СТАТИИ

• 
• Add new коментар

На 67-ия Венециански кинофестивал бе представен документалният филм на Мартин Скорсезе „Писмо до Елиа”, който е посветен на Елиа Казан – създателят на „Трамвай „Желание” с Марлон Брандо и „На изток от рая” с Джеймс Дийн, чиято блестяща кариера е засенчена от неговото сътрудничество с маккартистите, спечелили си печална слава с масовите преследвания на хората с леви идеи в САЩ през 50-те години на миналия век.

Елия Казан в кадър от документалния филм на М. Скорсезе "Писмо до Елия"

Елиа Казан е роден на днешната дата (7 септември) точно преди 101 години. През 1947 г. заедно с група театрални ентусиасти основава прочутото „Актърс студио” в Ню Йорк, където шлифоват своето майсторство актьори, като Марлон Брандо, Ал Пачино и Робърт Де Ниро, а режисьорският му стил повлиява силно на много големи кинотворци – от Джон Касавитис до Мартин Скорсезе.
Създадената от него и Лий Страсбърг театрална Школа е базирана върху реалистичната система на Станиславски. Марлон Брандо е един от първите, които я завършват. Елиа Казан му поверява ролята на Стенли Ковалски от пиесата на Тенеси Уилямс „Трамвай Желание”. И след нейното изпълнение на сцената Брандо става театрална звезда.
През 1951г. Казан екранизира прочутата пиеса, поверявайки главната роля отново на Марлон Брандо, а за женската роля избира Вивиан Лий. Филмът „Трамвай „Желание” имал огромен успех и на следващата година Казан кани Брандо да изиграе мексиканския революционер Емилио Сапата в биографичната драма „Вива Сапата". За тази роля младият Брандо получава номинация за „Оскар" и награда за най-добър актьор на Международния кинофестивал в Кан.
През 1954 г. Американската филмова академия присъжда първия „Оскар” на Брандо за ролята му на Тери Малой във филма „На кея”, а самият Елиа Казан получава престижната награда за най-добър режисьор.

Марлон Брандо във филма на "На кея" (1954)

Годишнината на Елия Казан ме подтиква да се замисля за пореден път над някои трудни въпроси. Например, как укоримото от морална гледна точка поведение се отразява върху творчеството на един блестящ режисьор? И дали творецът е свободен да постъпва както намери за добре в своето гражданско битие? Правилно ли е да оценяваме творчеството на великите кинематографисти откъснато от техните биографии?
В живота на Елиа Казан, който е син на гръцки емигранти в Америка, настъпва прелом през ужасната макартистка 1952 година, когато на едно заседание на сенатската комисия за разследване на антиамериканска дейност под председателството на Джоузеф Маккарти (Joseph Raymond McCarthy) прославеният режисьор назовава имената на 17 свои познати, които членували в комунистическата партия на САЩ или по някакъв начин й симпатизирали.

Актьорите и режисьорите, посочени от него, влизат в така наречените черни списъци на Макарти. Приятелите на Казан твърдят, че решението му да издаде колегите си е било провокирано от заплахи за изгонването му от страната и разбиване на кариерата му в Холивуд. "Онова, което сторих, беше правилно, но беше ли редно", казва години по-късно самият Казан и признава, че дори преди събитията се е чувствал аутсайдер заради „имигрантската си природа".
Ако бе устоял на разпита, на Казан със сигурност би му се наложило подобно на много други да напусне Холивуд и да потърси реализация някъде в Европа или пък да се отдаде само на работата си в театъра. В решителния момент мъжеството му изневерява и той се поддава на моментна слабост, превръщайки се по този начин в най-известния информатор на скандалния Комитет за разследване на антиамериканските прояви на интелектуалците от тогавашна Америка. Тази негова постъпка води и до скъсване на приятелските му отношения с прочутия драматург Артър Милър, който е сред тези, които отказват да назоват имена на хора, обвързани с комунистическата партия.

Елиа Казан и Артър Милър преди да развалят приятелството си.

През 1999 година, когато много леви кинематографисти протестират срещу връчването на почетния „Оскар” на Казан, бяха изречени и написани много горчиви думи за това, че със своята недостойна постъпка великият режисьор се е разрушил като творец, посвещавайки по-нататъшното си творчество и живот на опитите да намери оправдание за стореното. Именно в тази връзка обикновено се тълкува и великолепния му филм „На кея” (1954), в който героят на Марлон Брандо в нарушение на принципите на докерската солидарност издава на властите корумпираните профсъюзни босове, сред които е и собственият му брат.
Но ситуацията във филма е твърде различна от онази по времето, когато самия Казан решава да сътрудничи на властта. Срамните холивудски „черни списъци”, за съставянето на които има принос и Елиа Казан, на практика допринасят за изхвърлянето от работа на немалко хора с леви убеждения, които си изкарвали прехраната във филмовата индустрия. Някои от тях преживяват трудностите и впоследствие се връщат отново на работа, но много други се пропиват, а има и такива, които не издържат изолацията и се самоубиват.

Мартин Скорсезе поздравява Елиа Казан след като му връчва почетния "Оскар".

През 1999 г. Казан получава почетен „Оскар” за цялостно творчество, връчен му от Мартин Скорсезе и Робърт Де Ниро. Две години по-рано обаче филмовата академия отказва да му присъди отличието, заради проявеното малодушие от него преди близо половин век.

Елия Казан умира на 94-годишна възраст в дома си в Манхатън. Неговата противоречива личност и до днес разделя критиците и почитателите му на два лагера. След смъртта му вестник „Ню Йорк таймс” го определя като един от най-великите кинематографисти на XX век, а агенция Ройтерс напомня и за неговите театрални постижения, включващи наградите „Тони” за режисурата на „Смъртта на търговския пътник” и „Всички мои синове” на Артър Милър.
В автобиографията си „Елиа Казан: Един живот", издадена през 1988 г., самият той се определя като „черна змия”. „Сменял съм няколко кожи в живота си, живял съм няколко живота и съм познал жестоки обрати”, признава Казан.

Лично за мен Елиа Казан ще си остане един от любимите ми режисьори, независимо от всичко. Дали съм прав или не – не мога да кажа. Но не мога и да си кривя душата - най-малкото защото мисля, че нямам правото да бъда съдник на никого.

Истината е, че Елиа Казан създаде доста филми, които днес заслужено са смятани за „безсмъртни класики”. Сред тях са „Трамвай „Желание”, „На изток от рая”, „Джентълменско споразумение”, „Америка, Америка” (екранизация на неговата първа книга) и разбира се „На кея” (On the Waterfront), отличен общо с 8 „Оскар”-а. Филмовата академия е удостоявала постиженията му в киното с номинации за „Оскар” общо 21 пъти, а с награди – девет пъти.