Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

В ОЧАКВАНЕ НА ИСТИНСКОТО КИНО


14.10.2013  Текст:  Красимир Кастелов

АКЦЕНТ

   

Задава се поредното (четвърто) издание на фестивала на американското независимо кино, който ще ни припомни вкуса на истинското кино, позабравен от мнозина, заради преяждане с летни блокбастъри. So Independent се утвърди като едно от най-ярките филмови събития през годината и по мое мнение дори вече успешно конкурира провеждащия се през март Международен София Филм Фест, макар и да не може да се сравнява с него по мащаб. До този извод достигнах още след изключително успешния миналогодишен фестивал, а след запознаването ми с предстоящата тазгодишна програма, бих си позволил с по-голяма доза увереност да прогнозирам, че So Independent и този път ще продължи своето възходящо развитие.
На първо място, това се дължи на запазеното силно присъствие на документалното кино в неговата селекция. Документалните филми, представени на So Independent’2012, дори надминаваха игралните по сила на въздействие. А някои от тях, според мен, бяха истински шедьоври! Имам предвид най-вече „В търсене на Шугърмен“ (Searching for Sugar Man), спечелил впоследствие напълно заслужено „Оскар“, но също и „Първа позиция“ (First Position) и „Невидимата война“ (The Invisible War).
С отлични впечатления останах и от представените миналата година документални портрети на Боби Фишер, Марина Абрамович, Уди Алън и Роман Полански, както и от завладяващия филм за Кристо и неговите „порти на радостта“ („Портите“). Създателите му (Антонио Ферера и Албърт Мейзълс) проследяват невероятната история за усилията на легендарния наш сънародник и съпругата му Жан-Клод при създаването на една истинска „златна река” от 7500 „порти” със завеси, прекосяваща Сентрал Парк в Ню Йорк през февруари 2005 г. Налудничавата на пръв поглед идея, глътнала 21 милиона щатски долара, осигурени от самите художници, не успява да преодолее бюрократичните пречки и скептицизма на нюйоркчани в продължение на цели 26 години преди да получи зелена светлина лично от кмета на града Майкъл Блумбърг. Филмът за творческия триумф на Кристо и Жан-Клод ме убеди в огромната сила на изкуството, чийто смисъл е да носи радост и да „храни душата”, по думите на един от многото възхитени минувачи, преминали през "портите на Кристо".

Сред заглавията, които предстои да видим от 24 октомври до 3 ноември, отново се открояват няколко, имащи потенциала да спечелят „Оскар“ за документално кино. Имам предвид представения на фестивала в Кан „Прелъстени и изоставени“ (Seduced and Abandoned), както и „Кръвен брат“ (Blood Brother), отличен с Голямата награда на журито и с Наградата на публиката на фестивала на независимото кино „Сънданс“. С не по-малко нетърпение трябва да очакваме „На крачка от славата“ (20 Feet from Stardom) – поредният музикален филм на Морган Невил, спечелил си име на един от най-големите майстори на този жанр в документалното кино с предишните си заглавия, посветени на Джони Кеш, Мъди Уотърс и др.
От миналогодишните игрални филми ми направиха много силно впечатление: „Сеанси“ (The Sessions) с невероятните Хелън Хънт и Джон Хоукс в главните роли, „Зверовете от дивия Юг“ (Beasts of the Southern Wild), „Подчинение“ (Compliance) и „Някъде“ (Somewhere) на София Копола. Сегашната програма предлага още повече интригуващи и съвсем пресни ленти, някои от които също може да се наредят сред претендентите за награди „Оскар“.
Това в най-голяма степен важи за „Истинският Люин Дейвис“ (Inside Llewyn Davis) - поредният филм на братята Джоел и Итън Коен, отличен с Голямата награда на журито в Кан, а вероятно и за „Небраска“ (Nebraska) на Александър Пейн, донесъл наградата за най-добър актьор на Брус Дърн на същия фестивал. Сред многообещаващите, според мен, заглавия в тазгодишната програма от игрални филми, са още „Принц Лавина“ (Prince Avalanche) на Дейвид Гордън Грийн, „Преди полунощ“ (Before Midnight) на Ричард Линклейтър, „Само Бог прощава“ (Only God Forgives) на Никълъс Уайндинг Рефн, „Едно време, онова лято“ (The Way Way Back) на Нат Факсон и Джим Раш и може би „Всичко е загубено“ (All Is Lost) на Джей Си Чандър с Робърт Редфорд в главната роля.

