СТАТИИ

• 
• Add new коментар

     Новият филм на Дарън Аронофски, който е сред най-сериозните претенденти за наградите «Златен глобус» заедно с «Речта на краля», «Социалната мрежа» и «Боецът», поразява с красотата и силата на кинематографичното внушение. Нещо, което е толкова рядко срещано в съвременното кино.
   Млада и талантлива балерина (Натали Портман), надъхана прекомерно от нереализираните амбиции на своята майка (Барбара Хърши), неочаквано получава мечтаната главна роля в нова постановка на «Лебедово езеро». И капанът щраква, както се казва. Моментално попада под пагубното влияние на циничен и властолюбив хореограф (Венсан Касел), опитващ се да провокира тъмната й страна. В същото време й се налага да се бори със зъби и нокти срещу арогантната си съперничка (Мила Кунис), напираща за нейното място, както и да прави безуспешни опити за изплъзване от опеката на властната си и истерична майка. Ще издържи ли крехката й психика на прекаленото натоварване или ще я подведе точно в момента, който не е за изпускане?
  Режисьорът Дарън Аронофски отново демонстрира своята уникалност, интерпретирайки «Лебедово езеро» със средствата на психотрилъра. И странното е, че не само успява да държи зрителя в напрежение до последния кадър, но и да преосмисли знаменитата балетна постановка, придавайки й шизофреничен подтекст. «Черният лебед» е не само изключително артистичен, но и дълбок философски филм за това как стремежът към перфекционизъм, съчетан с потискането на естествената сексуалност и с опита за тотален самоконтрол, могат да доведат деликатната женска психика до пълно разстройване.
     Донякъде новата творба на Аронофски ми напомня «Пианистката» на Михаел Ханеке, което разколебава напиращото у мен желание да я провъзглася за шедьовър. Както и да е, но ако трябва да бъда искрен, съм длъжен да призная, че филмът и по-специално магнетичното излъчване на Натали Портман, заслужаваща «Оскар» за страхотното си изпълнение, ме разтърсиха силно, въпреки че още не съм го гледал на голям екран. Вярвам, че тогава въздействието му било още по-силно. Режисьорът толкова умело нагнетява усещанията на страх и паника, парализиращи действията на героинята, че ако Хичкок бе жив, със сигурност би му завидял.

«Черният лебед» заслужава най-висока оценка главно за това, че предава по чисто кинематографичен начин метаморфозата в душевния мир на балерината, изтласкваща на повърхността нейната скрита, демонична същност. Силата на въздействие е още по-голяма, когато това се случва с едно наглед кротко и свито момиче, каквато е в началото Натали Портман. Подобно на героинята на Изабел Юпер от «Пианистката» и тя плаща висока цена за своята криворазбрана представа за съвършенството.
     Филмът подтиква към размисъл и върху дискусионния въпрос за отговорността на творците, използващи крехкия «човешки материал», за непозволени експерименти с тъмната страна на душата.
     «Черният лебед» доразвива по нов начин идеите, заложени в два от по-ранните филми на Аронофски – «Пи» и «Реквием за една мечта», чиито главни герои по сходен начин се самоунищожават, преследвайки неистово илюзорните си представи за съвършенството.
«Черният лебед» е рядко срещано произведение на киноизкуството, което вярвам ще допадне не само на почитателите на арт филмите, но и на онези, които ходят на кино, заради тръпката от вълнуващите трилъри. При това не е задължително да обичат балета…
Оценка на филма 7/10