Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

УРОЦИТЕ ЗА БЪЛГАРСКОТО КИНО ОТ 32-я ФЕСТИВАЛ „ЗЛАТНА РОЗА“


20.10.2014  Текст:  Красимир Кастелов

награди

   

Завърши 32-ият Фестивал на българския игрален филм „ЗЛАТНА РОЗА“, който се проведе за пореден път във Варна от 11 до 17 октомври. В него се състезаваха 13 пълнометражни и 19 късометражни игрални филми, произведени през периода от 1 август 2012 до 31 юли 2014 г. За съжаление, в последния момент от конкурсната програма за пълнометражно игрално кино отпаднаха две дългоочаквани заглавия. „Виктория“, който вече бе спечелил одобрението на международната критика (Hollywood Reporter, IndieWire, Screen International), благодарение на участието в конкурсите на престижни международни фестивали в САЩ („Сънданс“) и Европа (Ротердам и Гьотеборг), бе изтеглен от надпреварата за „Златна роза“ по желание на Майя Виткова, която е и продуцент на филма, освен негов режисьор и сценарист. Въпреки това, той бе прожектиран във Варна в рамките на информационната програма на фестивала. Мистериозното отпадане от конкурса на „Досието Петров“ (дебют в игралното кино на живеещия във Франция режисьор Георги Балабанов) пък бе обяснено с технически причини от организаторите от ИА „НФЦ“.
Оттеглянето на „Виктория“ от съревнованието за наградите лиши фестивала от интригуващия, според мен, сблъсък с „Българска рапсодия“ (поредният филм на Иван Ничев за спасяването на българските евреи). Припомням, че именно скандалът, предизвикан от спорното решение на Националния съвет за кино към ИА „НФЦ“ да предложи „Българска рапсодия“ за надпреварата за неанглоезичния „Оскар“, стана причина за неучастието на „Виктория“ в конкурса за „Златна роза“.
Глупаво би било да гадаем дали филмът на Майя Виткова би спечелил награда и във Варна, но пък си струва да се замислим над въпроса: защо предложеният за чуждоезичен „Оскар“ филм не остави ярка следа на националния ни фестивал и не получи никакво отличие от международното жури, председателствано от известния оператор Емил Христов, спечелил „Златна роза“ преди две години за дебюта си като режисьор с „Цветът на хамелеона“? Според мен, то се справи достойно, удостоявайки с главните награди четирите най-важни филма в конкурса за пълнометражно кино („Съдилището“, „Урок“, „Отчуждение“ и „Потъването на Созопол“), както и извисяващия се над всички „Чест“ в късометражната програма. Разбира се, би могло да се спори дали не би било по-адекватно награждаването със „Златна роза“ на „Урок“, а не на „Съдилището“, но така или иначе именно в тези отличени филми се съдържат главните уроци, които българското кино трябва да усвои, ако иска да продължи своето развитие във възходяща градация.