Чрез комедията „Ясно, разбрах!“ (Enough Said) организаторите ще ни предоставят възможност да отдадем дължимото на актьорския талант на преждевременно починалия Джеймс Гандолфини, а чрез загадъчната научно-фантастична драма „Цвят по течението“ (Upstream Color) ни гарантират среща с един необичаен и рядко срещан новаторски стил в съвременното киноизкуство.
Освен тези съвсем нови филми, излезли през 2013 година, ще можем да видим и някои от миналогодишните хитове на американското независимо кино. Сред тях на първо място поставям „Учителят“ (The Master), който за пореден път ни уверява в необикновеното режисьорско майсторство на 42-годишния Пол Томас Андерсън, както и в забележителните актьорски качества на Хоакин Финикс и Филип Сиймур Хофман. Но също и „Думите“ (The Words), „Последен квартет“ (A Late Quartet), „Имигрантката“ (The Immigrant), „Вайълет и Дейзи“ (Violet & Daisy), които ще ни зарадват с рядко срещани екранни превъплъщения на звезди от ранга на Брадли Купър и Джереми Айрънс, Кристофър Уокън и Филип Сиймор Хофман, Марион Котияр и Джереми Ренър, Сърша Ронан и Алексис Бледел.
Особен интерес по мое мнение заслужават и подборките от късометражни игрални и анимационни филми, номинирани за „Оскар“.
Разбира се, винаги има какво още да се желае. Лично аз бих се зарадвал много, ако можех да видя на големия екран, благодарение на So Independent, още някои от най-новите американски независими игрални филми – например „Мъд“ (Mud) на Джеф Никълс „Мястото отвъд дърветата“ (The Place Beyond the Pines) на Дерек Кианфранс, „Франсис Ха“ (Frances Ha) на Ноа Баумбач и др.
Четвъртият фестивал на американското независимо кино (So Independent) се открива на 24 октомври и ще продължи до 3 ноември. Прожекциите ще бъдат в четири столични киносалона - обновеното филмотечно кино „Одеон“, Домът на киното, „Люмиер“ и „Евросинема“. Повече информация за филмите и програмата по дни, часове и кина може да намерите на сайта на фестивала. Зад тази прекрасна инициатива стои компанията United Productions на актрисата Жана Караиванова, живееща от доста години между Ню Йорк и София.
Мисията на So Independent е да установи трайна културна връзка между България и Америка чрез прожекции, лекции, срещи, дискусии. Той единствен в Югоизточна Европа представя най-новото и най-доброто, създадено от американски кинематографисти с финансиране и естетически стандарти, независими от Холивуд, отбелязват неговите организатори. Генерален спонсор на So Independent е фондацията „Америка за България“. Организира се с подкрепата на посолството на САЩ и е част от културния календар на Столичната община във връзка с кандидатурата на София за Европейска столица на културата през 2019 г.


Американското независимо кино, за съжаление, все още е твърде слабо познато в България, заради завладяването на пазара ни от холивудските суперпродукции. Това вероятно е и причината мнозина да си мислят погрешно, че познават киното на САЩ. Истината е, че филмите, с които ни залива фабриката за сънища, наречена Холивуд, нямат нищо общо с американската действителност. 
Те са интернационален продукт, адресиран към целия свят,
преследващ единствено и само максималната печалба.
 

А независимите филми, произвеждани с далеч по-малки средства извън системата на холивудските студиа, всъщност са истинското американско кино. То се заражда през 60-те години, но в истинска индустрия се превръща едва през последните 30-40 години. Това става, след като неколцина смели режисьори решават на свой риск и със свои средства да реализират идеите си за филми, от които Холивуд ни най-малко не се интересува по това време. Но общественото признание, което получават тези, по правило нискобюджетни, но стойностни в художествено отношение кинотворби, допринася за бързия растеж и процъфтяване на независимата киноиндустрия.

Американският кинокритик Кенет Тюран, който бе гост на SO INDEPENDENT през 2011 година, е автор на няколко книги за независимото кино, като например „Now in Theaters Everywhere: A Celebration of a Certain Kind of Blockbuster” (2006) и "Sundance to Sarajevo: Film Festivals and the World They Made" (2002). 
Текстът, който предлагам по-долу, е написан въз основа именно на негови публикации по темата.

