, без изключително достоверното присъствие в него на Бруно С. (Bruno S.) - уличeн музикант, прекарал голяма част от живота си в психиатрични клиники. Но именно автентичността на неговото непрофесионално превъплъщение се превръща в основна тема на дискусиите по време на фестивала в Кан, където Херцог е удостоен с Голямата награда на журито и специалната награда на международната критика (FIPRESCI).
Независимо от обтегнатите си отношения с Кински, той продължава да разчита на него и когато Мик Джагър се оттегля от снимките на "Фицкаралдо", Херцог поканва своя неуравновесен приятел, а главната женска роля поверява на Клаудия Кардинале.
Това е може би най-безумният проект в историята на киното. Заснет е по поречието на Амазонка и разказва истинската история на ирландец, живеещ сред индианците, който построява оперен театър в сърцето на джунглата. Но поредната съвместна работа на режисьора с Кински протича както винаги много драматично. Двамата имат сериозни конфликти, които едва не завършват трагично. Освен това докато текат снимките, наоколо бушуват племенни войни и природни бедствия, което е документирано чудесно от американския режисьор-документалист Лес Бланк в превъзходния му "филм за филма", озаглавен „Бремето на мечтите“ (The Burden of Dreams, 1982).

Историята на взаимоотношенията между Херцог и Кински заслужава отделен игрален филм - толкова е невероятна и драматична. Когато видял характерното му лице за първи път, бъдещият режисьор си казал: „Съдбата ми е да правя филми, а неговата - да играе в тях.“ Но след време е принуден и да признае: „Всеки бял косъм в косата ми се казва Кински.“ На бурните им творчески разногласия Херцог посвещава документалния си филм „Моят най-добър демон - Клаус Кински“ (Mein liebster Feind - Klaus Kinski, 1999). Заглавието е игра на думи (friend - приятел и fiend - демон, зъл дух).
Последният им съвместен филм е „Кобра Верде“ (1987). Но след него отношенията им още повече се обтягат и в крайна сметка пътищата на двамата се разделят. Конкретната причина за това е отказът на Херцог да бъде режисьор на неговия филм "Паганини", осъществен в крайна сметка от самия Клаус Кински през 1989 г. Своенравният актьор, чийто път в киното продължава днес знаменитата му дъщеря - актрисата Настася Кински -умира през 1991 г.
Трудностите, през които преминава Херцог при заснемането на "Фицкаралдо", не отиват на вятъра. Грандиозният филм, който е уникален в историята на киното, му носи наградата за най-добър режисьор от кинофестивала в Кан през 1982 г. Но въпреки успеха, в Германия е подложен на остри критики за рисковете, на които е подложил хората, участвали в осъществяването на умопомрачителните снимки - особено сред някои непроходими райони в Перу и Еквадор.

ДОКУМЕНТАЛНИТЕ ФИЛМИ

Следващите три игрални филма на Херцог ("Там където зелените мравки сънуват, "Кобра Верде" и "Cerro Torre: Schrei aus Stein") нямат зрителски успех и са смятани за отстъпление от равнището на големия режисьор. Но би било крайно неправилно да се свежда творчеството на този велик кинематографист само до игралните му филми, независимо от изключителните им качества. Защото в качеството си на документалист той е не по-малко значим за световното кино. Въпреки, че понякога границата между неговите художествени и документални филми е почти незабележима. Защото какво друго са "Фицкаралдо", "Агире, гневът божи" и "Кобра верде", ако не историко-документални изследвания, прекрачващи границата на познаваемото.
Колкото и да е абсурдно, но според някои критици едва ли бихме сгрешили, ако причислим и такива трансцендентни по дух творби като "Носферату: призракът на нощта" и "Всеки за себе си и Бог срещу всички" към... документалното кино. Но ако в своите игрални филми, даже в най-абстрактните и иреалните от тях, Херцог наистина подхожда като документалист, то в документалните си филми се изявява като истински артист, претворяващ съдбите на реални исторически личности и дори действително случили се събития през своя уникален "аз" и през призмата на безподобния си творчески подход. Затова и образът на Бокаса - императорът-канибал от Централна Африка в "Ехо от тъмната империя" (Echos aus einem düsteren Reich, 1990) изглежда като нарисуван от ръката на майстор и живее свой собствен, не винаги съвпадащ с истинския му живот, подобно на героите в картините на най-великите художници.

АМЕРИКАНСКИЯТ ПЕРИОД

След смъртта на Клаус Кински през 1991 г. намалява и интересът към Херцог в Германия, отчасти и поради факта, че той престава да снима игрално кино, а за известно време се занимава с режисура на... оперни спектакли. Всъщност, и през 90-те големият режисьор не престава да работи за киното, правейки едва ли не по един филм годишно, но това са документални ленти, посветени на неизследвани кътчета от природата и на хората с техните необясними странности. Както вече споменах, "документализмът" му няма много общо с традиционните разбирания за реализъм. От него също лъха специфичното херцоговско "безумие", изразяващо се в неподражаемия му начин на възприемане на света, благодарение на което даже и най-баналните обекти сякаш придобиват метафизична същност. Херцог продължава да пътешества безспирно по света с кинокамерата си в търсене на визуални метафори за своите уникални обобщения за хората и човешкото в тях сред вечните снегове, нажежените пустини, петролните платформи и непристъпните планини.
В течение на повече от десетилетие Вернер Херцог е отдаден само на документалното кино. Едва през 2001 г., след заселването си в Лос Анджелис, се връща отново към игралното. Преходният филм към американския му период е драмата с Тим Рот "Непобедимият" (Invincible), която е копродукция на Англия, Германия, Ирландия и САЩ. 
Завръщането на Херцог към игралното кино се превръща в истинска сензация, защото неочаквано за мнозина той избира за място на своето "второ пришествие"... Холивуд. В типичния за него безкомпромисен маниер заснема приключенската драма с Крисчън Бейл "Спасителна зора" (Rescue Dawn, 2006), мрачния трилър с Никълъс Кейдж "Лошият лейтенант" (Bad Lieutenant: Port of Call New Orleans 2009) и криминалната драма с Майкъл Шанън и Уилям Дефо "Сине, сине, какво направи" (My Son, My Son, What Have Ye Done). Особено голям резонанс предизвикват снимките на "Спасителна зора", по време на които Херцог заставя Бейл да свали 25 кг и за да не му е скучно, самият той също отслабва с 13 кг и дори изяжда една жива змия. По думите на Крисчън, това му приличало на истинско пътешествие  в ада. 
Последният (засега!) игрален филм на Херцог "Сине, сине, какво направи" (2009) участвова в програмата на Венецианския кинофестивал, където предизвиква противоречиви отзиви.
През 2010 г. Херцог председателства международното жури на Берлинския кинофестивал. Година по-късно представя на 33-ия Московски кинофестивал прекрасния си документален филм „Пещерата на забравените сънища“ (Cave of Forgotten Dreams) и провежда майсторски клас. Сред акцентите на този фестивал е ретроспективна програма на цялото му творчество. А миналата година пък получава от 66-я международен кинофестивал в Локарно почетен "Златен леопард" за цялостно творчество. 
Независимо от това, че изненадващо за мнозина, Вернер Херцог започва да си сътрудничи с големите холивудски компании, той не загърбва и любимото си документално кино, оставайки верен на екстремалните сюжети в него. Предължава да снима в изключително трудни условия, сред най-отдалечени кътчета на планетата, а филмите му стават все по-прости по форма, заприличвайки на пространни монолози на философски теми („Колелото на времето“, „Белият диамант“ и др.).
През 2005 година успява да разбуни за пореден път духовете с поразителната история, разказана в уникалния „Човекът гризли“ (Grizzly Man), отразяващ за пореден път нестандартното му отношение към света на дивата природа. За него е отличен с 21 награди от престижни международни форуми.
За пълнометражния си документален филм „Срещи на края на света“ (Encounters at the End of the World, 2007) е номиниран за „Оскар“. Това е продукция на „Дискавъри филмс“ по поръчка на Националния научен институт на САЩ, която е снимана в Антарктида - поредното диво и екзотично място на планетата, където стъпва кракът на неистовия режисьор.
През 2010 г. пък снима насред Сибир още поредния си превъзходен документален разказ "Щастливи хора: Една година в тайгата" (Happy People: A Year in the Taiga), посветен на суровото, но пленително всекидневие на няколко ловци, които се чувстват щастливи в това диво място, където няма нито политика, нито бюрокрация, нито мобилни телефони, нито даже пътища... 
По време на своя майсторски клас в Москва Херцог говори най-малко за професията си, а най-много за взаимоотношенията на отделната личност със социума и за единението на човека и природата. „Самотата – това е, което очаква всеки от нас. Формите на самота са различни, но във всеки случай вие трябва да сте готови да ги приемете“, - заявява той пред своите слушатели. Разяснява подробно, че за да стане човек режисьор, трябва да се научи да ходи пеша, за да опознае отблизо живота на хората. В основаната от него школа по режисура дори приема без изпит някакъв екстравагантен алжирец, само защото в неговото племе било прието да изминават пеша маратонски разстояния.
„Снимал съм филми по всички континенти, включително и на Антарктида. Напускал съм многократно страната си, но никога не съм се отделял от нейната култура“, - казва още режисьорът. 
Сред последните му проекти е документалният филм от 2011-а „Гледайки в бездната: приказка за смъртта, повест за живота“ (Gazing into the Abyss: A Tale of Death, a Tale of Life), който е изграден върху диалози с четирима американски затворници, осъдени на смърт. Впоследствие той прераства в телевизионен минисериал, излъчен под заглавието "Смъртници" (On Death Row).
„Винаги съм искал да проникна в дълбините на човешката душа. В предишния ми филм това беше бездна, която се простира 35 века в миналото („Пещерата на забравените сънища“), а в този ще бъде бездната на човешкия разум“, - заявява Херцог. 
В началото на следващата година трябва да излезе поредният 17-ти игрален филм на Вернер Херцог, озаглавен "Кралицата на пустинята" (Queen of the Desert), който впечатлява със звездния си състав. В главните роли предстои да видим Никол Кидман, Джеймс Франко, Робърт Патинсън и др. Впрочем Кидман и Франко заемат местата на отказалите се Наоми Уотс и Джуд Лоу. Това ще бъде по същество биографична драма, посветена на взаимоотношенията между Гертруд Бел (британска писателка, археоложка и политически офицер) с прочутия Лорънс Арабски (британски военен офицер за свръзка по време на Арабската революция през Първата световна война). Ролята на полковник Т. Е. Лорънс е поверена на Робърт Патинсън. Неотдавна в интервю за "Playlist" Херцог споделя задоволството си от играта на Никол Кидман в ролята на Гертруд Бел, която, според него, би могла да й донесе за втори път "Оскар". 

Вернер Херцог има три деца от три различни жени, които също вървят по пътя на знаменития си баща, посвещавайки се на творчески професии. Големият му син Рудолф, който е от първата му съпруга (Martje Grohmann), е режисьор и продуцент, дъщеря му Хана, която е плод на връзката му с германската актриса Ева Матес, се занимава професионално с  фотография, а най-малкият му син Саймън, който се ражда по време на брака му с Кристин Ебенбергер, учи в Колумбийския университет. Последната избраница на режисьора е американката от руски произход Лена, за която се жени през 1999 г.
По материали в открити източници в интернет.