ОРИЕНТИРАНЕ КЪМ НАБОЛЕЛИТЕ ПРОБЛЕМИ НА СЪВРЕМИЕТО

Първият урок, според мен, е свързан с ориентирането към наболелите проблеми на съвременното българско общество. В тази връзка оценявам най-високо гражданския патос на превъзходния филм „УРОК“, насочен срещу ужасяващите последици от клептократичното управление на държавата. Кристина Грозева и Петър Вълчанов, за които това е режисьорски дебют в пълнометражното кино, са успели да превърнат своя простичък наглед разказ, основан върху действителен случай от родната криминална хроника, в изключително въздействаща социална драма, хващаща за гърлото зрителя с остротата на реализма и смелостта на обобщенията си. В продължение на час и половина ставаме свидетели на безкрайното унижение на една провинциална учителка, прибягнала до отчаяни действия, за да спаси семейството си от финансова разруха. Най-ужасното в цялата история е невъзможността да се пребори с моралните последствия от тях, накарали я да се откаже от може би най-важния урок, който всеки истински педагог е длъжен да изнесе на своите ученици. Вместо това, на самата нея се налага да научи жестокия урок на живота в клептократична България, който оправдава кражбата в името на оцеляването.
На пресконференцията, състояла се на следващия ден след прожекцията, професор Неделчо Милев сравни „Урок“ с легендарния „Крадци на велосипеди“, заявявайки, че може би се заражда своеобразен български неореализъм. Не знам дали този филм ще даде тласък за социално-критична вълна, подобна на италианската преди или румънската днес, но, според мен, той е изключително ценен с това, че скъсва с наложилата се през годините на прехода тенденция в нашето кино да се интерпретират проблемите на обществото предимно през съдбите на персонажи от маргиналните слоеве. Лично аз не си спомням за друг стойностен български филм през последните 25 години, чийто главен герой е учител, при това жена. Затова бях силно разочарован, че международното жури не връчи наградата за най-добра женска роля на Маргита Гошева, чието превъплъщение в образа на учителката по английски език от „Урок“ се открояваше над всички на този фестивал. 
Тъжно е и това, че този, по мое мнение, най-добър филм от представените във Варна, е заснет буквално на мускули (без никакво възнаграждение за актьорите!), заради двукратното му отхвърляне от национална художествена комисия към НФЦ (дори и след като е получил награда от Aрте за най-добър проект в рамките на Берлинале Талент Проджект Маркет 2013).  
СЪДИЛИЩЕТО“, който бе отличен със „Златна роза“, разглежда близка проблематика до тази от филма на Кристина Грозева и Петър Вълчанов. И в него основният персонаж е принуден да нарушава закона, за да може да погаси задължението си към банка, заплашваща да продаде на търг дома му. Историята на Митьо (Асен Блатечки) и неговия син Васко (Ованес Торосян), които живеят в беден район в близост до българо-турско-гръцката граница, също е базирана върху действителен случай. И в този филм става въпрос за нарушена връзка между поколенията, заради грях, извършен в името на оцеляването. Но той е и своебразно продължение на филма „Граница“, предизвикал преди 20 години противоречиви реакции сред зрителите, възпитавани в мита за романтичната войнишка служба по охраняване на родните граници по времето на комунистическия режим. Бидейки граничар по онова време, главният герой от „Съдилището“ (в чудесното изпълнение на Асен Блатечки) е заставен да застреля германска двойка (младеж и девойка), опитваща се да избяга от социалистическия лагер през нашата граница. Парадоксалното е, че офицерът (Мики Манойлович), който му е заповядал да извърши това, продължава да го използва и в наши дни - но вече за нелегалния трафик на бежанци към българската територия, от който е натрупал огромно състояние. За разлика от „Урок“, поставящ под въпрос моралните добродетели на идващото поколение, филмът на Стефан Командарев възлага надеждите си именно на него да изкупи прекалено дълго премълчаваните вини на своите родители. И точно в този си патос може би прозвучава малко назидателно, но пък в унисон с изискването за политическа коректност в Европейския съюз.

В ОЧАКВАНЕ НА ВРЕМЕТО И … НОВОРОДЕНОТО

Филмът „ОТЧУЖДЕНИЕ“, спечелил заслужено наградите за режисура (Милко Лазаров) и операторско майсторство (Калоян Божилов), засяга също изключително болезнен проблем на нашето съвремие като нелегалната търговия с деца. Прекрасен анализ на тази радикална кинотворба публикува преди няколко месеца във в. „Култура“ известният режисьор Красимир Крумов (вижте пълния текст тук). В него той отбелязва много точно, че в този докрай печален и отстранено възвишен в своята печал филм, разказът настойчиво отказва да разказва. Повествованието е застопорено или маркирано от някакви отделни прояви или жестове-жестикулации, оставени на произвола, сами по себе си. Съществуването вече не се поддава на разказване. Но стоящата в основата му конфликтност удържа застиващия, застояващ се като в ступор разказ. Едни хора чакат да се роди едно Дете, за да търгуват помежду си – тази драматургическа матрица редуцира фабулността, но отваря безкрайно пространство за аналогия, асоциация, размисъл, пише още Крумов. Според него, разкъсаността на битието във филма, разпаднало се на две несъизмерими части, помежду които има непрекосима бездна, е поразяваща на фона на класическото българско киномислене. Героите в българския киносвят, никога не са оставали „без време”, никога не са били така сиротни както тук, понеже от тях е изкормена самата екзистенциална стихия на душата, въплътена именно във времевостта.
„Времето се е превърнало в чудовищна грамада, която се е закотвила извън света на хората, от които е изсмукала всяко траене. Затова кинообразите са протяжни, те въплъщават надеждата на героите за завръщане. Филмовото време обаче не е в състояние да извърши нещо повече от символизация на отчуждението между екзистенция и траене. Това напомня синдрома „в търсене на изгубеното време” с тази разлика, че героите тук изначално са лишени от време и само по непосилната празнота, отворена в тях като рана, те могат да съдят за себе си и да се досещат, че трябва да търсят, без да могат да назоват името на това търсене“ [1]. Едва ли би могло да се напише по-проникновено за апокалиптичното въздействие на този изключителен филм, който няма аналог в нашето кино. Именно в това „обезвремяване“ на разказа в него се съдържа вторият главен урок за българското кино от този фестивал. Започвайки „отвън – навътре”, от „другаде” към „тук”, неговите автори показват по чисто кинематографичен начин невиждана досега панорама на обезлюдяването на човека, което е свело всеки хронотопос – чужд и наш – до своеобразна общо споделена пустиня, населена с хора-призраци. Човекът е осиротял в лишения от време хоризонт на живеенето, останал е без съществуване.
По-страшно едва ли би могло да бъде.

Темата за всеобщия разпад и предстоящия апокалипсис е намерила интересно визуално въплъщение и във филма на Костадин Бонев „ПОТЪВАНЕТО НА СОЗОПОЛ“, който е заснет по мотиви от едноименния роман на Ина Вълчанова. В него също витае атмосферата на дълго премълчаваните истини. И подобно на „Отчуждение“ разчита на грамотна и отзивчива публика, която да открие скритите послания за нашето живеене, и за нашите вини, за ударите които нанасяме на хората, които обичаме, както казва режисьорът на филма в интервю за сайта varna.utre.bg.

НАСТЪПЛЕНИЕТО НА „НЕЗАВИСИМОТО КИНО“

Другият урок от 32-ия фестивал „Златна роза“ е свързан с продължаващо настъпление на „независимото“ кино, изразяващо се чрез филми, създадени без финансова подкрепа от българската държава и ориентирани към масовата публика („Корпус за бързо реагиране 2“, „Още една мечта“, „Вила Роза“, „Живи легенди“).
У нас тази тенденция е в голяма степен повлияна от „Мисия Лондон“ и може би затова се изразява предимно в сатирични или пародийни комедии с елементи на криминален екшън, целящи да се харесат на по-непретенциозните зрители, които не изпитват онази специфична синефилска любов, която по думите на Сюзън Зонтаг [2] не е просто любов, но и определен вкус за изкуство (основаващ се на огромен апетит за гледане, отново и отново, на възможно най-много филми от славното минало на киното). Непознаването на образците от това минало е може би основната причина за зрителския успех на съвременните им имитации. Спомням си, че телевизионният водещ и актьор Васко Мавриков (съсценарист и на двете части на „Корпус за бързо реагиране“) се хвалеше в медиите, че са работили по доказана американска схема: „Взет е шаблонът от американските комедийни екшъни и е приложен с български текст. Няма кой знае каква философия.“
Странно е, че това дори е смятано за предимство от създателите на продукции от този тип, опитващи се да изкарат едва ли не, че повърхностното, безвкусното и подражателското в тях не са слабости, а достойнства.
Николай Мутафчиев, за когото „Още една мечта“ е режисьорски дебют в игралното кино, пренася на големия екран познатата му скечова стилистика от популярното телевизионно предаване „Комиците“. Според някои от рекламните отзиви в медиите, това носело усещането за нов подход в правенето на кино, насочен към критика на българската действителност по новаторски и замаскиран начин. Нищо, че от филма напълно отсъстват и киното, и българската действителност, защото е бледо подражание и дори още по-лошо – несполучлива пародия на известни комедийни екшъни, „нещо като българска „Банда на Оушън“, ама с мацки“ (в. „Сега“, 19 октомври 2012 г.).
Унгарската изследователка Анна Варга разкрива убедително в статията си „Успехът на пошлостта“ [3] как изкривената представа за същността на масовото кино води до замяна на истинските филмови герои с вегетиращи псевдо- или антигерои. Масовото кино по унгарски, според нея, се отличава с умалена картина на света и снизходителност в трактовката на персонажите. Характерната за старите комедии доброжелателност към човека е деградирала до неговото подценяване, целящо да внуши едва ли не, че самоуважението е излишен баласт, без който може да се живее по-леко. Навярно всеки, който се е сблъсквал с убогостта и на българското комерсиално кино, опитващо се да мине за независимо, би се съгласил с тези печални констатации. Както и с твърдението на д-р Николай Михайлов, изказано в интервю за в. „Капитал“ [4], че българинът е смален човек, поробен от кича, функциониращ като индустрия на утехата, която размества ценностите. А именно за нейното процъфтяване мечтаят радетелите на повърхностното филмово забавление, които като че ли забравят, че масовото кино също служи за транслиране на ценности - така че, не е безразлично, дали утвърждава добро или зло, пороци или добродетели.