Повечето страни, които могат да се похвалят със собствена киноиндустрия, смятат, че им е провървяло. Но на САЩ им е провървяло двойно дори и в сравнение с държави, където също киното процъфтява – например Индия и Китай – защото в Америка действат успешно едновременно две мощни и паралелни една на друга киноиндустрии.
ПЪРВАТА е известна на всички. Това е могъщият Холивуд, чиято конвейерна продукция е заляла целия свят и задушава опитите на по-малките държави да развиват собствена киноиндустрия. Холивудските суперпродукции или т.нар. блокбастъри, от типа на „Спайдърмен” и „Карибски пирати”, произвеждани за стотици милиони долари, носят милиардни приходи от разпространението си по целия свят, стимулирайки заснемането на нови и нови продължения, които на свой ред осигуряват баснословни печалби.
ВТОРАТА е независимото кино, което се заражда в Америка преди повече около поливин век и се развива паралелно с холивудската киноиндустрия.
То си има както свои форуми, сред които най-известен е основаният от Робърт Редфорд „Сънданс фестивал” (Sundance Film Festival), провеждащ се ежегодно през януари в Парк сити (щата Юта), така и свои собствени „Оскар”-и – това са учредените през 1986г. награди „Независим дух” (Independent Spirit Awards), връчвани ежегодно в самото навечерие на церемониите по раздаване на наградите на Американската киноакадемия.
Съществуват и специални киносалони, в които се разпространяват само независими филми, а така също и немалко значими актьори и режисьори, предпочитащи да участват в създаването именно на такива продукции. 
Това, разбира се, не означава, че няма никакви допирни точки между тези две сфери на американското кино. Общото между тях не е малко. Все по-често се случва прочути холивудски звезди да получават похвали за своите изяви в независими филми, за които са получили жълти стотинки в сравнение с астрономическите хонорари, които получават за превъплъщенията си в блокбастърите. 
Например Том Круз преди няколко години бе удостоен със „Златен глобус” за участието си в независимия филм на Пол Томас Андерсън „Магнолия” (1999), произведен извън системата на Холивуд от малката компания Ghoulardi Film Company.
Не са редки случаите, в които актьори, които са се изявили в независимото кино, получават роли и в по-мащабни холивудски филми. Стив Бушеми, който е сред най-популярните имена на независимито американско кино, е участвал и в типични блокбастъри като „Армагедон”. Освен това през последните години независимото американско кино започна все по-често да получава и награди „Оскар”, което е недвусмислено признание за високото му професионално и художествено равнище.

КОЕ ОТЛИЧАВА НЕЗАВИСИМИТЕ ФИЛМИ ОТ ХОЛИВУДСКИТЕ?

  • Първо, това е бюджетът – за колко пари е заснет даден филм;
  • Второ - темата и нейното художествено разработване или иначе казано – за какво става въпрос във филмите, как те са направени.

И както най-често става в американския кинобизнес – тези два фактора са тясно свързани помежду си. Например, ако един филм струва повече от $100 млн., а именно толкова днес излиза един среден холивудски блокбастър, той задължително трябва да се хареса на максимално широка аудитория, при това не само в САЩ, но и в чужбина, за да възвърне с печалба изразходваните средства. Това предопределя моментално едно нещо: акцентът пада върху остротата на сюжета, т.е. действието трябва да е динамично, защото мнозинството от зрителите го предпочитат. Необходимо е също да се има предвид, че филмът трябва е лесно смилаем от зрители, чиято възраст не надхвърля 20-25 години, т.е. тази част от публиката, която посещава най-често киносалоните.
Независимите филми, напротив, излизат много по-евтино. Тяхното производство струва от няколко хиляди щатски долара до 15-20 милиона, което може да изглежда много, но по холивудските стандарти е твърде малко. По-скромните производствени разходи позволяват на създателите на тези филми да се чувстват по-свободни, докато работят, благодарение на което успяват да направят много по-индивидуални или дори уникални по стила си творби, в които характерите са разкрити по-дълбоко и които са далеч по-сложни в сюжетно отношение. 
Създателите на т.нар. независими филми могат и да си позволят „лукса“ да не прибягват до скъпоструващите специални ефекти, на които толкова много разчитат холивудските блокбастъри. Освободеността им от натиска на големите кинокомпании за възвръщане на колосалните разходи, осигурява възможност на независимите режисьори да акцентират върху артистизма на своите филми и да не се съобразяват с господстващите масови вкусове. Това е една от причините, поради която немалко независими филми се открояват със своето високо художествено равнище, което им носи все по-често не само номинации, но и награди „Оскар” – при това в основните категории.
Преди 40-50 години американските зрители, искащи да видят нещо по-индивидуално и артистично в киното, се насочват към чуждестранните филми, главно европейските. Отчасти с това се обяснява постоянно растящият интерес в Америка през 50-те и 60-те години към френските, италианските, скандинавските и японските филми. Появата на независимото кино, позволява на културната част от американската публика да започне да гледа подобно кино вече на собствения си език.

Но преди да се стигне до развитието на тази паралелна на Холивуд индустрия се появяват някои истински ренесансови гении на киното, като актьора и режисьора ДЖОН КАСАВЕТИС (John Cassavetes), който започва да снима в духа на независимото кино още през 1959 година, когато излиза дебютният му филм „Сенки” (Shadows). В програмата на фестивала на американското независимо кино, който ще се проведе в София от 25 октомври до 4 ноември, ще можем да гледаме не само този, но и още два от най-известните филми на Касаветис – „Жена под влияние“ (Woman Under the Influence) и „Премиерата“ (Opening Night).
Неслучайно в наши дни в рамките на раздаваните ежегодно филмови награди „Независим дух” се връчва и приз на името на Джон Касаветис, с който се награждават творби с бюджети до $500 000, открояващи се със своята оригиналност и креативност.

ВЪЗНИКВАНЕ НА НЕЗАВИСИМАТА КИНОИНДУСТРИЯ

Началото на процеса на активизиране на американското независимо кино, довел да изграждането на истинска паралелна киноиндустрия слага известният американски режисьор ДЖОН СЕЙЛС (John Sayles) със своя филм „Завръщането на Сикокус 7” (Return of the Secaucus Seven), заснет през 1979г. за нищожните 60 000 щатски долара. Той обаче донася печалба от $2 млн. и за първи път става ясно, че и извън холивудската студийна система може да се печели от кино. 
Два други филма, разпространени от компанията „Мирамакс”, която е основана от Харви и Боб Уейнстейн, скоро доказват, че независимото кино има голямо бъдеще в Америка. 
Първият от тях - „Секс, лъжи и видео” на режисьора Стивън Содърбърг - спечелва наградата на публиката на фестивала „Сънданс” през 1989 г., след което триумфира в Кан, получавайки освен „Златна палма” за най-добър филм, също наградата на международната кинокритика и приз за най-добър актьор в лицето на Джеймс Спейдър. Прието е да се смята, че именно „Секс лъжи и видео” поставя началото на огромното международно признание за американското независимо кино. 
Пет години по-късно „Криминале” на Куентин Тарантино не само печели отново „Златна палма” в Кан, както и „Оскар” за най-добър сценарий, но се превръща в първата независима кинопродукция с касови приходи над $100 млн. На сегашния So Independent ще можем да си приппомним този знаменит филм. 
Скоро след неговия безпрецедентен успех, някои от холивудските студиа решават да разкрият филиали за производството на филми в стилистиката на независимото кино. Днес най-известните сред тях са: Fox Searchlight Pictures, Warner Independent Pictures, Universal Focus и Sony Pictures Classics. От имената им се вижда, че са специализирани подразделения на най-прочутите мейджър компании в Холивуд. Продукцията им най-често е съставена от първокласни независими филми с относително малки бюджети, но с участието на международни звезди. 
Много показателен е примерът с филма „Мис Слънчице” (Little Miss Sunshine), номиниран за „Оскар” и в категорията най-добър филм, но в крайна сметка получил две от престижните награди - за оригинален сценарий и най-добър поддържащ актьор в лицето на Алън Аркин. Този филм обаче най-вероятно никога не би се появил, ако го нямаше специализираното подразделение Fox Searchlight Pictures на голямата хилувудска компания 20th Century Fox. Преди то да се заеме с неговото производство, идеята и сценарият за филма са били отхвърлени от всички други т.нар. мейджър компании.

 

 



Коментари (0)


Коментари

Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     

  

ФИЛМИ НА ФОКУС




 Повече по темата вижте в сп. АРТИЗАНИН .
 

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание