Вчера (11 януари) на 89-годишна възраст в Париж е починал прочутият кинорежисьор Ерик Ромер, който бе сред най-изявените представители на френската Нова вълна. Неговото истинско име е Жан-Мари Морис Шерер, но псевдонима си измислил в чест на любимия си режисьор Ерик фон Щрохайм и на английския романист Сакс Ромер.
За половин век работа в киното Ерик Ромер е заснел 24 пълнометражни филма, от които най-известна е поредицата „Приказки за четирите сезона”, получила световно признание.
Преди да се заеме с кинорежисура той работи цели 8 години като преподавател по литература.
В началото на 50-те години на миналия век снима късометражни филми, но става по-известен като кинокритик. През 1950г. заедно с Жан-Люк Годар и Жак Ривет основал просъществувалото няколко месеца издание за кино „La Gazette du Cinema”. През 1957г. е назначен за главен редактор на влиятелното в киносредите списание „Cahiers du Cinema” и останал на този пост до 1963г.
Именно чрез своите критически статии и ранни филми от началото на 60-те години Ромер се наложил като един от основателите на Новата вълна във френското кино. Това го признава дори Годар, който казва в едно интервю, че идеята си за кино е развил заедно с Жак Ривет, Ерик Ромер и Франсоа Трюфо на прожекциите в парижката филмотека на Анри Ланглоа. „Беше времето след Втората световна война. Имаше усещане за ново начало. И това ново начало възникваше от миналото на киното”, споделя създателят на „До последен дъх”, който през последните години се е отдръпнал от своите предишни приятели и особено от Жак Ривет, чиито филми не харесва. Но никога не е преставал да твърди, че уважава много Ромер.
След напускането на списание „Cahiers du Cinema” Ерик Ромер започнал работа във френската телевизия, за която заснел няколко документални филма.
Първият си пълнометражен игрален филм „Les Petits Filles Modeles” направил през 1952г., но не успял да го завърши, а вторият „Знакът на льва” (1959), не се харесал особено на публиката. Едва в началото на 60-те години след пускането на цикъла "Шест морални приказки” и особено след международния успех на филма „Моята нощ у Мод” (1969) Ерик Ромер най-после получил заслужено признание като режисьор. Цикълът, чрез който екранизирал няколко повести на Ж. Ф. Мармонтел, пренася действието от 18-ти век в съвременността. Той е съставен от един късометражен филм, „La boulangere de Monceau” (1963), eдин едночасов „Кариерата на Сюзан” (1963) и четири пълнометражни - „Колекционерката” (1967), „Моята нощ у Мод” (1969), "Коляното на Клер" (1970) и „Следобедната любов” (1972). Всички тези филми са вариации на сходни теми и притежават идентична структура: интимни диалози между персонажи, чиято интелектуална принципност е поставена на изкушение от поредица физически обстоятелства с произтичащи от несъответствията между произнасяните думи и реалните им постъпки. В промеждутъка между тази своя прочута поредица и следващия цикъл от филми Ромер заснел две литературни адаптации - "Маркиза фон О" (1976) по Хайнрих фон Клайст и "Пърсифал Уелски" (1978) по ръкопис на средновековния автор Кретиен де Троа.
Филмът „Жената на летеца” (1980) поставя началото на цикъла "Комедии и поговорки" (Comedies et proverbs). Както и преди, те поставят акцент върху думите, мислите и емоциите на героите, а не върху сюжета или действието. Но вече Ромер не се ограничава само с вътрешния свят на своите персонажи, а се опитва да обрисува в детайли социалната среда, на която те са представители.
Чрез филма си „Пролетна приказка” (1990) френският режисьор започва нов цикъл от морални параболи, озаглавен „Приказки за годишните времена” и включващ още „Зимна приказка” (1992), „Лятна приказка” (1996) и „Есенна приказка” (1998).
Чрез тези си творби Ерик Ромер се налага като един най-интелигентните и оригинални кинотворци в съвременното кино. Използвайки прости, пределно икономични кинематографични похвати, той съумява да запечата на лента средата, в която се развива действието по начин, даващ простор на въображението и допринасящ за вникване във вътрешния свят на героите, създавайки реалистична психологическа атмосфера, произтичаща от техните постъпки. Този извънредно отдаден на работата си режисьор не се отличавал с особена общителност. Много рядко си позволявал да обсъжда творческия си процес в медиите. Неговите филми се основават върху търпеливо наблюдение, често включващо записи на съвсем обикновени, всекидневни разговори с хора, които го интересуват като потенциални персонажи. Това са най-вече млади жени, чийто вътрешен свят изследва чрез цялото си творчество. Технически Ромер винаги е бил минималист, умеещ да извлича максимален ефект дори и чрез скромните средства, с които са заснети неговите филми. Сред многочислените му отличия за постиженията му в киното се открояват наградата „Макс Офюлс” за "Моята нощ у Мод", наградите „Луи Делюк” (1970) и „Жорж Мелиес”, а също и голямата награда от кинофестивала в Сан Себастиан за „Коляното на Клер” (1970), специалната награда на журито от фестивала в Кан за „Маркиза фон О” (1976), както и „Сребърната мечка” за режисура и призът на международната критика от фестивала в Берлин за „Полин на плажа” (1983).
На два пъти триумфира на кинофестивала във Венеция – най-напред с филма си „Зеленият лъч”, за който получава „Златен лъв” през 1986г. и през 2001г., когато му връчват "Златен лъв" за цялостно творчество. Последният му филм „Любовта на Астреа и Селадон” (2007) бе отново сред претендентите за главната награда във Венеция.
Ромер е автор на сценариите за всичките си филми. Освен това заедно с Клод Шаброл е написал книгата „Хичкок” ("Hitchcock, The First Forty-Four Films"), която си остава и до днес едно от най-задълбочените изследвания на великия майстор на съспенса.
Ерик Ромер ще остане в историята на киното със своите филми, които са запазена негова марка и особено с изключително оригиналния си режисьорски подход, който е напълно различен от преобладаващия начин на снимане. Убеден съм, че неговото творчество ще продължава и занапред да бъде извор на вдъхновение за истински отдадените на киното хора – не само творци, но и зрители.
.png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