Особено място сред опитващите се чрез комедийния жанр да спечелят симпатиите на по-широки зрителски кръгове заема Ники Илиев – актьор, бивш манекен и телевизионен водещ. Той дебютира като режисьор, сценарист и съпродуцент с „ЧУЖДЕНЕЦЪТ“, донесъл му наградата на публиката на предишния - 31-ви фестивал на българския игрален филм във Варна, както и отличие за най-добра пълнометражна продукция (Best of the Fest) и приз за най-добър сценарий на 12-ия фестивал на комедийния филм в Лос Анджелис. Заснетият изцяло с частни средства филм (бюджетът му е около 300 000 лв.) инкасира 55 866 посещения в кината – най-много от всички български заглавия за годината (2012). С „ЖИВИ ЛЕГЕНДИ“, излязъл в началото на 2014-а, Ники Илиев доказва отново, че има верен усет за зрителските предпочитания и не случайно отново спечели наградата на публиката от кинофестивала във Варна. Произведеният само за 400 000 лв. филм оглави бокс-офис класацията през премиерния си уикенд (14-16 февруари), изпреварвайки мултимилионни холивудски продукции като „Робокоп“ и „Зимна приказка в Ню Йорк“. През следващите седмици бе гледан от над 90 хиляди зрители, оставили в касите на кината около 700 хиляди лева.
Ключовата дума и за двата досегашни филма на младия и амбициозен режисьор, според мен, е еклектичност, защото просто се набива в очи упоритият му стремеж да смесва елементи от едва ли не всичките си любими жанрове (комедия, приключения, бойни изкуства и пр.). Според собственото му признание, „Чужденецът“ е обяснение в любов към киното, с което е израснал - френските комедии с Луи Дьо Финес, уестърните, романтичните комедии и драми, кунг фу филмите от 70-те и 80-те години и пр. Затова и толкова много държал на участието на знаков актьор от онова време. В първия му филм това е Кристоф Ламбер, а във втория – Микеле Плачидо. При това и на двамата отрежда идентични роли на бащи на основните персонажи.
Бихме могли да сравним „Чужденецът“ и „Живи легенди“ с евтините американски продукции, наричани би-муви, които се радват на особена популярност през 60-те и 70-те години на миналия век. Като че ли Ники Илиев се опитва да възроди в нашите условия експлойтейшън филмите от онова време, ориентирани към експлоатацията на жанрове и теми на масовото кино с чисто комерсиални намерения. Колкото и наивно да изглежда това му желание, не може да се отрече, че носи резултати – поне засега, независимо че ражда творби, смятани от някои критици за ширпотреба. 
В конкурсната програма на 32-ия фестивал „Златна роза“ имаше и два филма, създадени с финансовата подкрепа на НФЦ, които също търсят контакт с по-широката аудитория чрез формите на жанровото кино. Става въпрос за „ОТРОВА ЗА МИШКИ“ и „ОМБРЕ“. Режисьорът на първия от тях Константин Буров дори получи наградата за пълнометражен дебют, а цялостното актьорско изпълнение във втория бе отличено със специален диплом от журито. За мен по-стойностният от двата филма е „Омбре“, чийто режисьор (Захари Паунов) може би повече заслужаваше отличието за пълнометражен дебют. Резервите ми към „Отрова за мишки“ са свързани с това, че неговите създатели се опитват да го представят като история за приятелството на фона на клептократичния преход в България. Режисьорът Константин Буров дори заяви на пресконференцията след прожекцията, че чрез финала на филма си е искал да покаже, че персонажите му възвръщат изгубеното си приятелство. Пламен, Гудата, Смока и Черньо попадат още по времето на соца в трудово-възпитателно училище за кражби. Рухването на комунистическия режим не само че не допринася за промяната им, но ги тласка още по-неумолимо към престъпния начин на живот. За разлика от „Урок“ обаче, този филм не внушава достатъчно убедително, че героите му са притиснати до стената и просто нямат друг избор. Напротив, човек остава с усещането, че те продължават с кражбите си не защото се борят да оцелеят, а защото искат на всяка цена да забогатеят, възползвайки се от наивната вяра на мнозинството в промяната към добро. Именно с тази циничност в идейния замисъл на „Отрова за мишки“ ми е трудно да се примиря, особено след като познавам образци в жанра, като „Имало едно време в Америка“ на Серджо Леоне и „Добри момчета“ на Мартин Скорсезе, разкриващи по недвусмислен начин, че престъпният начин на живот задължително води до пълния разпад на всяко приятелство. 

32-ият фестивал на българския игрален филм ще се запомни и с това, че след серията от шест последователни победи на режисьори-дебютанти (Зорница София, Милена Андонова, Явор Гърдев, Камен Калев, Атанас Христосков и Емил Христов) в предишните му издания, този път голямата награда за пълнометражен филм бе спечелена от утвърден режисьор в лицето на Стефан Командарев („Пансион за кучета“, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“). Но дебютите отново не бяха никак малко – общо 7 от 13 представени в конкурса филми, а ако не бе отпадането в последния момент на „Виктория“ и „Досието Петров“, присъствието им би било още по-осезателно. Разбира се, трябва да се има предвид, че дебютиращите режисьори в пълнометражното ни кино съвсем не са млади хора - почти всички са около и над 40-годишна възраст. Но именно техните филми (като цяло) засега вдъхват надежди за бъдещето на българското кино. Лично за мен тези надежди са свързани с имената на Петър Вълчанов и Кристина Грозева („Урок“), Милко Лазаров („Отчуждение“), Майя Виткова („Виктория“) и разбира се, Павел Веснаков – режисьорът на превъзходния „Чест“, спечелил отново наградата за най-добър късометражен филм. 

------------------------------------------------
Бележки:
1. Крумов, Красимир. Отчуждение, в. Култура, бр. 3 от 24 януари 2014 г.
2. Sontag, Susan. The Decay of Cinema, The New York Times, February 25, 1996 (превод на български в електронното списание „Либерален преглед“ от 1 януари 2010 - http://bit.ly/10d2CiN)
3. Варга, Анна. Успех пошлости: Кризис популярных жанров в венгерском кинематографе. Киноведческие записки: Историко-теоретический журнал, 1 юни 2012, бр. 100-101, стр. 246 - 261. 
4. Д-р Михайлов, Николай. Истината и само истината, интервю за в. „Капитал“, 15 март 2012 г. 

 



Коментари (3)


Коментари

Николай Киряков (непотвърден)
Wednesday, Nov 19, 2014

"Урок" е най- добрият филм от времето на създаването на "Преброяването на дивите зайци". Точка. Сеща ли се масовата "киноаудитория" за "Преброяването"??? Свинщината, пардон, суетата и хегемонията на реликтите в киносредите ни , да не кажа конформизма и меркантилните практики, са огледалния образ на ежедневието ни. В този смисъл, "Урок" е урок .


Kastel
Friday, Oct 24, 2014

Няма никакво разминаване. Истината е, че проектът (сценарият) за филма не е подкрепен (на два пъти!) от национална художествена комисия към НФЦ.
Подкрепата, за която говорите, всъщност е в много малък размер, докато същинската подкрепа за един филм се състои в отпускането на субсидия за неговото производство, която може да бъде от 900 хиляди до милион и 100 хиляди лева за пълнометражен филм. А отскоро вече се отпускат и субсидии по 400 000 лв. за реализация на нискобюджетни проекти. На практика филмът "Урок" е заснет дори с по-малко пари от необходимите за нискобюджетна продукция и актьорите не са получили хонорари за своето участие. А, както знаете, филмът вече триумфира на два първокласни международни кинофестивала - в Сан Себастиан и Варшава. Надявам се да се представи успешно и в Токио тези дни...


Ivan E. (непотвърден)
Friday, Oct 24, 2014

Не мога да разбера тази мистерия около "Урок" - във всички новини пише, че не е подкрепен от НФЦ, докато в едно интервю самият режисьор на филма казва, че НФЦ е далo пари за написването на сценария, разпространението и промоцията т.е. подкрепило ги е. Каква е истината и защо се получава това разминаване?


Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     



 

Други



 

Подобни публикации

  

ФИЛМ НА ФОКУС


    

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание