За полския филм „Ида“ се изговори и изписа не малко, но никога не е късно да се сподели още нещо за кинотворба от подобна величина. Още повече, че сериозните опити за вникване в нея бяха по-скоро изключения – поне в нашите медии. Например, текстът на Андроника Мàртонова в „Гласове“ (вижте го тук). Затова си позволявам да предложа на читателите на „Другото кино“ още един отзив за този превъзходен филм, написан от моя приятел ПЕТЪР ДРАГИЕВ, който е главен редактор на старозагорския седмичник „Национална бизнес поща“.
ВАНДА СЕ СКРИВА В МИГА, ИДА – ВЪВ ВЕЧНОСТТА
Още преди да спечели тазгодишния "Оскар" за чуждоезичен филм, "Ида" на Павел Павликовски се беше сдобил с близо 60 награди. Откъде идва свръхконтактната магия на този аскетски заснет, черно-бял филм?
Най-напред от евристичната - и като мисъл, и като пластика - дарба на режисьора, както и от повече от убедителния му опит в документалното кино. Павликовски е роден в Полша, но от 70-те години е британски поданик. Режисира документални филми за BBC. Вижте колко разнообразни и интересни заглавия: "Москва-Петушки" (1991), "Пътуванията на Достоевски" (1991), "Сръбски епоси" (1992), "Пътешествие с Жириновски" (1995).
"Ида" е заснет като документален филм, но с подчертано авторски прочит и почерк. Доближава се до атмосферата на френската синема верите. Напомня (не под индиго!) за "Клео от 5 до 7" (1962) на Аньес Варда. В едно интервю през 2010 г. великата френска режисьорка казва:
"Синема верите не съществува! Аз вярвам в субективността. Всички документалисти са субективни".
Любопитно - през 2014 г. Варда получава от Европейската филмова академия наградата за цялостно творчество, а "Ида" - наградата за най-добър филм.
"Ида" е представителен продукт за полската филмова школа, за високата й морална мяра, за мощната експресивност и подчертаната лиричност, за драматичната амплитуда на вярата и скепсиса... В този план Павликовски е по-близо до рационализма на Анджей Мунк, отколкото до романтизма на Анджей Вайда, но в "Ида" има предостатъчно и пепел, и диамант.
През 60-те години на миналия век младата послушница в полски манастир Анна решава да се види с леля си Ванда Круз, единствения й жив родственик. Още при първата им среща Ванда й разкрива: "Ти си еврейка, истинското ти име е Ида Лебенщайн".
Анна пожелава да намерят гробовете на родителите й, убити през Втората световна война. Започва едно невероятно заснето пътуване с важни спирки. Ясно е, че повече се докосва до "Пътуванията на Достоевски", а не до "Пътешествие с Жириновски"!
Да заснемеш гора от прозорците на движещата се кола, сякаш боровете тичат... Статичната камера, едрите планове, стоп кадрите правят тъждествени психологизма и експресивността... Лицето става безусловно равно на преживяното и на характера... Много често изображението е кадрирано с изрязване отдолу до кръста. Това оставя героите, най-често Ида, очи в очи със зрителите. Още повече се засилва контактът, съпреживяването, въздействието. За това помагат максимално изчистеният звук и хармонично подбраната музика от Моцарт до Колтрейн.
Голямото пътуване и за Ванда, и за Ида е катарзис. Скрито напомня за Аристотел, а открито - за трагиката на античната драма. Това не се влияе от фразата на Ванда: "Аз съм уличница, а ти си малка светица". Още повече, че Павликовски слага малък апостроф с пробягалото име на Мария Магдалена.
След катарзиса срамуващата се и изтощена Ванда се скрива в мига - самоубийството. За броени дни Ида опитва от сладостта на "обичайния живот". Изгорена жестоко от страшната семейна история и "незаслуженото" си оцеляване, страхуваща се от предстоящите мигове на житейската въртележка, Ида се скрива във вечността - дава обет за монахиня.
Накрая искам да подчертая великолепната игра на двете Агати, около които се върти целият филм. И ако Агата Кулеша (Ванда) е една от утвърдените полски актриси, то Агата Чебуховска (Ида) е приказна изненада. То си е и като приказка - да намериш главната си актриса, всъщност студентка по философия, в едно кафене!
.png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
